КЪМ ИСТИНАТА ЗА ЕСЕТО В УЧИЛИЩЕ. ПЪРВАТА СТЪПКА. ВТОРАТА СТЪПКА

Ваня Димова

web

„Госпожо, кандидатствам по една програма за чужбина. Освен всичко друго трябва да представя и есе. Как се пише есе?" Изправена за пръв път пред този въпрос преди шест-седем години, си дадох сметка, че най-честният отговор би трябвало да гласи: „Имам някаква представа, но се боя, че тя е напълно погрешна." Така или иначе Неволята викаше с пълно гърло - трябваше спешно да се направи нова кола.

Най-напред се опитах да изясня собственото си двусмислено отношение към този жанр. От една страна, колчем станеше дума за него, наум веднага ми идваха множество прелестни текстове, оформящи време-пространство, в което безконфликтно пребиваваха всевъзможни автори - от Теофраст и Паскал до Вирджиния Улф и Макс Фриш. Можех надълго да обяснявам защо тези текстове ми харесват - интересни идеи, впечатляваща аргументация, изящен стил... Дотук добре. Но защо, от друга страна, никога не бях долюбвала това, което в училище минава за добро есе? Не ли защото все ми напомняше риторична еквилибристика - словесни водопади, в които сред пяна от „емоционалност" и красивост с мъка се долавя някаква мисъл, ако изобщо се долови? Разбира се, мислех си, не можем да очакваме от ученика Х да седне и с привичен жест да сътвори есе ала Томас Ман. Но тогава защо изобщо го караме да пише есе? Или пък, защо наричаме това, което е написал, есе! Все въпроси, които заедно с евентуалните отговори ми се струваха многозначително неясни. Сигурно бе само, че имаше нещо сбъркано - дали в „рецепцията на жанра", когато е навлизал в българската литература, дали в употребата му за училищни цели...

Спомних си, че у Далчев имаше свидетелства за първите стъпки на есето по нашите земи. Прелистих „Фрагменти"-те. Забавно беше да се забележи, че през 1943 г. го бяха занимавали почти същите въпроси, над които размишляваше една обикновена учителка през 1993-а. Сред фрагментите, обединени от ироничното заглавие „За българския есеизъм", можеше да се прочете знаменитата фраза, сякаш молепсала за десетилетия напред жанра есе в България: „Когато нашият есеист сяда да пише есе, първата му мисъл е: това, което пиша, есе ли е или не?". С удоволствие прочетох, че и Далчев бе смятал ролята на „мисълта" за приоритетна: „Есето е смесица от поезия и философия, дето мисълта е основата, а образът - само средство или повод...", и че бе упреквал есеписците, задето се перчат поради самия факт, че пишат есе: „Някога Монтен беше кръстил размишленията си „Есета" („Опити") от скромност, за да извини лутаниците на мисълта си; а днес неговите български последователи се кичат с тая дума като с титла на благородство."

Очевидно още в самото начало бе съществувала тенденция към своеобразно мистифициране на жанра. Навярно директните, доста язвителни бележки на Далчев бяха спомогнали да се поизбистрят представите в писателските среди - най-малкото оттогава се бяха явили някои превъзходни образци. Що се отнася до българското училище обаче - следващата спирка на есето, размислите на Далчев по-скоро бяха изиграли отрицателна роля. Уверих се в това, когато горе-долу по същото време ми попадна един справочник, целящ да въведе тринайсетгодишни ученици в писането на есе по следния начин: „Създателят на есе трябва да бъде едновременно и поет, и мислител, за да постигне чрез изящна словесност дълбочина на мисълта и естетическо преживяване на света... Неговите обобщения много често са родени от моментно прозрение... Читателите трябва да усещат присъствието на оригинална личност. Авторът трябва да бъде и ерудирана личност, защото истинското есе е богата комбинация от култура и лиризъм."

Мисля, че тези напътствия ми помогнаха да си изясня донякъде проблема с есето в българското училище. Представих си как ги четат седмокласници, пък и по-големи ученици. А после се залавят да пишат, като внимават да не пропуснат нещо. Мнозинството, разбира се, са наясно, че не са „едновременно поети и мислители", и задачата буди у тях лек ужас, примесен с отвращение. Като състезатели, които волю-неволю трябва да се борят в по-тежка от своята категория, те започват да пишат с чувството, че са обречени да загубят. Да не говорим, че от време на време си задават въпроса: „Това, което пиша, есе ли е?"

Винаги има и ученици, които, ако и да не са „поети и мислители", гледат на писането като на плаване в свои води. Някои от тях се чувстват притеснени от (цитирам същия справочник) изискванията за „повишено лирично начало", за „асоциации на една възбудена мисъл, изразени чрез красива игра на словото". Учениците изпитват неудоволствие, задето от тях се очаква да охкат и ахкат, т.е. да звучат далеч по-емоционално, отколкото биха желали, за да удовлетворят „изискванията" на жанра. На тези, които имат усет към писането, не им харесва дори прекалената свобода да плуват съвсем както си знаят и накъдето си знаят, дадена от инструкцията: „Няма норми и композиция на есето. Тя следва капризната и често учудваща мисъл на автора." Учениците се догаждат, че именно абсолютната свобода поражда съдбовния въпрос: „Това, което пиша..."

Разбира се, не бива да пропускаме и една друга категория хора на перото, които се изявяват в училище. Те ужасно много обичат да пишат есе точно заради това, което смущава споменатите по-горе ученици. Окрилят ги фрази от рода на: „свобода по отношение на съдържание и форми... свободно тълкуване... няма норми... спонтанно... смели изводи и обобщения" и пр. Убедени, че могат да пишат есе и от позиция „челна стойка", те не дават да падне и сянка от съмнение над качествата на съчиненията им. Допускат най-много да им бъде коригирана някоя правописна грешка, но иначе са убедени, че всичко, появило се на листа, е ненакърнимо, защото отговаря на въпросните изисквания. Този тип ученици не се питат какво точно пишат. Почти невъзможно е да им се обясни защо резултатът от усилията им често е всичко друго, но не и есе.

*

Така реших, че вероятно обяснението за нерадостната съдба на жанра се намира в специфичното културно и литературно развитие на родината ни. И че този проблем чака своите просветени изследователи, както обича да се изразява един наш многоуважаван професор. За учителя по български обаче, изправен пред въпроса как точно се пише есе, не оставаше нищо друго, освен да се „оттласне" от традицията, или по-точно от липсата на традиция, и да потърси истината за есето другаде.

Реших да тръгна от предпоставката, която изглеждаше като аксиома: щом една дълбоко рационалистична по същината си цивилизация, каквато е западната, поставя есето в основата на езиковото обучение, вероятно за това съществуват сериозни рационални основания. Предположението ми се потвърди, когато започнах да се ровя в различни „западни" книги, занимаващи се с проблемите на писането изобщо и на есето в частност. От тях ставаше ясно, че може дори да се говори за теория на есето, както и за ясна методика, чрез която теорията се прилага в училище. И понеже „там" есе по принцип се пише от усвояването на азбуката до завършването на университета, а много често и след това, подходите за прилагане на съответната методика, разбира се, варираха. Оказа се също, че типовете есета зависят от предмета, аудиторията и целите и че макар да използват доволно разнообразни класификации, образователните системи в различните страни се опират на убеждението, че да пишеш есе, означава да заявиш и да докажеш мнение.

Днес, мисля, мога да обясня на учениците си как се пише есе. Поне знам със сигурност откъде трябва да се тръгне, за да се създаде съчинение в този жанр.

Първата стъпка. Макар че прилича на своите събратя, всеки човек е неповторим и единствен. Както скъпоценният камък пречупва светлината по характерен само за него начин, така и човекът пречупва през себе си образа на света. За всичко, което минава през ума и сърцето му, всеки може да има свое отношение, свое мнение. Когато някой пише есе, той или тя прави именно това - споделя с читателите мнението си по някаква тема.

От всяко мнение ли става добро есе? Уви, не. Добро есе произлиза от интересно мнение. Например ако във връзка с темата „Лятната ваканция" изразиш становището: „Най-добре е да се почива на море", едва ли ще смаеш читателя. По-скоро ще го накараш да си помисли: „Че това кой не го знае?" И да загуби интерес да чете по-нататък. От мнение, което може да се определи като общоприето, е доста трудно да се получи добро есе.

Да, не е лесно да изразиш мнение, различно от това на останалите. Първото, което ти идва на ум по темата, в повечето случаи представя обикновено, дори съвсем банално твърдение. Но този първи опит не бива да те отчайва, защото изречението, което най-напред ти е дошло на ум, често няма нищо общо с твоето истинско мнение. До истинското мнение стигаш едва след като си поставиш колкото може повече въпроси във връзка със зададената тема. Например: „Къде обичам да летувам? Коя е най-щастливата ми ваканция? Кой е най-яркият ми спомен от нея?" и т.н. Почти сигурно е, че това, което ще се оформи като отговор, вече няма да звучи скучно, защото ще бъде пречупено през твоите собствени мисли и вълнения. Така баналното твърдение може да се превърне в: „Повечето хора смятат, че е най-добре да се почива на море, но аз поставям над всичко походите из Родопите", или: „Обичам да ходя на море, защото там мога да се отдам на голямата си страст - подводната фотография", или: „Най-хубавата лятна ваканция е тази, която прекарваш с любимите си приятели." Вариантите са безброй. Всъщност колкото хора - толкова варианти. За да грабнеш вниманието на читателя, постави в основата на есето своето истинско мнение. Вярвай, че то е ценно и че си струва да бъде споделено.

*

Подобен подход към конструирането на есето освобождава ученика от притеснението, че трябва да бъде едновременно ерудит и поет, за да напише нещо смислено. Следващата стъпка цели „въвеждането" във формата. До голяма степен това означава посвещаване в култа към абзаца.

Втората стъпка. Когато успеем да формулираме подробно и в детайли мнението си, може да се каже, че сме съставили тезата на есето. Например: „Повечето хора смятат, че е най-добре да се почива на море, но аз поставям над всичко походите из Родопите. Общуването с хора, които обичат планината, невероятно красивите гледки и свежият планински въздух стопяват всяка умора и те правят истински щастлив." Веднъж формулирана, тезата следва да бъде доказана. Как да сторим това?

Вглеждаме се в детайлите (елементите), от които тезата е съставена: „общуването с хора", „красивите гледки", „свежият въздух стопява умората", „истински щастлив". За всеки от тях е необходимо да предложим интересно доказателство. Може например това да е малко известен факт за влиянието на планинския климат върху човешкия организъм, описание на пейзаж, преживяна от самите нас случка и пр. Повечето от тези данни са в паметта ни - трябва просто да ги съживим и да ги използваме. Та нали и мнението, което сме изразили, също е плод на някогашни преживявания и размишления. Сред най-вълнуващите от тях ще открием нашите доказателства. Внимание - за всеки елемент от тезата е необходимо да предложим най-малко едно доказателство.

На това място разглеждаме страница, на която отчетливо личи как текстът е разделен на абзаци. Възможно е между тях да има оставен допълнителен интервал. Подчертавам, че това разделение има изключително важна функция - то помага на читателя да разграничи доказателствата, - и че на всяка идея съответства отделен абзац.

Добре написаният абзац се състои от главно изречение, което представя идеята, и развиващи изречения, които я подкрепят. Накрая стои завършващото изречение, което дава знак на читателя, че разсъждението е изчерпано. Така в представената по-горе теза се съдържа елементът „красиви гледки". Доказателството на тезата няма да е изчерпателно, ако не посветим на този елемент поне един абзац. Той може да звучи така:

„Когато чуя думата „Родопи", пред очите ми се открива една райска гледка. (Главно изречение.) Намирам се на родопски връх. Докъдето поглед стига - други върхове. Заоблени, сякаш еднакво високи, те приличат на застинало море. И както в морето се преливат разни цветове, така и родопските върхове са оцветени различно - най-близките са яркозелеии, по-отдалечените - синьозелени, а върховете на хоризонта са съвсем сини и сякаш потопени в млечна мъгла. (Развиващи идеята изречения.) Когато за пръв път видях тази гледка, тя така ме изуми, че си помислих: „Пред това бледнее и най-красивият морски пейзаж!" (Завършващо изречение.)

Ако трябва да обобщим, тезата е представена в един абзац; изложението - в няколко (поне един за всеки елемент от тезата); заключението - в един. Да, очевидно е, че напомня структурата на съчинение разсъждение! Какво по-естествено от това, след като есето е опит да се изрази и защити определено мнение'?

Когато напишеш много есета и усетиш, че владееш формата, можеш да започнеш да експериментираш с подредбата теза - изложение - заключение. Вместо например да започваш все с тезата, опитай да сложиш в началото някой от развиващите я абзаци. Защо ли? Защото може да се окаже, че ако разкажеш интересна история или направиш ефектно описание, ще грабнеш по-лесно вниманието на читателя, ще създадеш у него определено настроение и така по-лесно ще го убедиш в правотата на своето мнение. Ако избереш такъв подход, тезата може да се яви на което и да е място - като втори абзац, в средата, дори в края. Важното е да я има или да бъде подсказана. И, разбира се, да бъде убедително защитена. Не забравяй формулата:

Една мисъл - едно изречение.

Една идея - един абзац.

Едно мнение - едно есе.

Горе-долу така започвам да отговарям на невинния въпрос „Как се пише есе?" Като се връщам във времето, си давам сметка, че именно този въпрос, подобно на магическа формула, ме е подтикнал да навляза в един приказно богат свят. Веднъж попаднал в него, човек може да се зачуди как да се освободи от чаровете му. Започваш например да пишеш статия за методическо списание, а пък излиза есе...

© Ваня Димова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2000, № 2
© Електронно списание LiterNet, 15.05.2001, № 5 (18)

Други публикации:
Български език и литература, 2000, № 2.