|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
АНГЕЛОГЛАСНИЯТРадиопиесаВенцеслав Константинов Действащи лица:
Хор: Пристъпете, люде смислящи, йереи и началници, слушайте, пристъпете и чуйте за Йоана, наречен Кукузел, за неговия живот и деянията му, за големите му подвизи в Христовия град Константинопол и във Великата лавра Атонска на Света гора! Пристъпете и слушайте!
Артист: Драматична новела "Ангелогласният"
Майката (Пее из "Полиелей за българката".): Мое мило дете, где ми си, дете мило Йоане, где ми си... Йоан: Ето ме! Майко! Майката: Где ми си? Чедото ми! Йоан: Дойдох си, майко! Радвай се! Дай да те прегърна! Майката: Сине! Та ти ли си това? Йоан: Майко! Майката: Покажи ми лицето си... Дай да чуя гласа ти... Йоан: Аз съм, майко, аз съм... Майката: Ааах... Гласът ти е сладък, а лицето ти е прекрасно, рожбо на утробата ми... Дочаках те аз, дочаках те! Йоан: Да, майко! Майката: Сълзите мои ми станаха храна дене и ноще, очите ми повяхнаха от скръб, остаряха от многото промишления... Йоан: Майчице моя! Майката: И все твоето име си думах в сърцето, напомнях си го и изливах душата си вътре в мен, та поминувах тъй сред людете, сред множеството... Йоан: Майчице моя! Както елен водните извори желае, тъй душата ми жадуваше за теб... Майката: Докога ще си останеш, Йоане? Задълго ли ще е тази моя радост вместо печал? Йоан: За броени дни ме отпусна василевсът, иска ме по Великден при себе си. Ала аз не ще се върна вече в Царския град, майко. В Атон ще ида! Майката: Ах! Йоан: За душевен мир и единение с Бога святаго е гладно сърцето ми... Майката: Ох, чедо! Значи пак сама сирота ще остана! Ето, чедо, тази златна парица. За теб съм я скътала, още дорде бе жив баща ти. Нека, сине, ти спомня за мен и сила ти дава в неволята... Йоан: Сполай ти, майко! Не ще те никога забравя, ще те възхваля между людете, полиелей ще ти сътворя. Защото се възвеличи до Небето благостта ти. Майката: Ах! Йоан: Отвред към тебе ще викам, майко, когато примира сърцето ми! Майката: Кажи, сине, какво те души в Царския град, та не щеш там да се върнеш? Приятел ли си нямаш, изгора ли те е разлюбила, що ли? Йоан: Ех! Приятели си имам, майко, още от царското училище, дето на музикия се учехме. Те... хах, Кукузел ме нарекоха. Майката: Ах! Кукузел ли? Що тъй? Йоан: Отначало, като не знаех добре да хортувам по гръцки, те на шега все ме питаха що съм ял. "Кукия ке зелия", отвръщах им, "боб със зеле". Майката: Ха! Йоан: А те се смееха и ме назоваха Кукузел. И тъй си ми остана. Майката: Ами с императора що, погаждате ли се? Тука мълва има, сине, че си бил станал пръв царедворец, че ден и нощ все с него си ходел и всеки ден си пеел песни на царя, в царската църква! Йоан: За Андроник не ми се хортува, майко! Нечист е той! А иначе много ме канеше при себе си, протопсалт на патриаршеската църква във Фенер ме стори, и доместик, началник на певците... Майката: Охо! Йоан: Пък и мома ми бе намерил да ме ожени, да ме свърже роднински с един от богатите свои велможи... Майката: И що? Хубава ли бе момата? Йоан: Хубава, майко, паметна и... разблудна. И намерих тогаз, майко, че е по-горчива от смърт онази жена, на която сърцето е примки и мрежи, а ръцете й юзди... Умножиха се твърде враговете ми, мнозина наскочиха върху мен и думаха за душата ми: "Няма за него вече спасение в Бога!" Тъй на Григория Синаит, исихаста, следовник станах, майко! И зажадувах да се възвиша в безмълвие. Майката: Ох, чедо мое! Да не бях тъй стара и немощна, да ти намеря мома сгодна, да те задомя, та и аз внуци да дочакам. Йоан: Не, майко, не, майко! По-добре ми намери окъсани дрехи и ми дай тоягата си. Ще да начерня лицето си и като прост друмник на Атон ще ида, във Великата лавра. Там сред монаси българи ще ми е Господ пастир, ще възвърна душата си и от никакво зло не ще се убоя! Защото ти с мен ще си, майко! Ще поминувам с божието и твоето име на уста! Майката: Ох, сине... Попей ми, преди да си ме оставил. Йоан: Ето, майко, разпев, що сътворих по словата на Григорий Богослов за Пасхата...
Йоан:
Отец Теодосий: Кой хлопа? Йоан: Друмник, добри човече. Отвори!
Отец Теодосий: Отде си, момче, та си дошъл, и какъв занаят умееш? Йоан: Отдалече ида, отче. Мога... кози да паса. Отец Теодосий: Почакай тук, да повикам игумена. Отче игумене! Отче игумене! Игуменът: Що има? За какво викаш? Отец Теодосий: Друмник някакъв е дошъл, работа дири, кози можел да пасе... Игуменът: Сам Бог те изпраща, момче. По Заговезни ни се спомина козарчето - змия го ухапа, и сега сме съвсем лишени от такъв человек. Йоан: Искам също монах да стана, отче. Игуменът: Бива, бива, момче. Ще постиш четири недели и ще се подвизаваш в послушание, сетне ще те оглашим и подстрижем. Въведи го, отче Теодосий, в манастира и му дай да яде. Отец Теодосий: Влез, чедо, и Бог да те закриля! Йоан: Сполай ти, отче за милостта!
Йоан: Възвишил си върху ми виделината на лицето си, Господи! Ах, турил си в сърцето ми радост, по-голяма от тая на людете, когато им се умножава житото и виното! Мирно и кротко аз живея. На одъра си вечер размишлявам в сърцето си и мълча, защото само ти, Господи, правиш ме да живея в безопасност, да се сдобивам с благодатта на твоята светлина...
Постник: Отче игумене! Отче игумене! Игуменът: Що има?
Постник: Отче! Отче игумене! Идвам да ти известя тайно, що чух и видях. Както съзерцавах в пещерата си, до ушите ми изведнъж достига пение, тъй сладко и умилно, че помислих сякаш ангел слушам, а не глас человечески. Излизам вън и душата ми много се смути. Виждам козарят, застанал на едно стръмно място край морето и пее ли, пее. А ярците не пасат никак, слушат песента му и се вклепали в него, като да са в изстъпление и да му се радват. Чудо невиждано, отче игумене! Игуменът: Сполай ти, постниче, сполай ти! Иди се сега с мир, Бог да те благослови... (На себе си.) Свети Боже, това трябва да е от царя навсякъде търсеният Кукузел... Хей, хей, козарю, козарю, ела насам... Йоан: Що има, отче игумене? Игуменът: Бог ми откри, чедо, че ти си Йоан Кукузел. Прикълнявам те в името Божие да ми кажеш истината. Йоан: Да, аз съм, отче. Аз съм грешният и недостоен роб на светиня ти. Игуменът: Ох, защо толкова време си крил за себе си. Гледам те и едва узнавам в погасналия ти взор и бледите ти бузи царския любимец, що видях някога в Константинопол в цветущо здраве. Йоан: Моля ти се покорно, отче игумене, остави ме, както си ме намерил, за да не би да узнае царят, че съм тук и да ме грабне насила от това пристанище на спасението. Игуменът: Не бой се, сине, не бой се, Бог ще те опази! Ще измисли нещо, дядо ти игумен. Кажи ми да знам, отде си и как те доведоха пътищата господни тук на Атон. Йоан: Българин съм, отче. От Драч. Сираче останах от баща, та имах само майка си. От дете хубаво пеех и както е обичай между царете да събират момчета красноречиви, остроумни и сладкогласни, взеха и мен от майка ми и ме предадоха в Константинопол да се уча на музикийско изкуство... Игуменът: Тъй, тъй! Тъй, чедо, тъй! То туй, туй е ясно, ами речи... да не си нещо там наскърбил императора, че чак тука идваха пратениците му да те дирят? Йоан (Въздиша.): Трудни са всичките неща, не може человек да ги изрази, отче. Имах аз в Царствения град и почести, и слава, Бог ме бе надарил с проницателност и с хубави способности. В малко време и езика им научих, и всички певци по музикия прескочих и надминах, а поради нежния си глас и миловидния си лик драг приятел и душеприказчик на Василевса станах. Игуменът: Хвала ти, сине, хвала ти! Йоан: И се уголемих на мъдрост и знания, отче. Узнах всичките дела, що се вършат под слънцето. И видях, отче, че то е суета и угнетение на духа, защото в много мъдрост има много скръб... Игуменът: Тъй, чедо, тъй! Йоан: И дадох тогаз сърцето си да узнае не само мъдрост, отче, но да узнае и лудост, и безумие. И начнах да веселя плътта си с вино и угощения, събрах си и злато, и сребро, и скъпи вещи от царе и от големци, и всякакъв вид великолепия, и всичко, що поискаха очите ми, не им отрекох. Не възбраних сърцето си от никое веселие и познах, че и то е угнетение на духа. И видях аз, че мъдростта превъзхожда безумието, както виделината превъзхожда тъмнината. Игуменът: Думите из устата ти са като дълбоки води, Йоане! Йоан: Ах, много е злото по земята, отче! Видях праведен, що погинва в правдата си, и нечестивец, що дългоденства в злобата си. Затова намразих живота, защото тежки ми се видяха делата человечески. Трудът на человека е за устата му, душата обаче се не насища. Всичко това турих в ума си, отче, и нямаше вече за мен надежда. Игуменът: Много си препатил, синко. Йоан: Едничкото, що сърцето ми още желаеше, бе да видя майка си, за което измолих разрешение от императора. А сетне... вече знаеш... Дойдох тук и станах козар. Господ се склони към мен и чу вика ми и възведе ме от рова на погибелта, утвърди на камък нозете ми. И подир голямо безмълвие тури в устата ми тая нова песен... И ето, с нея се свърши и божията благодат, намери ме отново скръбта... Игуменът: Сега, сега мене чуй, Йоане. Аз ще да те отърва от неволята ти, ще ти дам килия в манастира да седиш, дордето благоустроя всичко за тебе. А пък аз ще ида в Цариград при Андроник и ще го помоля да те освободи, да те остави за певец в Лаврата... Йоан: Ах, отче!
Хор:
Вестител: Пресветлий царю, пристигнал е при царство ти негово светейшество Игуменът на ставропигиалната лавра "Свети Атанасий" в Атон. Андроник: Да влезе! Игуменът: Да пребъде царството Господне и тронът твой, василевсе, радвай се! Андроник: Радвам се, отче игумене! Бог да те закриля! Какво те носи при мен чак от Светата гора? Игуменът: Моля ти се, царю, да ми подариш един человек за негово и твое душевно спасение. Ако пък е наскърбил с нещо царство ти, прости му! Андроник: Как е името на този человек? Игуменът: Ако ми не дадеш писмено милостта си, не ще го кажа. Андроник: Тъй да бъде! Донесете хартия и червено мастило! (Пише.) Ето, отче, думата ми, сега говори! Игуменът: Името на този человек е... Йоан Кукузел. Андроник: За Бога, отче! Право ли говориш? Жив ли е ангелогласният ми сладкопевец? Игуменът: Жив и здрав е, василевсе! В Лаврата поминува. Андроник: Сполай ти за драгата вест! В голямо притеснение се намирах за учителя на певците си. Какво ли е станало с него, чудех се. Разпратих навсякъде, и на запад, и на изток да го дирят. Претърсиха се всички места и крепости, пустини, манастири, но Кукузелът нийде се не намери! Как при теб се откри, отче? Игуменът: Много време изтече, откакто се представи в Лаврата като друмник. Подстрига се за монах и захвана ярците ни да пасе. И една заран, както си седи Йоан унесен край стадото в едно уединено място, оглежда се насам-натам и като не вижда никого, пожелава да попее на Господа, да сътвори полиелей на българската си майка по псалмите Давидови. И като нагласява нейния жалостив напев, с който я заварил у дома си, запява с голямо умиление. А постник един го чува и тутакси дотърча да ми извести. И ето ме при тебе, василевсе. Андроник: Хем душата ми се радва, отче, и Бога прославя, задето е жив и здрав драгият на сърцето ми, хем в ума си размишлявам що да сторя, та пак да се насладя на ангелското му пение. А вече съм ти дал думата си! Ех, отче, въздигна ме ти и ме устрели с едно и също слово. (Към вестителя.) Въоръжете веднага кораби! Заедно ще отидем в Лаврата да разцелувам моя песнопоец! Да се угостим богато и се повеселим заедно с всичкото братство, той това обича! Пък сетне, каквото той реши. Бива ли тъй, отче? Игуменът: Да бъде волята Божия...
Игуменът: Отче Теодосий, императорът ни е почел, пристигна с мен от Царстващия град, настани ги според големството им. И извести на братята, че Андроник е повелил трапези да се разстелят за богато угощение. С корабите вино е докарал и гозби чак от Константинопол. А где е Йоан? Отец Теодосий: Чудеса невиждани станаха тук, отче игумене, в твое отсъствие. Кукузел си избра за постница една самотна пещера и взе да живее по шест дни в пълно безмълвие. А на седмия дохождаше, та пееше в параклиса "Въведение Богородично". Игуменът: Значи не остана в манастира? Отец Теодосий: Не, отче. А на Акатисова събота, както имаше обичай, Йоан изпя с голямо прилежание песента на Божията майка пред иконата й. И като свърши канонът, помоли да го оставим сам. Сетне, уморен от бдението, призори задрямал. Открихме го на ранина, изтръпнал и вкочанен пред иконата. А в десницата си стискаше златна монета! Изнесохме го на въздух и го запитахме що му е? Игуменът: А той? Отец Теодосий: Изповяда, че в съня му се явила Богородица и му рекла: "Пей, Йоане! И не преставай да пееш! И аз няма да те оставя!" Игуменът: А жълтицата? Отец Теодосий: Дар му била от майката, от Божията майка. Затуй я прикрепи към иконата. Гледаше я дълго и сетне повели, пред нея три неугасими кандила да горят. Игуменът: Кажи, с Кукузела що стана? Отец Теодосий: Оттогаз начена весден да пее в параклиса. От дългото стоене в клироса едната му нога изгни и се покри с гной. А и ръката му отече. Отче игумене, Йоан тъй е успял в духовния живот, че сам предвиди деня на смъртта си! Игуменът: Боже, прости ми! Где е сега той? Отец Теодосий: Пак там, в параклиса. Пее и се моли пред иконата на Богородица.
Йоан: Чуй, Боже, молитвата ми и не се крий от молението ми. Внимавай в мен и послушай ме. Смущавам се от гласа на неприятеля си, от притеснението на нечестивия. Страх и трепет дойдоха с него върху ми и ужас ме покри. И рекох си, дано би ми се дали криле като гълъбовите, та да литна, да си почина. Спаси ме, Божа майчице, защото человек е зинал да ме погълне... Отец Теодосий: Йоане, чуй, Йоане! Йоан: Що, що? Що има, ах, отче Теодосий... Отец Теодосий: Дойде, Йоане, Андроник. Иска да те види... Йоан: Нямам време аз за Андроник. Тъй му речи! Не ще оставя дома си, Господния храм. Отец Теодосий: Много е сърдит, че не си излязъл да го посрещнеш. Дарове ти е донесъл! Йоан: Речи му даровете Богу да принесе. Отец Теодосий: Сърцето ми трепери, Йоане! Йоан: О, Боже мой, защо си ме изоставил? Ах, докога ще ме забравяш съвсем? Защо, Господи, стоиш отдалеч и криеш лицето си? Изведи ме и ти, майко, с любовта си покрай враговете ми. Просвети очите ми, да не би да заспя в смърт, да не би да рече врагът ми: "Надвих му!" и да се зарадват насилниците ми, ако се поклатя. На тебе, Господи, се уповавам да се не посрамя вовек! Бъди ми силна крепост, дом на утвърждението, та да ме избавиш. В ръцете ти предавам духа си! Отец Теодосий: Йоане! Йоане, приеми василевса! Андроник: Оставете ни сами! Радвай се, Йоане! Защо мълчиш, любезни? Йоан: Иди си, Андроник! Остави ме с Бога и с песента ми! Андроник: Ти си учител, Йоане. Мнозина си научил и немощни души немалко си укрепил. А ето, сега аз идвам при тебе и ти се докачаш, смущаваш се. Защо, Йоане? Да не би нещо да ме съдиш? Йоан: Речено е, с преподобен преподобен ще бъдеш, с чист чист ще бъдеш, а с развратен противно ще се поведеш. Андроник: Ха-ха-ха! Йоан: Това е! Андроник: Строг си, Йоане. Та може ли смъртният да бъде по-праведен от Бога? Человек да бъде по-чист от създателя си? Та ако бе ти чист и непорочен, щеше ли да познаеш духа си? Йоан: Иди си, Андроник! Андроник: В Константинопол наричаха песните ти "бич за певците", защото за тях е нужен и глас сладък и гладък, и остроумие немалко. Но ти целият си се превърнал в бич, Йоане! Говоря ти не като твой василевс, не забравяй това, а като драг някога на сърцето ти приятел. Йоан: Сега Бог ми е приятел! Андроник: Върни се в Константинопол, Йоане, спаси душата ми, длъжен си! В пуста и безводна земя сега се намирам и сърцето ми е жадно за теб, Йоане! Да гледам твоята хубост и твоята слава, да слушам ангелската ти песен. Ах, прилепи се, прилепи се душата ми подир тебе, любезни мой! Йоан: Господ да ти е на помощ! Андроник: Ела си и пустинята ще се развесели, ще процъфти като крин, а скръб и въздишане ще побегнат. Помниш ли, приятелю на сърцето ми, как сладко си пеехме с теб за смъртта на врабчето, любимеца на красивата Лесбия, помниш ли?
Йоан (Крещи.): Не скверни Божия дом, Андроник! Андроник: Но аз мога да те отведа и насила, Йоане! Йоан: Ти можеш много неща, василевсе! Да ме отведеш оттук, да ме хвърлиш в тъмница, да ме пратиш на заточение, ала не и да ме накараш да ти пея! Над това власт нямаш, императоре! Андроник: Да, може и да си прав, Йоане! А виж, за да пее славеят, първо го ослепяват с нажежено желязо. Ала знай, че и ти без мен не ще можеш! В тази пустош голямото ти изкуство ще пропадне в земята. Сега само за едно ще те замоля, попей ми, за сбогом... Йоан: Иди, качи се на хълма срещу Лаврата, щом за песен си дошъл. Оттам най-добре ще чуеш песнопението на учениците ми. Андроник: Ах, виж ти! Сбогом, Йоане, сбогом! Дай поне да те целуна! Йоан: С целувка ли искаш да предадеш сина человечески, Андроник? Иди си с мир и Бог да просветли душата ти! Андроник: Ще се кача на хълма и ще чакам. Но знай, Йоане, пак ще слушам твоя глас!
Хор: Този е животът и това е житието на великия майстор и песнотворец Йоан Кукузел, втори Йоан Дамаскин, когото светата Божа майка със златна монета възнагради, понеже песните му благоприятни са ней и здраве, душевно и телесно, подаряват на песнословящите, а на смислящите радост и веселие голямо дават в дните им, отредени под Слънцето...
© Венцеслав Константинов Драматичната новела е представяна по програма
"Орфей" на Радио София на 29.07.1976 г. от 18.30 ч. |