Венцеслав Константинов

web

В дъното на малка котловина в сърцето на Матор планина, между гористия рид Разбойна и голия връх Сухи дял е скътан Котел. Околните балкански хребети ограждат като венец долината, през която тихо струи бистрата Котленска река. Гледан от височините, където още личат останките на стари византийски и турски крепости, градецът с пъстрилото на къщите, равните зелени дворове и белите улички напомня проснат котленски килим, пронизан от слънчеви нишки...

Някога голям пожар почти унищожил града и в пламъците отишли кожените кондики и епитропските тефтери, където били записани важните събития от историята на селището. Така че твърде малко знаем за миналото и възникването на това планинско градче, ползвало се през турско време с особените права на войнишко село. Но на помощ идват легендите, в които е съхранен живият дух на мястото, формулата на неговата участ във времето.

Ето какво разказва преданието: Един ден жителите на дервентджийското село Новачка решили да се заселят в ново землище, което да бъде отдалечено от пътя и да има добри пасбища, понеже тяхното занятие било скотовъдството. Дълго обикаляли из Балкана старейшините и накрая се спрели на Изворова поляна, защото там намерили изгубените от селото коне да пасат тучна трева край извор с обилна и студена вода. Недалеч имало гъста стара гора. Пристигнали новачани с волски каруци да си правят къщи, целите от дърво. Нарекли новото село Котел заради водата, която изтичала от три дупки и "врела като в котел". Заживяло селото честито в долината, но ето че момите му, когато отивали за вода на изворите, започнали да изчезват едва подир друга. Плъзнала мълвата, че змей завличал момите заедно с бакрачите им в изворните дълбини и тогава нарекли кайнаците Рускина дупка, Радкина дупка и Йовкина дупка. Заклинанието помогнало и момите се задържали в селото. Навярно от същото време ще да е останала и местната двусмислена поговорка: "Който е взел котленка, все е прокопсал, пък който не е взел - добре е сторил!" Защото котленката била не само красива и паметна, но проявявала самостоятелен и непреклонен характер.

Тук, в това "българско старо боилище", както котленецът Георги Раковски нарича в поемата си "Горски пътник" своето родно място, е направен първият препис на Паисиевата "История славянобългарска". Какво е било възродителното въздействие на "великата книжица" узнаваме от ярките спомени на Петко Славейков: "Прочитането на тая история развея калугерската мъгла, която беше ме обзела, и възроди в мене друг мерак. Досега аз мислех едностранчиво, само как да спася душата си, а след прочитането на тая теория аз си създадох за цел как да спася народа си, тоест как да му вдъхна патриотизъм". А запознал се със Софрониевия препис, Раковски възторжено ще възкликне: "Каквото друго занятие и да има чъловек, каквито други добрини и да направи на света, никога не можи има по-голямо и по-блажено наслаждение и задоволство, както когито се занимава за доброто на отъчеството си и успее да направи и извърши нещо си в полза негова!" Тази малка книжица повдигнала до неимоверност националното съзнание на котленци и те - по думите на летописеца Жендо Вичов - "взели да издирват корена си и вече не искали да зависят от гърците и изнамерили своите си просветители и кръстители двамата братя Кирил и Методий". Така на 11 май 1860 г. котленци ознаменували "светло и тържествено" за първи път новия празник на народната просвета, "което стана сас много доказателства в церквата, сас риторически возглашения, и което са зафана от тогиз на насам, за което бяхме вси весели и праздновахми като на Воскресение..."

Такова е било голямото възрожденско време на Котел и то още диша от кривите и тесни калдъръмени улички на Галата - единствения квартал, оцелял след големия пожар. Сега малките дюкянчета тук са спуснали кепенци. Ала някога напевен човешки говор е огласял сокаците, кръшен женски смях се е примесвал с наперени мъжки подвиквания. Тук е имало терзийска работилница, там обущарница, а по-нататък - бакалница, а на ъгъла срещу училището над вадата е била старата пивница. "Седнат еснафите надвечер, чукнат юзчета със смъртницата - тъй казвали на лютата джибровка - или пъклета с вино (от бъкле, но да напомня и пъкло!) и кой с броеница, кой с лулица, забистрят житие-битието на градеца и политиката" - четем в една котленска хроника.

Днес Котел е съвременен град, в който традициите имат своя нов живот и в училището по дървообработване, и в природонаучния музей. А на мястото, където някога змейове са се гонели с немирни моми, сега се простира красивият парк "Изворите". Там въображението на пътника съживява старите легенди, а когато стъпките му - за кой ли път - прокънтят под излитналите напред еркери и широките стрехи на дървените котленски къщи, в душата му се настанява ведрият покой на малките дворчета с плъзнали асми и пъстроцветни градини...

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.09.2010, № 8 (130)

Други публикации:
Български курорти, 1978, бр. 4.