БРЕХТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЛИОН ФОЙХТВАНГЕР

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

През една майска вечер на 1933 година върху площада пред Берлинската опера лумва необикновен огън. Околните улици и смълчаните сгради се огласят от маршови стъпки, от военни песни и политически лозунги. Отвсякъде пристигат кашони, натъпкани с книги. Голобради студенти, предвождани от своите професори и мъже в кафяви униформи свалят куп подир куп и със замах ги хвърлят в пламъците. От площадните високоговорители кънти задавеният глас на министъра на културата Гьобелс, който обявява "всенароден поход срещу дързостта и предизвикателствата, упадъка и моралната разруха, булевардната литература, класовата борба и материализма". Тази нощ под плисналия пролетен дъждец димят книгите на Хайнрих Хайне, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Бертолт Брехт и на мнозина други. На пето място в публикувания списък на забранените автори, чиито произведения подлежат на унищожаване, е името на Лион Фойхтвангер.

По една щастлива случайност писателят е извън Германия. Още през същата есен нацистите му отнемат немското гражданство, конфискуват цялото му имущество и погубват ръкописите му, сред които има и един напълно завършен роман. Отсега нататък Лион Фойхтвангер ще вложи в борбата срещу "кафявата чума" целия си талант, цялото си влияние, всичките си творчески сили. Той вече е развил основното си схващане за ролята на писателя като предупредител и прорицател, като духовен водач в социалните сражения. След принудителната емиграция Фойхтвангер е прозрял, че творецът и изобщо интелектуалецът е в състояние да осмисли живота си единствено като го свърже с политическите тежнения на времето. Приключила е епохата на съзерцателния хуманизъм, достигната е повратната точка, от която нататък духът изглежда дотолкова застрашен, че всяко бездействие е равносилно на съучастничество в престъплението. Занапред в своите романи, разкази и есета Фойхтвангер ще представя съдби на хора, които преодоляват политическата си пасивност и се изпълват с ТРАГИЧЕН ОПТИМИЗЪМ, с онова бойко състояние на духа, което позволява да се живее и твори въпреки несгодите и угнетението - с надеждата не за избавление, а за победа.

Лион Фойхтвангер, живял от 1884 до 1958 година, публикува в зенита на славата си сборник с есета, размишления и критични статии, озаглавен "Сто кратки творби". Книгата изразява личните становища, личните пристрастия и увлечения на писателя по въпросите на драмата и театъра, литературното майсторство и изкуството на романа. Тук са включени и разсъжденията му върху същността на немския национален характер, анализите му на собствени и чужда творби, както и портрети на близки по дух белетристи. Пак тогава - вече в края на дните си - Фойхтвангер написва и есето си за Бертолт Брехт, написва го в Калифорния, непожелал да се завърне в Германия и Европа след двадесет и петте години изгнание.

Фойхтвангер познава отблизо Бертолт Брехт още от най-ранните му творчески изяви - пиесите "Барабани в нощта" и "Ваал", първите му стихотворения и разкази. Двамата често си сътрудничат, а през дните на емиграцията издават заедно литературно-политическото списание "Дас Ворт". Спомняйки си за приятеля и твореца Брехт, Лион Фойхтвангер осмисля една цяла литературна епоха, която премина през две световни войни, фашизъм и изгнания, но с най-добрите си произведения бе устремена към едно по-човечно бъдеще. Затова и есето му започва с размишления за идния ден:

"Този изключително надарен поет пръскаше във всичко, което създаваше, зародишите на мисли и духовни движения, предопределени да поникнат за истински живот едва след време. Той бе убеден, че всяко жизнено произведение расте от собствените си сили и укрепва въздействието си, че се променя с всеки читател или слушател, до когото достига. Неговите творби са създадени върху тази предпоставка, тъй че едва бъдещето ще разкрие цялата широта и богатство на творчеството му.

Сам Брехт смяташе всичко, излязло изпод перото му, за нещо незавършено: нещо, на което предстои развитие. Книги, публикувани отдавна, пиеси, които бе поставял безброй пъти, за него все още си оставаха ненапълно готови, и тъкмо работите, които му бяха най-присърце - "Света Йоана от кланиците", "Добрият човек от Сечуан" или "Кавказкият тебеширен кръг" - той смяташе за фрагменти. Подобно на друг един велик немец, вълнуваше го не толкова завършването на произведението, колкото работата над него.

Той се вслушваше жадно във всички предложения и възражения и щом съмненията или съветите се окажеха достатъчно убедителни, начаса пристъпваше за хиляда и първи път към преработка на вече създаденото, дори ако това означаваше, че ще трябва да започне всичко отначало. Чрез този метод на работа Брехт достигна до онова изключително силно въздействие на творбите си - те принуждават зрителя или читателя сам да довежда започнатата работа докрай, подбуждат го да спори с Брехт, да се съмнява и да се съгласява с него. При все че наричаше драмите си "учебни пиеси", Брехт в никакъв случай не се смяташе за "наставник на нацията". Той имаше съзнанието, че "нищо не знае" и бе готов, и се стремеше да се учи от другите. Той искаше да подбужда, искаше да разговаря и спори с другите, да им помага да мислят.

Това "сократовско качество" преминава през цялото творчество на Брехт. Произведенията му не оставят читателя, карат го да се задълбочава в тях, привличат го с нова и нова сила.

Подобно на Шекспир и Молиер, Брехт бе роден театрал. Привличаше го работата с жив материал. Поетът в него се допълваше от режисьора, а режисьорът - от поета.

По време на репетиции той бе взискателен, властен, необуздан. Не се успокояваше, додето неговите актьори не дадяха всичко, на което бяха способни - докарваше ги до състояние на безпомощност и изчерпаност. Сам той работеше със страст. Всяка репетиция събуждаше у него нови хрумвания и той не се примиряваше, додето не ги изпробваше. У своите актьори откриваше качества, за които те дори и не подозираха, и успяваше да изтръгне от тях истинското им дарование. Много артисти - и то тъкмо онези, които заслужават това име - не скриват, че дължат актьорската си същност на Брехт.

Брехт гълташе живота на едри хапки, бе властен и горд и изискваше от приятелите си търпеливо сътрудничество. Ала бе чужд на всякакво високомерие и самохвалство, сам той се раздаваше без завист - великодушно и изцяло. Даваше повече, отколкото изискваше. Понятието "солидарност" доби чрез него нов смисъл.

Брехт не вярваше във "вдъхновението" - той вярваше в експеримента. Експериментирането бе негова страст.

Когато двадесетгодишният Брехт дойде за първи път при мен, аз тъкмо работех над един "драматически роман". Обозначението "драматически роман" даде на Брехт повод за размисъл. Той смяташе, че в сливането на драматичното и епичното трябва да се отиде много по-надалеч и правеше нови и нови опити в създаването на "епическа драма".

Не от изкуствена скромност наричаше драмите си "опити". Тези пиеси в действителност бяха опити да разкрие пред зрителя по нов начин своя вътрешен свят. "Поетът - казваше той - трябва да експериментира, тъй както е правил един Архимед, един Бейкън или един Галилей." Всички драми от миналото, както и тези на Есхил и Шекспир, бяха за него такива "опити". Възхваляваше Шекспир заради това, че безогледно е заимствал от други автори сюжети, а понякога навярно и тяхното оформление, за да ги пресъздаде по нов начин. Сам Брехт се залавяше за всеки сюжет и оформление, които го поблазнеха, разработваше ги, преобразуваше ги, превръщаше ги в свои собствени, преиначаваше ги по такъв начин, че те вече му принадлежаха. Маските на китайския театър, пътеките с цветя от индийската драма, хорът на античната трагедия - всичко трябваше да му помогне да изобрази собствените си виждания.

Най-голям успех имаха дръзките му опити да си създаде езика, който му бе необходим. Неговият език трябваше да бъде народностен, но не прост и изтъркан; трябваше да бъде нов, но не и изкуствен. Мартин Лутер се бе взирал внимателно в "устата на народа" и му се бе удало да употреби повечето от неговите словообразувания. Немският говорим език, такъв, какъвто го намери Брехт, не можеше да предложи много на поета, още по-малко на пишещия поетична проза, а за драматурга бе направо неизползваем. Също и съвременните му писатели не можеха да дадат много на Брехт. Той не виждаше какво може да направи с натуралистичния диалог на Герхарт Хауптман, а изкуственият, отдалечен от народната реч език на Георге, Рилке и Хофманстал му остана съвсем чужд. Когато Брехт ми донесе първата си пиеса - наричаше се "Спартак", а по-късно я озаглавихме "Барабани в нощта", - диалогът му бе под силното влияние на Бюхнер. От съвременните автори най-силно впечатление му правеха Киплинг и Ведекинд. Ала бързо се освободи от тези образци и се бореше усилено за свой собствен немски език. Той се трудеше усърдно да намери вярната интонация за точната изява на своята същност, на своето мислене и усещане за нещата. Впускаше се в ожесточени спорове със сътрудниците си дори за отделни изрази. Ни най-малко не го интересуваха правилата и образците. Когато му обърнеха внимание, че този или онзи израз е в остро противоречие с граматиката, той с удоволствие цитираше прочутото изречение: "Аз, немският поет, стоя по-високо от граматиците!" Брехт говореше, изхождайки от жестовете. Най-напред си представяше движенията и мимиката на своите герои, и после търсеше съответната дума. Тази дума трябваше да тежи на мястото си, трябваше да бъде свободна и същевременно "елегантна", нейната мелодия трябваше да обрисува хората и ситуацията. Брехт не жалеше усилия да намери вярната, СВОЯТА дума. Веднъж, когато работехме над "Животът на Едуард Втори" и цял ден напразно бяхме дирили точната дума, той дотича посред нощ под прозореца ми, подсвирна и викна триумфиращо: "Намерих я!"

Германия има много майстори на словото. Създатели на езика тя има през този двадесети век само един: Брехт."

Лион Фойхтвангер с особено възхищение отбелязва умението на Брехт да привлича привърженици, вярващи му безусловно. Неговата съпруга и спътница в живота, голямата актриса Хелене Вайгел, става негова фанатично предана помощница. Така двамата успяват да създадат прочутия театър "Берлинер ансамбъл", чрез който Брехт осъществява творческите си замисли. И в театъра неговата стихия е полемиката. Брехт се вслушва във всички дръзки и остроумни хрумвания, обича да прекрачва границите на парадокса и да защищава своята теза, дори когато е оборима - защищава я умно, хапливо, разпалено, докато накрая - под натиска на аргументите - с удоволствие изоставя становището си. От своя страна с усмивка понася хапливата ирония на другите. Към живота се отнася с лекота, дори когато той се възправя насреща му освирепял. Сериозна е за него единствено работата му.

Според Фойхтвангер, подобно на Суифт, Брехт притежава заедно с гения си и "тъмния дух" на възмутеното съзнание; затова и споделя съдбата на Суифт, изразена в афоризма: "Появи ли се на света гений, той веднага се познава по това, че всички глупци се обединяват срещу него".

Фойхтвангер завършва есето си с наблюдението, че нетърпеливият поет Брехт създаде първите стихотворения и първите пиеси на третото хилядолетие. Съдено му бе поне да види как времето бавно се тътри подире му.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.03.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.