Венцеслав Константинов - Кафка и вселената на надеждата

КАФКА И ВСЕЛЕНАТА НА НАДЕЖДАТА

Венцеслав Константинов

Абсурдното, представено с вкус,
възбужда отвращение и възхищение.
Гьоте

През 1963 година, осем десетилетия след рождението на Франц Кафка, в бароковия чешки замък Либлице се проведе международна конференция върху творчеството му. Преоткрит за света малко след края на Втората световна война, Кафка неусетно бе станал класик - наред с Джеймс Джойс и Марсел Пруст го провъзгласиха за един от "тримата влъхви" на модерната литература: за него бързо се изписаха хиляди страници - възторжени или враждебни - много повече от цялото му малко по обем, незавършено творчество. Името Кафка витаеше във въздуха...

За нашите млади години Кафка си остана мамеща тайна, забранен плод на познанието. Малцина бяха чели произведенията му, но всички говорехме за него, използвахме имена и факти, взети от обяснителната литература върху Кафка, обсъждахме чуждите възгледи, но самия Кафка не познавахме. Ах, тези безкрайни среднощни разговори за Кафка!

Не по-различно беше положението с критиката. Десетилетия след смъртта си Кафка продължаваше да буди неприязън, подозрения, страх; погнуса; него все така го заклеймяваха като зъл дух на упадъка и разложението, опасен за душевното здраве и културата. Изглежда, пръв Минко Николов преодоля инерцията на презастрахователното мислене и в книгата си "Кризата в модерния западен роман" (1961) посочи, че тъкмо буржоазната литературна наука бе превърнала делото на Кафка в сензация и мода, докато по същество то съдържа обвинителен материал срещу буржоазната цивилизация. А в проучването си "Между мъртвата точка и хуманизма" (1967) писа: "Очевидно е съответствието между кошмарните видения и предчувствия на болния художник и трагическия опит на човечеството през последните десетилетия." И пак той наблегна, че ние сме длъжни да познаваме творчеството на Кафка и неговите корени, да разбираме драмата на големия писател.

Днес, точно едно столетие след раждането на Кафка, навлизането в неговия литературен свят изглежда вече неизбежно.

* * *

Стотиците монографии и студии върху "пражанина" осветляват една или друга страна на творчеството му, но по правило говорят повече за изследователя, отколкото за самия писател. Кафка се изплъзва на умозрителните тълкувания - всеки открива у него толкова, колкото при проникването в лабиринта от странни образи и внушения може да открие у себе си. Загадката Кафка - това е сякаш тайната на творчеството, да не кажем тайната на самия живот. Защото животът на този писател е тъй органично слят с произведенията му, че всеки негов ред е пулсиращ отломък от физическото му и духовно същество. Според Мартин Валзер в студията му "Описание на една форма" (1952) Кафка тъй съвършено е овладял своя житейски опит, че проучването на биографичното начало у него става излишно.

Но пак по същата причина може би тъкмо едно въвеждане в биографията на Кафка ще подскаже нещо за творчеството му.

Няколко са видимите определящи фактори на неговия художествен космос. На първо място това е семейната среда, в която е израсъл писателят, и отношенията вътре в нея. Роден през 1883 година, Кафка е единствен син и първо от четирите деца на среден търговец от еврейски произход. Бащата Херман Кафка се е преселил в Прага след дълго и бавно замогване из провинциалните градчета. Той е деспотична натура, човек с великански ръст, изпълнен със себеохранително презрение към литературните начинания на своя наследник. В този тежък конфликт с виталния и земен баща Кафка се оказва сразен и отхвърлен - в семейството той завинаги ще остане чужденец. В прочутото "Писмо до бащата" Кафка разкрива тайната атмосфера на угнетеност и самота в дома. Той и трите му сестри изпитват към създателя си страх, примесен с уважение и преклонение - традиционни чувства в старите еврейски семейства. В това писмо вече проличава скритата борба между силата и безсилието, така характерна за творчеството на Кафка. Синът се обръща към властния баща с думите: "Ти наистина често ни виждаш заедно... ние си шушукаме, смеем се, от време на време долавяш, че споменаваме името ти. Добиваш впечатлението, че сме дръзки заговорници. Странни заговорници! Вярно, ти открай време си главната тема както на нашите разговори, така и на нашите мисли, но в действителност ние се събираме не за да скроим нещо срещу тебе, а за да обсъдим заедно този ужасен процес, който се води между нас и тебе - и то с пълно напрежение, духовитост, сериозност, любов, упорство, гняв, неприязън, преданост, гузност, с всичките сили на ума и сърцето си, оглеждаме го от всички страни, по всякакъв повод, отблизо и отдалеч - този процес, в който ти непрестанно настояваш да си съдник, а в действителност (тук оставям открита възможността за всякакви заблуди) поне до голяма степен си също така слаба и заслепена страна, каквато сме и ние."

Към майката - кротка и безволева жена с аскетичен дух, изцяло покорена от мрачното обаяние на бащата - Кафка изпитва дълбока и несподелена привързаност, граничеща със самоотречение. Единствен проблясък в семейството е отношението му с най-малката сестра Отла, която го обгръща с критично състрадание. Невъзможността да се приспособи към условията в родния дом, към "света на бащата" Кафка е пресъздал в разказа си "Присъдата" и особено внушително в новелата си "Преображението".

Значение за оформянето на основната художествена проблематика на Кафка има също сблъсъкът му с живота на "малкия човек", който е изложен на непроницаемите механизми на бюрокрацията и произвола на общественото управление. По настояване на бащата синът завършва юридическия факултет на Немския университет в Прага и постъпва като стажант в съда, където се занимава с наказателни, а после и с граждански дела. Там той прониква в скритите мотиви на правораздаването, става свидетел на редица абсурдни "процеси" и "присъди". Според Елиас Канети Кафка е опознал и изобразил властта във всичките й разновидности. А с безчовечната експлоатация писателят се сблъсква в Застрахователния институт за трудови злополуки, където като чиновник прекарва цяло десетилетие. Той опознава бита на наемните работници, отчуждаването им от продуктите на техния труд, от околния свят и накрая от самите себе си. В дневника си Кафка ще запише: "Вчера във фабриката. Момичетата - в нетърпимо мръсни и развлечени рокли, с коси, разрошени като при събуждане сутрин, с каменно изражение по лицата, породено от неспирния шум на трансмисиите и различните автоматични, ала постоянно спиращи машини - не приличат на хора, тях не ги поздравяват, не им се извиняват..." А в разговор с близкия си приятел, писателя Макс Брод, Кафка споделя: "Колко скромни са тези хора! Те идват при нас да молят. Вместо да щурмуват учреждението и да направят всичко на пух и прах, те идват и молят". Впечатленията си от духовното и физическо осакатяване на малкия човек Кафка е вложил в разказа си "В наказателната колония".

Към тези фактори се прибавя още един: интимният живот на писателя е белязан от същата неувереност, от постоянен "страх и копнеж". Това го довежда до неразрешими противоречия, из пълва го с дълбоко отчаяние. Кафка се бои от самотата на ергенството, жадува за свое семейство и дом, за трайна човешка бли- зост. Пак в писмото до баща си той възкликва: "Да се ожениш, да създадеш семейство, да приемеш всички деца, които се родят, да ги опазиш, в този несигурен свят и дори донякъде да им дадеш насока - това по мое убеждение е най-голямото, което изобщо може да постигне един човек." И в същото време Кафка се чувства неспособен за брак, тръпне при мисълта за съвместен живот, опасява се, че той може да навреди на творчеството му, макар да очаква от него нови подтици. Така през лятото на 1912 година Кафка среща берлинчанката Фелице Бауер - момиче ,,с костеливо пусто лице, което открито носи своята пустота, с почти пречупен нос, с руса жилава коса и мощна брадичка". След две години на нередовни и изтощаващи отношения двамата се сгодяват, но само подир месец Кафка връща годежа. Не след дълго те отново се срещат и подир още две години, през лятото на 1917 г., за втори път се сгодяват. През същата есен лекарите установяват у Кафка напредващо заболяване от туберколоза - писателят е имал силен кръвоизлив - и още през зимата той пак разваля годежа си. На следващата година Кафка се запознава с младата Юлия Вохризек и двамата се сгодяват - но и от този женитбен проект не излиза нищо. През 1920 година Кафка се сближава с пражката писателка и негова преводачка Милена Йесенска, която е омъжена и живее във Виена. (Тя загива през 1944 г. в концлагера Равенсбрюк.) Цели две години двамата взаимно се изтезават в писмата си и накрая се разделят. Малко преди смъртта си, в курорта Мюриц на Балтийско море, Кафка се свързва с два-десетгодишната полска еврейка Дора Диамант и отдал се единствено на писателското си дело, живее с нея до своя край. Кафка умира във Виена през 1924 година, на ненавършени четиридесет и една години. Всички тези лутания, невъзможността да намери за себе си постоянна обвързаност в интимния живот засилват чувството му на срам и самоненавист, Кафка схваща себе си като прокълнат от съдбата неудачник.

Важна роля при изграждането на светогледа на писателя изиграва странният, полуреален град, в който той се ражда и израства. Прага от края на миналия век е, по израза на Вернер Валдман, едно "шизофренично създание". Гротескното в общия вид на града се усеща особено силно в Мала Страна, където живее Кафка; там владее някакъв болнав разкош, останал от миналите векове - причудливи аристократични дворци, патрициански домове, просторни градини и паркове, изпълнени със статуи, мраморни басейни и тераси. Наред с всичко това се гушат стари кръчмици, плесенясали неизмазани къщи с проходи и мрачни вътрешни дворове, към замъка се възкачват криви улички. Сред скритото линеене на градската беднота и последния блясък на една бавно и достолепно умираща империя цари постоянното настроение на гибел и разруха. Мнозина пражки писатели като Густав Майринк, Райнер Мария Рилке, Франц Верфел, Егон Ервин Киш бягат оттам, защото се боят за литературното си призвание. Кафка обаче остава - той се свързва тясно с "пражкия културен кръг", опознава чешката литература, сближава се с родствени по дух писатели като Ярослав Хашек. Той заживява, по думите на Брехт, в един свят, за който литературата е основна реалност. Много пъти Кафка прави опити да се изтръгне от Прага, но винаги се завръща. Градът го привлича с мрачната си магия, със сладостния дъх на разтлението си. В едно писмо още деветнайсетгодишният Кафка се оплаква: "Прага не ме пуска - тази баба има нокти на хищник. Ето защо трябва да се примирим или... да я подпалим от двата края - от Вишеград и от Храдчани - тогава би било възможно да се спасим." Но и след две десетилетия той пак пише: "Може би ще изчакам още една нощ; не устоя ли на нея, ще трябва все пак да се откажа. Това ще означава, че повече не мога да напусна Чехия, следващата стъпка ще бъде да се огранича с Прага, после с моята стая, сетне с леглото си, после с определено положение на тялото си и накрая с нищо повече. Тогава сигурно ще мога да се откажа доброволно - всичко се свежда до добрата воля и радостта - от щастието да пиша. Йоханес Урцидил нарича Прага "Кафков град", а самия Кафка смята за последен представител на някогашната чешко-немско-австрийско-еврейска духовна синтеза.

Но решаващо значение за оформянето на характера и жизненото чувство на Кафка има болестта. Още двадесет и две годишен, той посещава санаториума за гръдоболни в Цукмантел, а на тридесет и четири години узнава, че е неизлечимо болен и до смъртта си търси спасение в различни санаториуми и курорти. Това страдание, което не затихва през целия му живот, а бавно и упорито се влошава, непрестанно угнетява мислите му, вдъхва му ужаса на осъдения пред неизбежния край - отлаган неизвестно докога, - изпълва го със съзнанието за обреченост... Но тъкмо болестта надарява Кафка с особено дълбока метафизична чувствителност. Той постоянно се вслушва в себе си и отбелязва всеки трепет на тялото и на душата си, изпитва тъжното удоволствие да проследява отклоненията в здравословното си състояние, за да извлече от тях импулси за творчество. Така за Кафка стават валидни думите на Томас Ман, изречени за Достоевски: "Няма съмнение, че колкото и болестта да е застрашавала духовните му сили, геният му е най-тясно свързан с нея. Тя му придава своеобразен колорит и неговата психологическа проникновеност, неговата осведоменост за това, което Апокалипсисът нарича "сатанински дълбини", преди всичко способността му да внушава чувството за тайнствена вина и да я прави фон на съществуването на неговите понякога чудовищни образи, са неразривно свързани с нея."

Така болестта по парадоксален начин дарява Кафка с творческа мощ и проницателност на духа, открива му тъмната, неогрята страна на човешкия живот. Наред с това страданието придава на Кафка някаква святост, душевна чистота и озареност. Херман Хесе го нарича писател с необикновена интензивност на виденията, който пламенно заклина действителността и формулира най-съкровените въпроси на битието.

Често определят Кафка като "поет на отчуждението" - при това ударението пада върху "отчуждение". Тъй обикновено се пропуска, че преди всичко Кафка е Поет. Той дава художествен израз на възприятията си в един модерен, цивилизован до крайност буржоазен свят. Според Валтер Бенямин основното изживяване на Кафка е "страхът от безмерното разрастване на градовете". Затова и главна негова тема е непреодолимата самота на "модерния човек", неговата захвърленост в живота, липсата на душевно общуване със себеподобните. Сам Кафка до последния си час се е мъчил да възстанови и закрепи прекъснатите връзки, но това не му се удава. Ето защо цялото му същество се устремява към една единствена цел: творчеството - макар то да му дава чувството за низвергване в ада. "Писането е сладка и чудесна награда, но за какво? - споделя Кафка. - През нощта ми проблясна с яснотата на детски назидателен урок, че то е награда за служенето на дявола. Това спускане до тъмните сили, това освобождаване на обуздани по природа духове, тези съмнителни прегръдки и всичко друго, което става там долу и за което горе човек вече не си спомня... Може би съществува и друг вид писане - аз познавам единствено този". За Кафка творчеството е "форма на молитва", метафизичен експеримент за улавяне на неясни видения, едновременно забранен и необходим, но при всички случаи безнадежден опит чрез силата на словото да се обхване мистерията на съществуването. Сам Кафка сравнява себе си с ловеца Гракх от едноименния си разказ - Харон го е пуснал по погрешка сред живите и той постоянно снове на границата между живота и смъртта. (Латинското име Гракх означава на чешки "кафка", на български "чавка".) За него творчеството не е просто създаване на произведения, а преди всичко състояние на духа, напрегнатост на възприятията, вътрешна нагласа към света, начин на живот. Кафка казва: "Аз съм писател дори когато не пиша."

Литературните наставници на Кафка - както установяваме от дневниците му - са Киркегор, Ибсен и Хамсун, Хегел и Ницше, Щифтер и Хофманстал, Флобер, Гогол и Достоевски. Всички те, наред с факторите на живота му, са допринесли за изграждането на неговия неповторим писателски стил. В разказите на Кафка постепенно се разкрива някакъв душевен пейзаж, като гледната точка постоянно се променя - ту е съвсем близка, ту събитията са обхванати "от птичи поглед". Така възниква един свят-притча, в който невидимо нараства отчуждението. На преден план излиза необяснимото, абсурдът, онова, което не се поддава на логическо осмисляне, но деформира човека и обезценява живота му. Въпреки външната простота на изказа, Кафка насища разказите си с множество значения, които всеки читател открива сам за себе си. Според Алфред Дьоблин в творчеството на Кафка владее най-строг реализъм, примесен с нещо подземно, тайнствено и тъкмо на това се дължи привлекателната му сила.

Но литературните домогвалия на Кафка са преди всичко опит да се навлезе в сърцевината на психическия живот, ненаситно себетълкуване и пътуване в себе си. Писателят непрекъснато очертава собствените си граници, като достига необикновени, страшни дълбини на самопознанието. В дневниците му четем: "Когато се изпитвам по отношение на моята крайна цел, оказва се, че всъщност не се стремя да стана добър човек и да задоволя изискванията на някакъв върховен съд, тъкмо обратното - стремя се да обхвана с поглед цялата общност на хората и животните, да опозная основните й предпочитания, желания, нравствени идеали, да ги сведа до прости модели и да се развия в тяхната посока колкото се може по-бързо, та да се харесам на всички, и то (тук, идва скокът!) да се харесвам така, че без да губя всеобщата любов, накрая - като едничък грешник, когото не изгарят на кладата - да мога да изложа открито пред погледите на всички мерзката си същност. Накратко: за мене следователно има значение само човешкият съд, а при това искам да го измамя, и то без измама."

Това глъбинно самопознание се превръща при Кафка в истинска самоунищожение. Затова през последните години на живота му у него назрява решението да заличи писателското си дело. След като сам хвърля в огъня десет големи тетрадки и няколко бележника с произведения, Кафка завещава на приятеля си Макс Брод да изгори без остатък всичко, което се намери от непубликуваните му неща - ръкописи, дневници, писма, рисунки. А за вече публикуваните си творби отсъжда: "Не твърдя, че имам желание те да бъдат отпечатвани наново и да стигнат до бъдните поколения. Напротив: да можеше напълно да се изгубят - ето истинското ми желание."

Но за този саморазрушителен порив съществува и друга, не по-маловажна причина. През целия си творчески живот Кафка е бил обладан от непосилния стремеж да изрази неизразимото, с обикновени думи да пресъздаде необикновеното, което е носил в душата си. И постоянно е бил терзан от мисълта за непостигнатото докрай, за недовършеното. Създавал е множество варианти, преработки и извлечения от вече готови за печат неща. Често сравняват творческия му процес с каменоломна, в която той отдялва и шлифова всяка сричка. А поради болестта си Кафка е работил с големи прекъсвания, продължителните периоди на "безплодие" са се сменяли от часове на неистов духовен подем, на могъщо вдъхновение. (Така разказът "Присъдата" е написан само за една нощ.). Кафка е бил владян от крайни състояния, печатал е малко, въпреки подканите на издателите, и в последна сметка е виждал пред себе си само отломки, недостойни за литературен живот...

За Кафка творчеството е интимно изживяване, лично тайнство, несподелимо откровение. Но по неведоми пътища неговите частни стремления придобиват надлична стойност - литературното му дело, предназначено за огъня, се оказва представително за човека от съвременната епоха. Бертолт Брехт схваща творчеството на Кафка като съставна част от сложния процес на светогледно избистряне при израстването на цяло едно ново поколение; нарича го "къснобуржоазен документ на човешката безизходица", в най-радикалния си период, когато през тридесетте години се включва в революционното работническо движение, Брехт назовава Кафка, както и себе си, "болшевишки писател". Той вижда в него "писател-пророк"', защото с изострената си чувствителност Кафка прозира две десетилетия по-рано изстъпленията на фашизма, разкрива невидимите социални механизми, които отнемат на човека всяка възможност да осъществи предназначението си на тази земя. В едно свое есе австрийската писателка Джени Ебнер отбелязва: "Безспорно Кафка е онзи поет на нашето време, който предсказа всичките му отличителни белези: страха, отчуждението, захвърлеността на човека в лабиринта на бюрократичния произвол и абсурдност; и ако творчеството му не е идилично, ободряващо или забавно, това се дължи преди всичко на нашето време."

И все пак: Кафка се е мъчил да превъзмогне мрачните тонове в произведенията си, стремил се е да постигне някаква устойчивост и неизменност или, както сам казва, "неразрушимост и светлина". Кафка не е нихилист, той вярва в неминуемото човешко просветление и изразява това с думите: "Ако в следващия ден затворничеството остава все така непроменено и дори режимът става по-строг, или ако дори изрично бъде оповестено, че затворничеството никога не ще бъде премахнато, това съвсем не е опровержение на предчувствието за окончателно освобождение, това е може би по-скоро необходима предпоставка за освобождението..." Така, освен "пророк на мрака", Кафка е и "пророк на светлината". При по-дълбоко вчитане в произведенията му ще се открие и хумор, и освобождаваща ирония, и особена невъзмутима ведрост. Още преди да се надигне следвоенната вълна на "модата Кафка", през 1941 година Томас Ман писа: "Кафка е хуморист в такъв смисъл, че поставя отрицателен знак пред противоположността на един съвършен свят - вместо величавите вопли на един Йов, тук има сатирични и комични внушения..."

Наистина писателят Франц Кафка не е изнежен от оптимистични разсъждения, но да се вижда в творчеството му "безпросветен песимизъм" е просто недоразумение. Неговият свят е изтъкан от материята на сънищата и мечтите и не предлага убежище, а познание. (А казано е: "Който трупа познание, трупа тъга.") Валтер Бенямин споделя потресението си от една забележка на Кафка, че съществува "безкрайно много надежда, само че не за нас." Бенямин смята, че тъкмо в това изречение прозира надеждата на Кафка и то разкрива източника на неговата "сияеща ведрост". Надеждата на Кафка е нещо, което трябва постоянно да се постига. А неговите художествени изображения на злото предизвикват онези древни "страх и състрадание", които очистват душата от нейните терзания. Преминал през психологическия "пъкъл" на Кафка, читателят излиза разтърсен, но вече знаещ, докоснал се до истината. А според писателя: "Истината е това, от което се нуждае всеки човек, за да живее, и все пак не може да го получи или да си го набави от никого. Всеки трябва отново и отново да я произвежда от собствената си същност, иначе ще загине."

Така самопознанието, постигнато чрез изкупителната жертва на писателя, е вече превъзмогване, нова духовна стойка, вътрешна победа. В този животворен катарзис, който поражда и най-кратката притча на Кафка, се заключава непреходната художествена и нравствена стойност на творбите му. Като разтварят вратите към несъзнаваното, те проправят пътя към вселената на надеждата.

Други публикации:
Франц Кафка. Преображението, Пловдив, 1982.