ГЛАСОВЕТЕ НА ПОЕЗИЯТА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ТОМАС СТЪРНЗ ЕЛИЪТ

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

През последното десетилетие от живота си, вече лауреат на Нобеловата награда за литература, английският поет и драматург Томас Стърнз Елиът, живял от 1888 до 1965 година, насочва мисълта си към същността на поезията и драмата, към професионалните умения на твореца и характера на неговите произведения. В резултат на тези размишления през 1953 година възниква есето "Трите гласа на поезията".

Първият глас е гласът на поета, който говори на себе си; вторият глас е гласът на поета, който се обръща към своята публика; а третият глас е гласът на поета, който говори не това, което би казал от свое име, а само думите, които би изрекъл един въображаем драматичен герой. За да аргументира наблюдението си за трите гласа, Елиът проследява тяхното зараждане в собственото си писателско съзнание, като най-напред разглежда особеностите на ТРЕТИЯ ГЛАС:

При една пиеса в стихове поетът трябва да намери думи за повече герои, различни по произход, темперамент, образование и интелигентност. Той не бива да се идентифицира с един от тези герои и да му повери да изприказва цялото поетическо съдържание. Поезията трябва да бъде разпределена според възможностите на персонажите. За всеки герой, когато говори в поетичен дух, а не само в стихотворни редове, трябва да се намерят най-подходящите за неговия натюрел реплики. В такива случаи персонажът на сцената не бива да създава впечатление, че е само говорител на автора, предупреждава Елиът. Поетичните редове трябва да бъдат оправдани в своето развитие от ситуацията, в която се произнасят. Дори ако избликналата великолепна поезия е подходяща за даден герой, тази поезия трябва да убеди зрителя, че е нужна за самото действие и помага да се извлече най-дълбока емоционална наситеност от ситуацията. Според Елиът поетът, който пише за театъра, може да изпадне в две грешки: да натовари един герой със стихове, които не му подхождат, или пък, макар и много удачни за този герой, те да не спомагат с нищо за развоя на драматичното действие. Така у някои от второстепенните драматурзи на Елизабетинската епоха се срещат пасажи на възхитителна поезия, които обаче са неуместни и в двете отношения - достатъчно изящни са, за да съхранят пиесата завинаги като литература, и все пак са толкова неподходящи, че й пречат да се превърне в драматически шедьовър. Като най-характерен пример за това Елиът посочва драмата "Тамерлан" на Марлоу.

Но как най-великите драматични поети - Софокъл, Шекспир или Расин - са се справяли с тази трудност? А това е проблем и на цялата художествена литература - романи и пиеси в проза, - навсякъде, където живеят образи. Самият Елиът смята, че единственият начин да се накара един образ да живее, е да се изпитва дълбоко съпричастие с него. Един драматург, който обикновено работи с по-малко герои от един романист и им предлага само около два часа живот, трябва да симпатизира на всички свои герои. Едва ли е възможно да се сътвори като напълно реален един изцяло отрицателен герой, към когото и автор, и публика могат да хранят само антипатия. Според Елиът създаването на един истински витален образ представлява процес на взаимно въздействие - към такъв образ авторът прибавя по някоя черта и от себе си; сила или слабост, агресивност или нерешителност, та дори ексцентричност. Това може да е черта, която писателят никога в живота си не е съзнавал, която и най-близките му не подозират. Тази частица може да се превърне в зародиш, от който да израсне по-нататъшният живот на героя. От друга страна, образ, който успее да заинтригува своя автор, е в състояние да изтръгне от него скрити сили и възможности. Елиът е убеден, че авторът предава нещо от себе си на своите герои, но също така изпитва въздействието на героите, които сам е сътворил.

Своеобразието на третия глас, гласа на поетичната драма, проличава още по-ясно, ако се сравни с ВТОРИЯ ГЛАС - гласа на поета, който се обръща към други хора. Вторият глас се чува най-често и най-ясно в поезия със съзнателно социално предназначение - поезия, която развлича или поучава, която разказва някаква история или проповядва поука. Какъв е смисълът на един разказ, ако няма слушатели, или на една проповед, ако църквата е празна, пита Елиът? Гласът на поета, обърнат към хората, е доминиращият глас в епоса, макар и не единственият глас. У Омир например от време на време се чува и драматичният глас; има моменти, когато слушаме не Омир, който ни разказва какво е говорил героят му, а когато долавяме гласа на самия герой. Дантевата "Божествена комедия" не е в точния смисъл епос, но и там чуваме мъже и жени, които се обръщат към нас. По същество - заключава Елиът - епосът представлява приказка, разказвана пред публика, докато драмата представлява действие, разигравано пред публика.

А ето как английският поет и есеист определя ПЪРВИЯ ГЛАС на поезията - този глас, който по начало не е предназначен за общуване с никого:

"В едно стихотворение, което не е нито дидактично, нито разказно, нито инспирирано от някаква социална идея, поетът може да се стреми единствено да изрази в стихове своя неясен импулс, използвайки всичкия си запас от думи, с тяхната история, нюанси и музика. Той не знае какво иска да каже, докато не го изкаже; и докато се мъчи да се изкаже, не се интересува дали другите ще разберат нещо от него. На този етап той въобще не се интересува от другите: вълнува го само как да открие най-подходящите думи или поне най-малко неуместните. Все му е едно дали някой друг ще ги чуе или ще ги разбере въобще, стига той самият да ги разбира. Тежи му някакъв товар и за да се облекчи, той трябва да даде живот на нещо. Или казано метафорично, той е преследван от демон, срещу който е безсилен, защото при първата си поява този демон няма нито лице, нито име, нищо; и думите, които реди, стихотворението, което твори, представляват нещо като заклинание срещу този демон. Отново, казано с други думи, той преминава през цялата тази мъка, не за да общува с някой друг, а за да се облекчи от силното си безпокойство. И когато думите са окончателно подредени по най-добрия начин - или най-добрия начин, който той е успял да постигне, - поетът е в състояние да изживее момент на изтощение, на смирение, на освобождение, на нещо, твърде близко до унищожение, което въобще да може да се опише. Чак тогава може да каже на стихотворението: "Върви си! Търси си място в книга и не се надявай повече да се интересувам от тебе!"

Не вярвам, че връзката между едно стихотворение и неговото начало може по-ясно да се проследи. Прочетете есетата на Пол Валери, който по-усърдно от всеки друг поет е изследвал процесите в своето съзнание при композирането на едно стихотворение. Но ако се опитате да обясните едно стихотворение въз основа на това, което ви казва поетът, или въз основа на биографични изследвания с или без средствата на психолога, вероятно ще се отдалечавате все повече и повече от стихотворението, без да достигнете до други изводи. Всеки опит да се обясни едно стихотворение, като се проследи пътят, по който е възникнало, ще отклони вниманието ни от него и ще го насочи към нещо друго, което - зависи как ще се възприеме от критиката и читателите - може би няма никаква връзка със стихотворението и не хвърля светлина върху него. Не бих искал да си помислите, че се старая да представя сътворяването на едно стихотворение за по-мистериозен акт, отколкото е в действителност. Твърдя обаче, че първият стремеж на поета е да постигне яснота вътре в самия себе си, да се увери, че раждането на стихотворението е верен завършек на процеса, който става в него. Няма нищо по-объркано и неясно от поет, който не може да изрази себе си ПРЕД самия себе си. Няма нищо по-фалшиво от поет, който се мъчи да убеди самия себе си, че има какво да ни каже, когато всъщност няма.

За по-голяма простота до този момент говорех за трите гласа, сякаш те са взаимно изключващи се, сякаш поетът в дадено стихотворение говори ИЛИ на себе си, или на другите и сякаш нито един от първите два гласа не се долавя в добрата драматична поезия. Според мен тези гласове се срещат заедно твърде често - първият и вторият в недраматичната поезия, а заедно с третия - в драматичната. Дори поетът да е написал стихотворението, без да помисли за аудиторията си, на него също му се иска да разбере какво казва на хората това стихотворение, което е задоволило НЕГО. На първо място идват неколцината приятели, чиято оценка би искал да чуе, преди да сметне творбата си за напълно завършена. Те могат да бъдат особено полезни, да внушат дума или фраза, които поетът сам не е успял да открие; въпреки че по-добра услуга ще му направят навярно, ако просто кажат: "Това тук не става!" - по този начин потвърждавайки едно съмнение, което авторът е потискал в собственото си съзнание. Но аз мисля не толкова за неколцината благоразумни приятели, чието мнение авторът цени, а за широката и непозната публика - хора, за които името на автора се отъждествява със стиховете му. Окончателното предаване, така да се каже, на стихотворението на непознатата аудитория, и отношението на тази аудитория към него, ми се струва върха на процеса, започнал в самота и без мисъл за публика; на оня дълъг процес на съзряване на стихотворението, след което настъпва окончателната раздяла на автора с творбата му. От този момент нататък нека оставим поета на спокойствие."

Във всяка поетична творба, от самотните размишления до епоса или драмата, се чува повече от един глас, твърди Томас Стърнз Елиът. Ако авторът никога не е говорил на себе си, то творбата му никога не би била поезия, макар че може да стане великолепна реторика. Част от насладата, която изпитваме от голямата поезия, се дължи на това, че дочуваме слова, предназначени не за нас. Но ако едно стихотворение е само за своя създател, то би трябвало да бъде написано на частен и непознат език; а стихотворение само за своя автор не е стихотворение въобще, заключава Елиът. Самият той е убеден, че в поетичната драма се чуват и трите вида гласове. Първо, гласът на всеки образ - един индивидуален глас, различен от гласовете на останалите персонажи. От време на време и вероятно когато най-малко очакваме, гласът на автора и на героя могат да се появят в унисон, да кажат нещо съществено за героя, нещо, което авторът би казал също и за самия себе си, макар думите да не носят едно и също значение за двамата. Светът на поета-драматург е свят, в който неговият създател присъства навсякъде и навсякъде е скрит.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.05.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.