НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Трета част

* * *

Изтиках количката с Ники до столовата на Айхлитен, свалих сака от гърба и поех шумно въздух. Ханс-Петер, Себастиан, Силвия и Моника се бяха събрали под последните слънчеви лъчи до камината пред плувния басейн. Празнуваха нещо. Щом ме видяха, станаха и дойдоха да видят Ники. Ханс-Петер даже влезе в кухнята и му стопли мляко.

- Приготвили сме стая за вас - съобщи той след това. - Ще вземете ключа от Силвия.

- Коя е стаята? - приятно се учудих.

- На третия етаж, до стаята на Джета. Има балкон. Не е голяма, но ще ви хареса.

- И аз така мисля.

- Ще сложим детското креватче утре. Онкела ще го сложи. Ще може ли да спи тази вечер вашия син в легло?

- Да. Няма да има проблеми.

- Чудесно! Как се казва? - той се наведе към количката и се усмихна на сина ми.

- Ники.

- Ники? Чудесно име! Не е типично българско.

- В България не носим типично български имена.

- Всъщност така е навсякъде.

Ханс-Петер се върна при колегите си. До камината пред плувния басейн.

Дойде Димо.

- Това ли е синчето ти? - попита той.

- Да. Това е Ники.

- А жена ти къде е?

- Остана в Женева. В полицията. Още не е минало интервюто й.

- Ех, уреди се ти - въздъхна Димо. - Ами аз... Ще се побъркам сам тук!

- Няма да се побъркаш.

- Ще се побъркам. Полудявам.

- Нали и твоите пристигат?

- Направо съм се отчаял! - мрачно ме изгледа той.

- Къде са Златко и Левен!

- В Цюрих. Започнаха работа в един ресторант.

Дойде Силвия. Клекна до количката, протегна ръце и извика:

- Какво хубаво бебе! Здравей!

Ники се засмя доволно.

Силвия ми даде ключа от новата ми стая. С Димо пренесохме всичко до третия етаж, а Силвия донесе завивки и оправи леглото.

- С жена ви трябва да обсъдим какво ще ви трябва за детето - каза тя. - В момента имате ли нужда от нещо?

- Не.

- Наистина ли?

- Така мисля.

Тя излезе, с Димо останахме сами.

- Ще ми помогнеш ли да го изкъпем?

- Разбира се - кимна той. - Аз имам опит.

С Димо изкъпахме Ники и го сложих в новото креватче, но той се разплака. Взех го на ръце и го понесох из стаята. Мина повече от половин час. Той продължаваше да плаче. Опитах да имитирам женски глас, но той ме разкриваше и продължаваше да плаче. Дойде Димо.

- Какво става? - изгледа ме той.

Вдигнах рамене.

- Нали виждаш! Не спира да плаче! Ще полудея!

- Децата така плачат. Сигурно му е мъчно за майка му.

- Какво да направя?

- Остави го да плаче. Аз моето така го оставях. Само стоях зад вратата и гледах през ключалката да не се задави.

- Да не му стане нещо? - попитах с разтреперан глас.

- Не. Ще се умори да плаче и ще заспи. Така ще свикне да заспива сам.

- Той е свикнал да заспива на ръце или в количка.

- Ми поноси го на ръце!

- Пак плаче! Боже, какво да правя!

- Както си решиш! Според мен го остави в леглото.

- Добре - въздъхнах.- Ще го оставя. Не знам само как ще издържа да слушам как плаче. Сърцето ми се къса!

- Разбирам те, но така е по-добре за него. Така мисля аз.

Оставих го в леглото, дадох му малко сок в биберона и с Димо излязохме на балкона. След малко Ники хвърли шишето и пак зарева.

- Пак реве - свих отчаяно очи. - Какво да правя?!

- Почакай малко! Ей сега ще спре!

- Не вярвам. Виж как плачът се усилва!

- Не се усилва. Плаче по един и същ начин.

- Не, усилва се. Преди малко плачеше по-слабо.

- Напротив. Отслабва. Ей сега ще заспи!

- Не издържам вече! Ще вляза да го успокоя!

Вдигнах Ники от леглото. Обърсах сълзите и сополчетата. Целунах го, но той се разплака по-силно.

“Зайченцето бя-а-ло,з
цял ден си игра-а-ло,
в малката горич-ка,
със една сър-нич-ка ...”

- започнах да му пея аз, докато обикалях с него из стаята.

Изобщо не го впечатлявах. И той продължаваше да плаче. По-късно през нощта се случи нещо още по-неприятно. Докато спях, се стреснах и се събудих. Ники кашляше в леглото, после повърна. Грабнах го, и бос слязох до стаята на дежурния по лагер. Почуках силно на вратата му. Той се появи по гащи и разтърка очи.

Минаваше полунощ.

- Какво има? - промърмори той сънено.

- Бебето повърна! - извиках аз. - Сигурно се е натровило! Трябва да извикаме “Бърза помощ”!

- Децата често повръщат - вдигна рамене дежурният. - Това е нещо нормално за тях. Има ли температура?

- Не знам - поклатих глава и сложих устни върху челото на Ники. Стори ми се, че е горещо.

- Имате ли термометър?

- Не.

- Ще ви дам да му премерите температурата.

- Добре. Но трябва да извикаме лекар. Нещо може да се случи.

- Не се безпокойте. Ей сега ще ви донеса термометър.

И влезе обратно в стаята.

Няколко индийци ни бяха наобиколили и слушаха.

- Какво му е на бебе? - зяпна един от тях.

- Болно е. Повръща.

- Не добре - поклати рошавата си глава той. - Деца - много проблем! Мно-о-о-го проблем!

- Затваряй си устата! - изкрещях му.

Не му обърнах повече внимание. Дойде дежурният с термометъра.

- Ето! Измерете му температурата!

- Все пак трябва да извикаме лекар!

- Няма смисъл. Детето изглежда добре. Просто е преяло и повърнало. Обадете се, ако стане нещо. С кола съм. Ще го закараме веднага!

- Но ако има температура, ще го закараме при лекар.

- Добре. Тогава ще го закараме! Но бебето изглежда добре. И аз имам дете и знам, че децата често повръщат. Не се безпокойте!

- Не мога да не се безпокоя! - изръмжах.

Качих се обратно в стаята. Измерих температурата на Ники. Нямаше треска. После заспа. Аз останах буден до него.

* * *

- Утре тръгвам за Цюрих - каза Ели.

Говорехме по телефона. Аз от “Айхлитен”, тя - от полицейския лагер в Женева.

- Ще се оправиш ли сама?

- Не. Ела да ме посрещнеш!

- Добре. Ще дойдем с Ники.

- Как е той?

- Добре е. Плаче малко за теб!

- Наистина ли е добре?

- Да.

- Защо плаче тогава?

- Защото те обича! Липсваш му!

- Стига, моля те! - разсърди се тя.

Млъкнах.

И от разстояние ме командваше.

Затворих и се върнах в стаята при Ники. На другия ден заминахме за Цюрих. Когато видяхме Ели, тя стоеше с двата големи сака на перона на гарата в Цюрих и се засмя, като ни видя с Ники да идваме.

- Тези швейцарци са големи педераси! - каза ми тя. - Никой не ми помогна за чантите! Виждат, че съм сама и стоят като дървета! Гледат как се мъча!

- Важното е, че си се справила.

- Ако бях в България все някой щеше да ми помогне.

- Горкичката! Добре дошла!

- Как е Ники?! Добре ли е?

- Да! Не искаше да заспива сам! Не ме искаше и мен! Първата вечер заспа без проблеми в количката, но втората плака почти цял час преди да заспи!

- Цял час?

- Може би по-малко.

- И ти го остави да плаче?!

- Не можах да направя нищо! Както и да го успокоявах, дори като го носех на ръце, той все плачеше!

- Как можа!?

Тя вдигна Ники от количката и го прегърна просълзена.

- Миличкото ми! То много си обича мама!

* * *

- Връщаме те в Югославия - каза ми карабинерът в полицейския участък.

Аз стоях на един стол.

- Разбра ли? Капито? В Югославия.

- По-добре ме вкарайте в затвора! - скочих от стола.

- Седни! Веднага!

- Добре. Вкарайте ме в някой италиански затвор!

- Ти си луд! Не може в затвора. Ти си нелегално в Италия. Трябва да се върнеш в Югославия.

- Не искам.

- Защо?

- Ще ме върнат в България! Не трябва да се връщам там!

- Съжалявам. Не ме интересува. А и не зависи от мен. Ще ви качат на влака за Югославия. Веднага. Не можете да останете в Италия. Не разбирате ли? Ама че рагацо! Нищо не разбира! Не ми се моли! Аз не съм Папата! Капито? Аз съм карабинер! Върша си работата! Капито?

- Си, разбирам. Но не искам да отида там

- Няма значение какво искаш.

- Не, моля ви! Ще ме върнат в България.

- Знам. Съжалявам.

- Ще ме върнат в България! Трябва да се махна оттам. Не мога ли да направя нещо? Моля ви!

- Мадона мия! Това момче ще ме побърка! Мисли ме за папата! Много си симпатичен, но не съм Папа! Разбираш ли! Трябва да се върнеш в Югославия!

Изобщо не го мислех за Папата. Вкараха ме в една килия и загасиха лампите.

* * *

Аз и Ели оставихме саковете й в гардероба на Цюрихската централна гара и тръгнахме към “Банхофщрасе”.

- Как мина интервюто?

- Казах, че съм получавала заплахи по телефона. Че са те търсили хора да те арестуват и са ме заплашвали.

- Така шансовете ни се увеличават!

- И Цюрих започва да ми харесва! - засмя се тя.

Стигнахме “Холщрасе” и Ели влезе в къщата на емиграционната служба, а аз отидох в градинката с Ники.

Беше слънчев ден.

Към нас приближи скитник. Пиян, едър, със зачервена кожа. Заговори на швицтуч, наведе се над Ники и го щипна по носа. Обърнах му внимание, но като видях, че така неговата сърдечност се увеличава, спрях да го правя.

Но Ники му се радваше.

Накрая Ели дойде.

Казахме довиждане на скитника и тръгнахме по обратния път.

- Тук има толкова хубави неща! - каза Ели. Зяпаше магазините. - Дали някога ще можем да си купуваме от тях?

- След два месеца трябва да почна работа и тогава ще можем. Но трябва и да пестим, поне в началото!

- Стига пестене! Писна ми! Нямам хубави дрехи! Хубави обувки! Ходя като циганка!

- Всичко ще се оправи. Имай търпение!

- Затова се разболях! От търпение! Да ви готвя и слугувам! Нищо няма да правя и ще живея както искам! Ти ще гледаш детето! Не ми казвай какво да правя!

- Няма!

- Само така ще бъда здрава! - каза тя.

* * *

ДАМ! ДАМ! ДАМ! - разнесе се по вратата на нашата стая в “Айхлитен” на следващата сутрин.

- Гут морген! - изкрещя след това Нора и пак задумка по вратата.

- Гут морген! - изшептях така, че хем да ме чуе, хем да не се събуди Ники.

Мръсницата пет пари не даваше, че в стаята спи бебе. Тя отмина и почука на съседната врата.

Станах, облякох се, отключих тихо и слязох в столовата. Там вече се бяха събрали повечето емигранти. Видях Илия, Чан, Мурат, които се бяха скупчили около тавите с конфитюр и масло и гребяха с пълни лъжици от тях. Двама индийци донесоха бидона с прясно мляко. Бяха приведени под тежестта му, а от повърхността на млякото се вдигаше топла пара. Около гях веднага се образува кръг от емигранти.

- Махен зи плац! Направете място! - закрещяха индийците на развален немски.

Тия, които бяха най-близо, се отместиха с нежелание.

Индийците сложиха бидона върху една от дървените табуретки и първите веднага се наредиха на опашка с чинии, супници, бутилки и буркани. Първият беше Илия. Той отвъртя кранчето и млякото започна да тече в кутията от кисело мляко, а по повърхността му се образува пяна.

След малко дойде моят ред. Напълних бутилката от кока-кола и отидох на нашата маса. До мен седна Чан.

- Какво стана с жена ти? Всичко наред ли е?

- Снощи я доведох.

- Ти си щастлив човек! Но най-щастлив от всички вас е синът ти. Само на девет месеца и е вече в Швейцария.

- На него му е все едно.

Чан дъвчеше и се усмихваше доволно. Извади от джоба си яйце и започна да го чука и бели.

- Искаш ли?

- Не, откъде го взе?

- От неделя. Запасил съм се.

Илия седна на масата.

- Гут морген! - той хвърли поглед на Чан и добави: - В Кампучия хората ядат много яйца! Особено жългък! Затова са жълти!

- Да! - извика Чан. - А в Румъния сигурно ядете само белтъка!

- В Румъния се яде европейска храна. Ние сме европейци. Намираме се в Европа! Знаеш ли къде е Европа?

- Там, където започва Румъния, свършва Европа!

Дойде Димо.

- Къде са твоите хора?

- Спят.

- Днес трябва да се чуя с жена ми и да разбера какво е станало с визите! Омръзна ми да чакам!

Появи се и Джета със сина си Саша и поздрави всички.

- Закуска свършва! - изкрещяха дежурните араби.

Това означаваше, че трябва да побързаме. Погледнах часовника над главата ми. Показваше осем без пет. Беше странен часовник. Въртеше се обратно на другите часовници.

Станах и се разминах с двама познати албанци.

- Како е?

- Добро е!

- Жена ти е дошла?

- Да, дошла е.

- Е, супер си! - ухилиха се те.

Бях хита на деня.

Ники спеше. Измих биберона и го напълних с мляко. Ели отвори очи.

- Колко е часът?

- Осем.

- Къде отиваш?

- На работа. Работя с Онкел.

- Кой е този Онкел?

- Един швейцарец.

- Върни се по-бързо!

Отидох и я целунах. Тя обви врата ми с топлата си ръка.

- Не отивай никъде!

- Трябва.

- Не.

- Добре.

- Ти не ме обичаш!

Пак се почваше.

* * *

Скочих от влака веднага щом навлезе в Югославия. Започнах да се търкалям по надолнището върху някакви камъни. Спрях се в един шипков храст. Бях целия в тръни. Не можех да помръдна от болки. Закрещях и видях как влака отминава. Няколко минути крещях и се превивах от болка. Никога не бях скачал от влак. Ако оживеех, никога повече нямаше да скачам. Станах и се опитвах да ходя. Успях да раздвижа десния крак. Беше много лошо ударен, но не беше счупен. Тръгнах след влака.

Едва стъпвах върху крака си.

Докато вървях вадех трънчетата от дрехите си.

И не само оттам.

* * *

Влязох в складчето в малката пристройка на “Айхлитен”.

- Гут морген!

- А, Калин! - усмихна се Онкел. - Къде е... - извади от джоба си листче, сложи си очила и прочете: - Му-рат. Къде е Мурат?

- С него ли ще работим?

- Да.

До миналата седмица работех с един индиец от Калкута.

- Не знам. От днес ли работим заедно?

- С Мурат работихме и вчера. Теб те няма на работа от седмица.

- Бях в Женева, а после сам с бебето.

- Разбирам. Но къде е Мурат? А, ето го!

Обърнах се към Мурат.

- Гутен морген, Онкел! Как сте? - ухили се той.

- Благодаря, добре! - намръщи се Онкел. - Да почваме работа!

Той се обърна и взе една лейка. Сложи в нея химикали.

С Мурат стояхме и гледахме.

- От този варел една лопатка и от този варел една. Запомнихте ли?

- Да.

Той отиде до чешмата и напълни лейката.

- Сега елате.

Отидохме до плувния басейн. Онкела тръгна по парапета, изливайки лейката. По повърхността се появи пяна.

- Това е против микробите и растенията - обясни Онкела.

- Да, Онкел - съгласи се Мурат.

- Така ли? - обадих се аз. Онкел не ми отговори.

Отидохме до покрита с капак шахта. Онкела го вдигна и слезе долу.

- Елате - извика отвътре.

Слязохме в шахтата. Онкела дръпна един шалтер и електромоторите заработиха. Той взе един маркуч и нещо като смукач за прахосмукачка. Качихме се пак горе.

Онкела закачи смукача за маркуча, закрепи го за една алуминиева тръба и го хвърли във водата. Няколко листа и клонки влязоха в него.

- Да ви помогна ли, Онкел? - предложи Мурат.

- Да. - Онкела му подаде смукача.

- Калин, ела - той показа, как с нещо като кеп за риба, се чистят водораслите от повърхността.

Тарикатска работа.

Продължихме да бачкаме.

* * *

Минах край стаята на Мурат и Мохамед. Вратата беше отворена. Мохамед клечеше до една чанта на пода и се мъчеше да затвори ципа.

- Салю! - ухилих му се.

Мохамед надигна глава.

- Салю, Калин!

- Какво правиш?

Той махна с ръка.

- Приготвям си багажа. Получих негатив! Гонят ме от Швейцария.

- Наистина ли? - зацъках с език.

- Да. Преди малко Ханс-Петер ми каза. Махам се оттук.

- Защо толкова бързо е дошъл неготивът?

- Не знам. Интервято ми беше преди два месеца. Как ме е яд! Два загубени месеца от моя живот! Сега всичко отначало! Нов лагер, нови колеги, ново име.

- Не можеш да се върнеш в Палестина, нали?

- Няма такава държава. Всъщност аз не съм палестинец. Аз съм алжирец. Като Мурат. Излъгах, че съм от Палестина, защото мислех, че по-лесно ще ми дадат азил, Калин. Дори не се казвам Мохамед.

- Не мога да повярвам!

- Наистина не е за вярване.

- Жалко, че не получи азил.

- Надявах се да получа. Но получих негатив.

- Какво ще правиш сега?

- Отивам да се предам отново.

- Отново ли? - зяпнах аз.

- Да. Отново. Два загубени месеца. Времето не ми послужи за нищо. Още три месеца в нов лагер. Стават пет. Пет загубени месеца от моя живот. А времето върви. Аз чакам, а то върви, Калин.

- Как е истинското ти име? - погледнах го аз.

- Моето име ли? Няма значение. Отдавна се отказах от него.

- Мамка му! - възкликнах аз.

Той се изправи и вдигна сака .

- Е, да тръгвам, приятелю.

- Веднага ли?

- Веднага. Заминавам за Базел. Там ще се предам в полицията. Не ми се чака повече.

- Мислиш ли, че заради Ханс-Петер получи негатив?

Лицето му помръкна.

- Когато ме биха ли?

- Когато викахте линейка с Мурат.

- Сигурно - сви устни той. - Ханс-Петер е ченге. Може да се е обадил в Берн. Може затова да са пратили негатив. Тогава направих глупост. Напих се. Но никого не бях закачал. Няма значение. Хайде. Два загубени месеца. Това е.

Той ми подаде ръка. Поех я и я стиснах. Мохамед нарами чантата и излезе. Тръгна по шосето за Гамс. Към славното си емигрантско бъдеще.

* * *

Взех маркуча и започнах да го навивам.

Мурат извади кепа от басейна и ме огледа доволно.

- Това е хубава работа - смръщи чело той. - Ще работим малко и няма да се уморяваме. Нали?

- И няма да имаме никой на главите си отгоре.

- Как дойде в Швейцария? - почеса се по ухото той.

- Със самолет. А ти?

Мурат изпъчи гърди.

- Минах границата с едни приятели в Женева. Бях една година във Франция. Половината ми семейство е в Париж. Чичо има ресторант там. Работих в неговия ресторант.

- Защо се махна от Алжир?

- Алжир е социалистическа страна! Няма свобода, нито пари! Уверявам те!

- Защо не остана във Франция? На твое място щях да остана там.

- Париж е супер! Но френската полиция ме хвана, че съм пресрочил визата. Имам забрана да посещавам Франция. Затова дойдох тук. В Швейцария се плаща добре. Ще пестя пари и във Франция ще отворя кафене.

- Искам да отида във Франция.

- Можеш да минеш границата. В Женева или Базел. Където и да е. Уверявам те.

Учудих се.

- Приемат ли емигранти?

- Да.

- Защо не стана емигрант там?

- Там мога да остана, без да съм емигрант. Но тук се печели добре, а във Франция парите са важно нещо! - обясни Мурат.

- Ходи ми се във Франция - повторих аз.

Мурат повдигна брадичката си.

- Това е най-хубавата страна на света! Жените са любезни и хората не са расисти! Уверявам те, Келин!

- И аз така мисля.

- Тук няма култура. Всички мислят само за работа и пари. Във Франция е различно. И французойките са чаровни. О, колко са чаровни! Уверявам те.

- Имал ли си французойки?

- Там жените са лесни! Ако си любезен с тях и ги ухажваш възпитано - винаги успяваш. И след това са страхотни любовници! Уверявам те!

Слънцето препичаше. От къщата над басейна излезе млада жена с детенце, което я държеше за ръката.

Мурат я огледа жадно.

- Хубава е! Нали, Келин?

- Да.

Беше с къса коса. Панталонът се беше впил в задника й.

- Как ми се чука! - разпали се Мурат. - Не съм чукал от две седмици!

- Коя си чукал преди две седмици?

- Едно момиче от Цюрих. Докато бях в Оберж дьо жонес. Казах, че съм студент в Париж. Не казвам, че съм емигрант. Никога.

- Хубава ли беше?

- Малко дебела, но много мила!

- Не като французойка, нали?

- Не, но беше мила! - настоя той.

- Как приключи?

- Казах, че се връщам във Франция. Тя ме изпрати до гарата. Дори заплака. Обещах да се върна. Като започна работа в Цюрих, ще й се обадя. Но тук, мерд, не мога да намеря приятелка!

- Защо?

- Тук е село! - извика Мурат. - Хората са клюкари. Момичетата се страхуват от чужденци. И са расисти. А аз съм от Алжир. Не съм арабин, бербер съм. Но чужденец. Тук никой не обича чужденците, уверявам те!

- Откъде знаеш?

Той въздъхна.

- Всеки ден опитвам да сваля някоя, но не се получава. В Париж не е така! Ех, французойките! Няма по-мили от тях!

Оставих маркуча до басейна. Прибрахме се в Айхлитен. Пред столовата срещнахме Илия. Щом видя Мурат, се ухили.

- О, Казанова! Как си?

- Добре съм!

Като отминахме, заговори пак на френски:

- Не обичам хора като Илия! Те са глупави! Не са посещавали университет, не са чели книги, не са възпитани, нали?

Голямо плямпало беше.

- Имаш писмо - каза ми Ели, когато се качих в стаята.

Беше от баща ми. Отворих го и видях некролога на дядо.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).