ДЖОЙС ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ХЕРМАН БРОХ

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

Житейската и литературната съдба на австрийския писател Херман Брох, живял от 1866 до 1951 година, е тясно свързана с възхода на фашизма в Европа и с разрушаването на моралните и културните ценности на Стария континент. Тази тема, набелязана още в творбите на Франц Кафка, получава при Брох гигантски измерения, превръща се в основа на цялото му творчество. Херман Брох стига до извода, че човешкият живот става ДЕЙСТВИТЕЛЕН само когато субективно се възприема като разбираем - едва тогава той добива смисъл и цена и може да бъде изживян. Но самосъзнанието на отделния човек е непрекъснато застрашавано от многото чужди действителности, които остават непонятни. Към тази заплаха се прибавя и чувството за непознаваемостта на собствената душа. Така решаващият въпрос, с който се сблъсква модерният човек, е въпросът за изтичащото време и смъртта.

Според Херман Брох смъртта стои на границата между светлия мир на съзнанието, където всичко е разбираемо, и света на мрака, където всичко е неопределено, безименно и чака да бъде назовано и превъзмогнато. От този възглед за смъртта произтича и същинската морална задача на писателя: да включи света на смъртта, мрака и ирационалното в светлия мир на съзнанието. Една такава интеграция би означавала нравствена победа над устременото към смъртта време, преодоляване на великия необуздан страх от живота - а този страх човек изпитва в мига, когато за първи път осъзнае самотата си в своята смърт. Защото за Херман Брох смъртта не се изразява само в прекратяването на живота - тя се проявява във всяко смаляване или свиване на човешката същност. Противоположността на смъртта е екстазното единение на индивида с Космоса. Страхът от живота стихва едва когато човек започне да долавя взаимовръзката между своята земна крайност и безкрайността на Вселената.

От тази позиция австрийският писател разглежда творчеството на своя съвременник и литературен учител Джеймс Джойс. Есето е написано през 1932 година по случай петдесетгодишнината на прочутия ирландски романист. Херман Брох отбелязва, че рационализмът на епохата и засиленият стремеж към самоосъзнаване са изразени в епопеята на Джойс "Улис" (латинското название на Одисей) така изключително точно и релефно, че човек се запитва дали белезите на синхрон с историческото време не са били постигнати съзнателно: не само защото, за да изобрази всекидневието на света, Джойс избира един конкретен ден като всеки друг, не само защото са обхванати с точност до деня временните рамки на поколението, като се поставя действието в 1904 година, не само че митическата задача на творбата се реализира чрез идеално прост сюжет, а и съзнателно се доосмисля чрез исторически паралели и алегории, но свръх всички тези и много други неща се създава впечатлението, че Джойс е имал намерението да вземе отношение по въпроса: доколко светът се поддава на изобразяване и какви са възможностите на литературата. Сякаш чрез сложността на изобретателната си машинария, чрез почти рационалната езотеричност на понятията и речта Джойс иска да докаже тъкмо успеха на един подобен гигантски опит, че именно в едно тъй сполучливо отражение на света се отразява неговата неподатливост за отражение, че в почти хипертрофиралата изразна сила, до която е принуден да прибегне творецът, се изразява неизразимостта на един свят, осъден на мълчание; сякаш Джойс, дълбоко потресен от това, е подел мощна лебедова песен, тъй че с едно последно, свръхграндиозно литературно творение да доведе цялата литература до абсурд, да я вкара в гроба.

И Херман Брох задава въпроса: Нима това е било намерението на великия ирландец? Отговорът му е: Покрусата, която звучи от "Улис" на Джойс се издига високо и над рационалното, и над осъзнатото - иначе това произведение не би могло да се появи, - но тя е изпълнена с дълбок песимизъм, с отвращение срещу всички онаследени, ала вече отмрели форми на съществуване, с дълбоко отвращение срещу рационалното мислене, което въпреки проницателността си вече нищо не може да ни каже, срещу езика, който е хубав, но вече нищо не може да изрази, с една дума, потресът на Джойс е изпълнен с отвращение към културата - и това също е в синхрон с епохата, защото изразява отвращението от рационализма, поради което времето, разочаровано от рационалното, се хвърля в прегръдките на ирационалното - и този потрес - продължава Херман Брох - е преизпълнен от онзи трагичен цинизъм, с който съвременният човек едновременно се стреми към културата и я унищожава; това е потресът, с който Джойс отрича собственото си творческо дело и изкуството, потрес, който той смята, че може да отхвърли и надмогне само чисто животински - чрез сладкото спане на тялото - и все пак тъкмо този потрес го е накарал да обхване тоталността.

Херман Брох, който е озаглавил есето си "Джеймс Джойс и съвременността", смята от своята австрийска позиция пред лицето на надигащия се в Германия фашизъм, че нито един съвременен творец не може да избегне тази дилема, никой не е в състояние да се спаси от този песимизъм спрямо собственото творчество, ала никой освен Джойс така картинно, точно, но и толкова агресивно не е изваждал на показ разминаването между воля за съзидание и унищожение на създаденото. И все пак! Колкото и гръмогласно да твърди Джойс, че художествено пресъздаденият от него свят вече не може да бъде пресъздаден от литературата и че всички някогашни ценности вече били погълнати от животинската немота, макар да използва всички възможности на голямото си изкуство, за да защити това мнение, макар че болезнено осмива и себе си, и привържениците си и забранява всякакви по-нататъшни занимания с изкуство - все пак личното мнение на Джойс ще трябва да отстъпи пред творбата му: единствено тя има правото да говори чрез своя синхрон, чрез своята тоталност, така че не можем да направим нищо друго, освен да изследваме теченията, преминаващи през Джойсовото "световно всекидневие на епохата", да ги проучим и да ги запитаме доколко са формирали и формират тази епоха, доколко я изразяват и определят облика й, до каква степен въплъщават духа на времето, а чрез него - и самото време.

Ето какъв отговор дава Херман Брох:

"Световното всекидневие на епохата, което съставлява съдържанието на Джойсовата епопея "Улис", е един обикновен ден от живота на мистър Блум, нормален ден от един нормален живот в предвоенната епоха, чиято връзка със световната история се изразява единствено в четенето на вестници; мистър Блум, банален, малко смешен господин, евреин по произход, християнин по вероизповедание, си осигурява почти прилично препитание като рекламен агент в крайно провинциалния Дъблин, и датата 16 юни 1904 година, на която го съпровождаме от 9 сутринта до 3 часа през нощта, е един банален ден от този банален живот. Банални са мислите на Блум, банални са отношенията с ближните и противниците му, банални са и те самите. Банална е съпругата му Моли, която мами честния Блум и изпитва съвсем банални скрупули, а не може да не го мами, защото си е такава, банален е дори антиподът на Блум, разхайтеният, разсеян млад интелектуалец Стивън Дедалус. И всъщност не се случва нищо особено: една сутрин господин Блум става, приготвя закуската за жена си Моли, тръгва по своите работи, присъства на едно погребение, посещава обществената баня, обядва, продължава да се занимава със служебните си задължения, вечеря в един ресторант, сетне се скита сам по плажа, изпитва еротични желания към случайно момиче, късно вечерта пак среща Стивън Дедалус, попада в публичен дом и най-сетне, след като пие с Дедалус долнопробно кафе във файтонджийска кръчма, се прибира с него у дома, където двамата го удрят закратко на философстване, докато Дедалус си тръгва, а той самият завършва в брачното ложе. Шестнадесет часа от живота му са описани на 1200 страници, шестнадесет часа, през които героите, тласкани от естествените нужди, от време на време посещават клозета.

Натурализмът присъства, и дори много интензивно, при това, противно на мнението на мнозина, той не се ограничава само с психологията или с характерния за Джойс вътрешен монолог, а обхваща всички методи на натурализма - от Зола до Достоевски, като стига много по-далеч. Но този реалистичен портрет на господин Блум, на неговите противници и на град Дъблин, който често придобива сатиричната острота на карикатурата, е само грунд на една много по-фантастична фреска, да, и дори не е грунд, ами нещо като среден слой, през който прозира фантастичното и приказното.

В "Улис" успоредно с натурализма му, под и над него, се проявяват всевъзможни стилове. Не само че са слети ведно изконните литературни родове: епос, лирика, драма, не само че те самите се срещат в най-многообразни варианти, в трансформации, стигащи от научния слог до Омировия стих, и че всяка от дванадесетте глави е написана в различен стил, че в книгата има и места, който напълно могат да се определят като експресионистични, а и такива, в които предметът на изображение дотам се е разпаднал, че критиците неслучайно говорят за дадаизъм. Разбира се, от появата на всички течения, определящи съвременната литература, може да се извади заключението, че Джойс е бил в пълен синхрон с времето, но независимо че подобна основа би била твърде тясна за такива големи обобщения, може и да се възрази: такъв агломерат от стилове не ще доведе до нищо друго освен до еклектика. Ала нечуваната концентрация, с която всички тези стилистични средства и изразни форми са обвързани в художествено единство, истинското симфонично майсторство, преизпълнено с ирония, обезсилва обвинението в еклектизъм или по-точно го извисява до "творчески" еклектизъм, защото единствено в тази форма може да се прояви съответствието с епохата, защото едва в това ново единство и взаимообвързаност споените стилове показват своята издръжливост и жизнеспособност.

От техническа гледна точка Джойсовият агломерат от стилове представлява метод, при който обектът се осветлява ту от един, ту от друг стил, докато бъде изчерпан напълно, докато се извлече от него една максимална над-натуралистична реалност.

Но в "Улис" почти няма ситуация, която освен натуралистичното си значение да не притежава и някакъв друг, твърде богат смисъл. Това най-точно би могло да се определи като езотерично-алегоричен метод. Неслучайно произведението се казва "Улис", защото скитанията на Блум из Дъблин са одисея, която в ново одеяние ни показва всички етапи от пътуването на благородния страдалец Одисей. Но тази алегория би била само плоско остроумие, ако същината нямаше по-дълбоко духовно значение, ако в нея не се криеше алегория с двоен и троен смисъл, ако не можеше да изрази отново, както някога Омир, същината на живота и на литературата. Това е една алегорична постройка и надстройка, в която намират място както елементарните жизнени функции, така и най-висши философско-схоластични размишления, една алегорична космогония, чрез която Ирландия и нейната история са издигнати до алегория на света, една така многопластова и комплексна космогония, каквато може да създаде само полиисторичен и теологичен дух като Джойс."

Херман Брох завърша есето си с наблюдението, че тъкмо защото моралните ценности на съвременния свят се разпадат, а всекидневието на света се превръща в хаос, литературата няма право да се измъква от задължението си да съзира и символизира силите на времето. Според австрийския писател това е нравствената задача на познанието, която нараства толкова повече, колкото човекът, обгърнат от мрака на ценностната разруха, се опитва да се откопчи от нея. Защото литературата стои над оптимизма и песимизма, самото й съществуване е вече нравствен оптимизъм.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.02.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.