НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Пета част

* * *

- Събудил се! - каза някакъв глас на френски.

Беше на млада жена. Или така ми се струваше. Виждах я много премрежено, като през полупрозрачна дреха.

- Може и да оживее - отвърна й мъжки глас, после се отдалечи.

Не бях на кораба. Не чувах вълните, а и леглото ми не се клатеше. Освен това на кораба нямаше жени. Сигурно бях в болница. Но може и да не бях в болница. Кой знае къде бях. Не ме интересуваше особено. Все още ми се спеше. Топлината беше изчезнала. Беше останала лекотата. Сигурно това беше лекотата на смъртта. Излизаше, че не е толкова лошо.

Постепенно погледът ми започна да се фокусира. Наистина беше жена. Негърка или нищо подобно. Наистина млада. Но не хубава. Това нямаше значение.

- Къде съм? - попитах аз.

Гласът ми звучеше странно.

Негърката се прекръсти.

- Ти говориш! Слава богу! Как си, братко?

- Добре... сестро. Къде съм?

- В болницата “Сент Мишел”? искаш ли да ти дам нещо?

- Вода - промълвих аз. - Дай ми вода!

- Ей сега!

Негърката стана от стола до леглото ми.

- Чакай! - хванах я за ръката. - Бях в един кораб! В морето! Къде съм сега?

- В болницата “Сент Ми...”

- Разбрах, че съм в тази болница! В коя държава съм?! - извиках аз.

Тя ме изгледа с разтворени очи.

- В Порт-О-Пренс! - зяпна негърката. - Ти не знаеше ли, братко?

- Така и предположих - въздъхнах аз. - Донеси ми вода! Сега ми донеси вода!

- Ей сега идвам! Ще кажа на господин доктора, че си се свестил! Какво чудо! Аз се молих за теб! Отчето ми каза да се моля за душата ти...

- Добре! - извиках нетърпеливо. - После ще ми кажеш! Сега ми донеси вода!

Негърката изтича навън. Огледах се. Бях в някаква стая с изглед към двор с някакви палми в него. На съседното легло имаше някакъв овързан с бинтове човек, който лежеше като умрял. Изобщо не даваше признаци на живот.

Негърката се върна с чаша вода.

- Ето, братко! Изпий я! Казах на доктора, че си се събудил! А той се обади на полицията! Аз му казах да не се обажда, но той веднага взе телефона и ...

Скочих в леглото.

- Какво полиция? - изкрещях разтреперан.

Изведнъж силите ми се бяха върнали.

- На хаитянската полиция. Аз му казах, че...

Станах. Бях в някакви парцали. Не бяха моите дрехи.

- Къде има тоалетна, сестро? - попитах като опитвах да звуча спокойно.

- Аз ще те заведа...

- Не, мога и сам. Кажи ми къде е! Бързо!

- В дъното на този коридор, братко! Нека да ти помогна... няма да можеш сам...

- Ще мога. Искам да отида сам.

- Добре! Господ чу молитвите ми! Какво чудо! Стана и ходи! Господи ще живееш, братко!

- Стига, сестро - сгълчах я. - Разбира се, че ще живея! Сега искам да отида в тоалетната!

- Добре! Хвала тебе, боже! Хвала тебе! - мърмореше негърката.

Излязох бос от стаята и тръгнах по коридора на болницата. Разминах се с две сестри, които тикаха носилка с една жена. Вратите на стаите бяха отворени и виждах болните по леглата. Видях една врата и излязох на двора. Слънцето ме огря и за миг ми пречерня. Подпрях се на една скамейка. След това се оправих. Оградата беше висока. Нямаше да мога да я прескоча. На изхода на двора имаше униформен пазач. Разговаряше с една сестра и се смееше. В дъното на двора някакъв камион правеше маневри, за да излезе. Тръгнах към него. В далечината се чу вой на полицейски сирени. Може би виеха за мен. Нямах време. Камионът потегли и като мина край мен скочих в движение върху кабината. От другата страна на шофьора. Наведох се, да не ме види. Той даде газ и излезе на улицата. Повисях малко на дръжката, после усетих, че силите ме напускат. Хората започнаха да се обръщат към мен и да викат нещо. Шофьорът сигурно ги чу и спря. Хвърлих се на земята, претърколих се и скочих. Спрях се и се обърнах.

- Ей, ти! - показа се шофьорът. Мършав хаитянин. Говореше лош френски. - Ти луд ли си! Какво правиш, мон ами! Ще се убиеш! Защо правиш това? А?

- Търсят ме ченгета - извиках аз. - Бягам!

- От болницата ли се качи?

- Да. Нямах време да ти кажа!

Шофьорът се ухили добродушно.

- Важното е, че си здрав... Качи се да те откарам. Къде отиваш?

- Трябва да се махна оттук - махнах с ръка. - По-далече оттук. Трябва да отида в Америка.

- В Америка? Всички искат да отидат в Америка! Качвай се! Ще те уредя да отидеш в Америка! Хайде! Качвай се, преди да са дошли ченгетата!

- Майтапиш ли се? - гледах го недоверчиво аз.

- Не! Никакъв майтап! Имам приятели. Ще ти уредя нещата. Но ти ще си платиш! Става ли?

- Добре - уверих го. - Но не сега. Ще ти изпратя парите от Америка.

- Ха-ха! Много забавно! Ще ми изпратиш парите от Америка! Качвай се в камиона! Ще измислим нещо!

* * *

Влязох в офиса на хотел “Европа”.

- Опитай да намериш стая в някой хотел! - каза Джордже. Бюфетчикът. - Една позната на жена ми работи в хотел като камериерка. Там се плаща по петдесет франка на вечер.

- Има ли свободни стаи?

- Не знам. Ако искаш, ще кажа на жена си да пита.

- Кажи й!

- Добре - кимна той.

- Хубави ли са стаите?

- Па, да! Хубави са - увери ме Джордже. - Но нямат клозет. Клозетът е в коридора. И баните са в коридора. Но иначе са хубави. Имат си всичко. Легла, маса, гардероб. Всичко.

- Наистина ли?

- Па, да! Няма да те лъжа.

- Дали ще мога да отида на хотел с жена си и детето?

- Защо да не можеш. Там има и други семейства. Много семейства в Цюрих живеят на хотел. Не е скъпо. Петдесет франка на вечер. Хиляда и петстотин на месец.

- Не е скъпо. Кажи на твоята жена да пита за една стая за мен.

- Добре - кимна Джордже. - Ще й кажа.

- Благодаря ти.

- Да, ще й кажа - повтори Джордже. И премигна.

Той често премигваше.

На другия ден от един телефон на Парадеплац опитах да се свържа с “Айхлитен”. Телефонът глътна монетите, но сигналът прекъсна.

- Мамка ти! - изкрещях аз и го ударих. - Да еба майка ти мръсна! Гадна! Швейцарска! Скапан, шибан, гаден телефон! Мамка ти! Мамка ти! Мамка ти! - изкрещях аз.

Нямах и други дребни да опитам от друг автомат.

До мен се приближи възрастен мъж.

- Защо удряте апарата? - попита той, възмутен от постъпката ми.

- Защо ли? - продължих да викам аз. - Удрям го, защото ми взе парите! Честно ли е това? А? Това ли е швейцарската честност? Да взимат парите на хората?

- Телефонът сигурно е повреден - рече човекът.

- Какво ме интересува? Какво като е повреден? Кой ще ми върне парите сега? А? Кой ще ми върне парите? Кажете! А? Кой ще ми върне парите!

Човекът нищо не отговори. Изглеждаше разколебан. Събраха се и зяпачи.

- Аз пуснах пари в него! - продължих да викам. - Исках да говоря и си платих за това! Няма значение колко съм платил! Важното е, че платих! А той ми взе парите и връзката прекъсна! Защо? На какво прилича това? А? Мамка му! Удрям го, защото краде! Шибан телефон! Мамка му!

Ударих още веднъж апарата. Зяпачите нищо не казваха. Махнах с ръка и се ометох оттам. Тръгнах по улиците, като гледах тъпо.

* * *

Влязох в съблекалнята и заварих там Рамадан. Преобличаше се. Започнах да се събличам.

- Защо не вземеш жена си и детето в твоята стая? - нахлузи си панталона той.

- Възможно ли е? - учудих се аз.

- Па, да! Вземи ги! Не го слушай тоя педер Цанер! Вземи ги! Той дори няма да разбере, че са тук! На мен жена ми и детето, като ми идват на гости, спят при мен. Няма да давам пари за хотел, я?

- По колко време остават при теб?

- Па един месец бяха при мен!

Погледнах го недоверчиво.

- Цанер нищо ли не ти каза?

- Каза. Но на мен не ми пука от него. Не му обръщай внимание. Взимай жена си и детето при теб! А като намерите нещо друго, ще се изнесете!

- Цанер ще ме уволни от работа.

Рамадан поклати глава.

- Не. Няма. Нищо няма да направи. Може да помърмори, но нищо няма да направи.

- Кой знае.

- Па, няма, бе! Не бой се!

- Вече не мога да живея така.

- Разбирам те. Знам какво ти е. И на мен ми е същото. Аз не съм виждал жена си и детето от шест месеца.

- Вече не издържам - въздъхнах аз.

- Нормално. Вземи ги тук.

- Дали да кажа на Цанер.

- Не. Не му казвай. Прави, каквото трябва. Каквото си решил. Няма какво да му казваш на този педер!

- Няма... Къде е твоята жена?

- Моята ли? В Македония ... Там са с детето...

Двамата се бяхме облекли. Заключихме шкафчетата и излязохме.

* * *

- Тук става нещо ужасно! - извика Ели. - Ливанците се бунтуват. Алармата вие от сутрин до вечер! Не можем да спим! Страх ме е, че ще се случи нещо! Вече не издържам тук!

Говорехме по телефона. От една улична кабина.

- Елате при мен - казах аз. - Може би няма да е окончателно. Поне за няколко дни.

- В твоята стая ли?

- Да.

- Кога да дойдем?

- Утре. Сутринта. Следобед съм на работа. Елате в десет. Или единайсет. Ще ви чакам на гарата.

- Не знам дали ще се оправя.

- Как няма да се оправиш? Вземи една чанта с багаж. Не повече. Само най-необходимото. Помоли някой да ти помогне за багажа до Букс. В Цюрих ще те чакам на гарата. Ще сваля багажа с количката. Ти само ще се повозиш.

- Няма да е толкова лесно.

- Напротив!

- Какво да кажа на Моника?

- Че ми идваш на гости. Така й кажи.

- Дали ще можем да останем при теб?

- Не знам. Ще опитаме. Зависи от много неща.

- От какво?

- Ще ти обясня като дойдеш. Утре. В девет или единайсет на гарата.

- Или в дванайсет. Не знам дали ще успея толкова рано.

- Добре. Може и дванайсет. Но не по-късно.

- Няма... На тази гара, на която ме посрещнахте през лятото с Ники ли?

- Да. Това е централната гара.

Настъпваше края на ергенския ми живот. И без това ми беше дотегнал. Затворих и се прибрах в квартирата, изпълнен с надежди.

* * *

- Дали ще можем да останем при теб? - беше първото, което попита Ели, щом дойде на другия ден. Тикаше количката с Ники по асфалтирания перон на гарата в Цюрих, вятърът вееше червеникавата й коса.

- Зависи от моя шеф - обясних й. - Като почнах работа, ми обясни, че няма да мога да ви взема. Но един от колегите ми е взимал жена си при себе си в продължение на един месец. А шефът ми нищо не е казал. Дано и сега не каже. А ние ще търсим квартира.

- Дано твоят шеф да се съгласи - каза Ели. - Не може ли да му се помолим да ни остави?

- Няма смисъл. По-добре да го поставим пред свършен факт.

- Защо? Според мен е по-добре да му кажеш. Може да се съгласи.

- Ами ако не се съгласи?

- Да. Вярно...

- Знаеш какви са швейцарците.

- Знам. А какво направи с квартирата? Търсиш ли?

- Да. Но още не съм намерил. Много е трудно. Но има вероятност да намеря стая в хотел.

Ели ме погледна ужасена.

- В хотел ли?! Не искам в хотел! Какъв хотел?!

- Някакъв евтин хотел. Но няма клозет и баня в стаята.

- Не! - извика тя. - Няма да е възможно да живеем така! За Ники ни трябват условия. Не искам да живея като куче! Затова ли дойдохме в Швейцария?

- Поне на първо време можем да опитаме! Защо не искаш? А после може да намерим нещо! Да! Нещо хубаво! Ще започнем да търсим още днес! Ще търсим заедно!

- А кой ще гледа Ники?

- Единият ще го гледа, а другият ще търси!

- Аз ще търся, а ти ще го гледаш!... Проблемът е, че трябва да ходиш на работа...

- Да... Трябва.

Лицето й помръкна отново.

- Няма ли на кого да го оставяме за няколко часа? В Айхлитен го оставях на украинците?

- Тук сме сами.

- Може да намерим някоя жена!

- Може. Ще се справим. Не се безпокой!

- Моника каза, че другата седмица можело да се уреди нещо. Трябвало да имаме търпение. Аз нямам никакво търпение. Никакво търпение!

Известно ми беше.

* * *

- Не е толкова лошо - каза тя, щом огледа стаята ми. - Но мисля, че тук не бихме могли да останем за дълго.

- Ще останем само докато намерим нещо по-свястно... Банята и тоалетната са в дъното на коридора.

- Кой друг живее на този етаж?

- Не знам. Още не съм видял никой.

- Все пак не разбирам защо твоя шеф не дава да живеем тук?

- Не знам. Нямам представа. Каза, че не може.

- Защо да не може?

- Такива били законите. Не можело в една стая да живее цяло семейство. Трябвало да живее в две стаи. Да има стая за детето.

- Ами да ти даде още една стая тогава!

- Да, ама не дава.

- Тъпак!

- Все пак ме взе на работа.

- Взел те, ама мен не ще да ме вземе! И Ники! Не обичам такива хора! Като прави нещо, да го прави до край! Нали така?

- За него това е краят.

- Но той знае, че ние не можем да живеем така.

- Не го интересува. Интересува го работата ми като сервитьор.

- Никой човек не е само сервитьор. Нали има личен живот?

- Има много нещо. Но той смята, че това не го засяга.

- Очевидно. Хайде да го забравим!

- Хайде.

- Знаеш ли, че Димо... - започна тя и изведнъж извика. - Ти не знаеш голямата новина!

- Каква новина? - озъбих се аз.

- За Димо! Не знаеш ли?

- Какво за Димо? - учудих се. - Работа ли е почнал?

- Работа ли? - Ели се изкикоти.

- Нали...

- Знаеш ли какво стана с него?!

- Не! Кажи, де!

- Познай!

- Хайде, де! Бързам за работа!

- Не можеш да познаеш!

- Разбира се, че не мога! Да не съм врачка!

- Поне опитай!

- Не, ти ми кажи!

- Първо опитай!

- Стига си ме мъчила. Нали ти казах, че бързам за...

- Добре! Ще ти кажа! - ухили се тя.

И ми каза. Димо спечелил от тотото. Един милион швейцарски франка! Тръгнах към хотел “Европа”, като си мислех за Димо.

* * *

Някой чукаше на вратата. Отидох да отворя. Беше чистачката. В ръката си държеше найлонова торба.

- От долната стая се оплакват от детето ви - огледа се тревожно тя. - Много тропало.

- Съжалявам - свих рамене. - Ще опитам да го накарам да не тропа. Всъщност то пълзи.

- Тук не е разрешено да живеят деца. Аз нямам нищо против, но от долната стая протестират.

- Кой живее под нас?

- Един старец. Знаете какви са старците. Все се оплакват.

- Детето ще остане тук още няколко дни. Докато намерим квартира.

- Нека остане. Имате ли боклуци в коша?

- Аз ще го изхвърля. Не се безпокойте.

- Завържете добре торбичката - посъветва ме тя. - Иначе отказват да го вземат.

- Ще я завържа.

- Довиждане - тя се усмихна. - Аз няма да казвам на никого. Но не знам дали старецът няма да се оплаче.

- Много сте мила.

- И аз имам деца. Внуци. В Австрия. На колко години е вашето дете?

- Една годинка.

- Направете нещо. Нека не тропа толкова.

- Ще направя.

- Ще почистите сами, нали. Прахосмукачката е в този шкаф до вратата. После пак я приберете вътре.

Затворих вратата. Ели се беше събудила.

- Кой беше? - попита тя.

- Чистачката. Някакъв старец се оплаквал, че Ники тропал.

- Какво ще правим сега?

- Тя обеща да не казва на никого за Ники.

- Не мога да живея така! Трябва да направим нещо!

- Ще направим. Ще потърсим квартира.

Щедро ръсех надежди.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).