ГЛАРУСИ

Стефан Кисьов

web | Гларуси

Принцесата

Нощ. Фоайе на хотел. СЛУЖИТЕЛЯТ пуши нервно цигара. Влиза девойка, усмихва се пленително и отива при него. Двамата се целуват нежно, тя сяда в него и слага ръка на врата му.

Тя: Говорих с мама и татко по телефона...

Служителят: Наистина ли?

Тя: Да! Татко те поздравява! А мама е ужасена от мисълта, че мога да остана тук, с теб!

Служителят: Разбира се, че ще е ужасена! Такива са майките. За тях винаги сме малки, неразумни и склонни да вършим глупости. Никога не порастваме, не поумняваме и не можем да се оправяме сами! От люлката, докато остареем! Винаги искат да са с нас, да ни напътстват и помагат. Правят всичко от обич - но обичта е често сляпа!

Тя: Баща ми прие нещата по-спокойно. Баща ми е много умен. Просто попита: “А пари?” Не знаех как да му отговоря.

Служителят: Никой не знае как може да отговори на този въпрос. Той е стар и ненужен като самите пари и хората си го задават толкова често, колкото дишат, и му отговарят тъй бързо, както издишват. Парите са онова, което всеки може да има - по-важното е как ги е спечелил и с какво е платил за тях! Какво е искал да каже твоят баща?

Тя: Нищо! Просто ми се подиграваше! Малко му се сърдя за това!

Служителят: Не му се сърди! Ние, мъжете, понякога прикриваме най-дълбоките си чувства зад усмивки и дебелашки шеги. Най-добре знам това по себе си - искало ми се е да крещя, а съм кривял устата си в добродушен смях. И той може би се тревожи като майка ти, но нашата мъжка природа е такава - предпочитаме да ни разпънат на кръст, отколкото да си признаем, че страдаме.

Тя: И ти ли си такъв?

Служителят: Сигурно, щом съм се родил мъж. Това всъщност ни отдалечава от вас - жените, не широките плещи и брадите. Те са външният белег на мъжествеността ни, а тя представлява една буца от гордост, която е затворила сърцата ни като в клетка - и сама преценява кога да се отвори или заключи! Но обикновено стои заключена!

Тя: Дори когато срещне любовта?

Служителят: Особено тогава! Любовта прониква лесно в сърцата ни, но втвърдява гордостта и ни сковава по-силно от смъртта. Ние сме живи, но парализирани от нея и колкото е по-силна тя, толкова по-безкомпромисна става гордостта.

Тя: Сигурно е ужасно да си мъж! При нас, жените, любовта прави тъкмо обратното. Преставаме да се срамуваме от себе си и другите, сърцата ни туптят и кръвта ни е единственият господар - а тя е заредена с любов от сърцата и по цялото женско тяло се разливат горещите вълни на страстта по любимия мъж!

Служителят: Какво стана с твоите приятели? Заминаха ли?

Тя: (все още замечтана). Още не! Самолетът им излита утре сутринта. Свалихме всичкия багаж в една стаичка долу до рецепцията. Администраторката беше много мила и не ни се скара! Това е много мило, нали?

Служителят: Наистина много мило.

Тя: Ще ми дадеш ли твоя адрес?

Служителят: (като ужилен). За какво ти е?

Тя: (невинно). Просто за да го имам!

Служителят: Мислех, че самата ти пожела да останеш тук!

Тя: Да! Разбира се, че ще остана! Ще остана! Как бих могла да си тръгна оттук? Нали ти казах, че ще остана!

Служителят: Точно това ме учудва! Не разбирам защо ти трябва адреса ми?!

Тя: Не знам! Понякога не мога да обясня желанията си. Просто ми хрумна, че всъщност нямам твоя адрес и ми се прииска да го имам за всеки случай! Животът ни е пълен с толкова неизвестни и човек никога не знае какво може да му се случи, нали?

Служителят: Имаш ли предвид нещо, което може да ти се случи?

Тя: О, не! Нищо конкретно! Казах го просто така! (Лукаво.) Моля те, дай ми адреса си, миличък! Напиши ми го ето тук!

Подава му тефтерче с химикал.

Служителят: Не! Вече говорихме по този въпрос! Аз ти обясних какво мисля и че една раздяла между нас означава край! Но щом така си решила, си свободна да си тръгнеш! В крайна сметка всеки може да промени решението си! Твоя работа! Аз няма да ти дам адреса си!

Тя: Но аз няма да си тръгвам, мили! (Милва го по лицето.) Нали вече ти казах, че ще остана тук с теб? Ще ни бъде толкова хубаво, както си мечтахме. Двамата ще живеем в твоето бунгало в служебния къмпинг, ще се разхождаме вечер по брега и ще гледаме как от морето изплува луната. Ти ще ми пееш някоя от твоите песнички с красивия си глас, ще ми разказваш твоите интересни истории, а аз ще те слушам, ще гледам очите ти, които стават толкова вълнуващи и нежни... Ще галя лицето и ръцете ти, а вятърът ще прониква през дрехите до кожата ни, топлият морски вятър с дъх на вълни, простор и обещания за вълнуващи приключения! Животът ни ще бъде толкова забавен и пълен с неизвестност и романтика! Наистина! Честна дума! Адресът ми е нужен за всеки случай! Просто за да го имам! Моля те! Позволи ми този малък каприз!

Служителят: Звучи много красиво, но не е вярно! Признай, че си променила решението си, ще си тръгнеш и ще ме изоставиш тук сам! Защо не признаеш?!

Тя: Никога няма да те изоставя! Заклевам се! Никога!

Служителят: Може би си мислиш - че да си тръгнеш, не означава да ме изоставиш. Но си решила да го направиш и затова искаш адреса ми.

Тя: Не! Не си прав! Искам адреса ти, за да го имам в случай че се наложи да се разделим за известно време! Искам да бъда сигурна, че дори и в такъв случай ще има къде да те намеря и обичам!

Служителят: Не ти вярвам, скъпа! Сега разбирам, че всъщност ти никога не си ме обичала. Защото иначе нямаше да си готова да ме изоставиш толкова лесно тук, нали?

Тя: Не, не и не! Защо не ми вярваш? Защо? Моля те, напиши ми адреса си!

Служителят: По-добре всичко да свърши още сега. Така ще бъда спокоен, колкото и да ми е тежко и трудно да живея с тази загуба. Ако си решила да си тръгваш - върви си! Но аз няма да ти давам шанс да погубиш любовта ни! Защото точно това ще направя, ако ти дам адреса си и те пусна да си отидеш с него! Така сам ще разваля всичко!

Тя: Моля те! Много те моля, мили!

Служителят: Вече реших. Можеш да останеш с мен или да си тръгнеш още сега и аз няма да ти се сърдя, но така всичко ще свърши.

Тя: Но аз ще остана! Кълна ти се! Ще остана при теб! Напиши ми адреса си! (Заплаква.)

Служителят: Добре, добре! Не издържам на сълзи, още повече на твоите! Знам, че така всичко ще свърши, но все пак ще ти го напиша. Иска ми се да останеш тук и никъде да не отиваш, още повече след като чух горещите ти клетви, да не те пусна да излезеш оттук, от този хотел, но нима бих могъл да те спра? Ето... (Написва адреса си в тефтерчето й.)

Тя: Благодаря ти, мили! Благодаря ти! Разбира се, че ще остана с теб. Нали знаеш колко те обичам? Колко си ми скъп, мили мой!

Служителят: Мислех, че знам! Исках двамата да бъдем щастливи, въпреки, че щеше да ни бъде трудно в моята страна, но си мислех, че това не би трябвало да има кой знае какво значение за нас!

Тя: Да, мили!

Служителят: Все по-ясно си представях живота, който щяхме да водим...

Тя: Но защо говориш така, сякаш това няма да се случи? Твоя съм и нищо не може да ме отдели от теб, мили! Докосни ме и виж, че съм тук, до теб!

Служителят: Наистина ли?

Тя: Да! Да! Да!

Служителят: И няма да си ходиш?

Тя: Не! Никога! Никога!

Служителят: И ще имаме малка, но хубава къщичка някъде наблизо до морето? Нали? Ти ще ми родиш две хубави малки момченца с красиви очички и чипи нослета като твоето, нали?

Тя: Продължавай, мили! Звучи ми като вълшебна приказка! Продължавай!

Служителят: Понякога животът е по-красив от приказките! Повярвай ми!

Тя: Продължавай! Вярвам на всяка твоя дума, мили!

Служителят: Вечер ще седим на дървената пейка до морето и ще слушаме как вълните се разбиват в скалите, ще се греем на малкия огън, ще си печем миди и риба под звездите и аз ще ти разказвам най-различни истории, а ти ще се смееш на забавните моменти и ще плачеш на най-тъжните места...

Тя: Аз и сега плача! (Бърше очите си.)

Служителят: Тогава аз ще те прегръщам както сега, ще стискам, стискам, стискам до болка крехкото ти телце в прегръдките си и ще облизвам всяка твоя сълзичка с езика си. Въпреки че ще са солени, за мен те ще бъдат най-сладките сълзи на света!

Тя: Продължавай, миличко! Не ми обръщай внимание. Аз съм най-голямата ревла на света.

Служителят: Знам, миличка! Ти винаги плачеш. Дори когато си щастлива.

Тя: Особено, когато съм щастлива. Не знам защо?!

Служителят: Това са най-красивите сълзи на земята!

Тя: Така ли мислиш, наистина?

Служителят: Разбира се!

Тя: Спомняш ли си първата ни вечер? Когато гледаше оня филм с Жан Пол Белмондо и спорихме за него, а после отидохме до морето? Имаше голяма луна, ние се събухме боси по пясъка, а той беше студен. Ти ме прегърна за първи път и докато гледахме звездите ми разказа историята на малкия принц, а аз плаках като дете.

Служителят: Спомням си.

Тя: После отидохме в твоето бунгало и ти се държа като дете, беше толкова смешен и тъжен, а на сутринта ми каза, че ме обичаш. Знаеш ли, тези спомени са много важни за мен! Времето е без значение, важното е да знам, че ме обичаш и че за тебе това, което преживяхме е също толкова важно, колкото и за мен!

Служителят: Какво има!?

Тя: (разревава се). От щастие плача! От щастие!

Служителят: Кажи ми истината!

Тя: Каква истина? Коя истина? Коя?

Служителят: Би трябвало да си щастлива, а не си! Защо, миличка?

Тя: Не разбираш ли, че всичко, за което мечтаем, е невъзможно?! Трябва да си замина след няколко минути и ти знаеш това, но не искаш да ме разбереш и отказваш да приемеш истината! Защо, мили? Нарочно ли го правиш или вече не ме обичаш?

Служителят: Но ти толкова пъти ми каза, че ще останеш!

Тя: Казах го, защото нямах друг избор още от самото начало! Ти не ми даваше какъвто и да е друг избор!

Служителят: Напротив! Имаш и сега друг избор и той е да си тръгнеш и да ме изоставиш!

Тя: Не, глупчо малък! Аз не те изоставям! Не разбираш ли? Но точно сега не мога да остана с теб!

Служителят: Защо да не можеш?!

Тя: Толкова ли е трудно да ме разбереш? Винаги ме измъчваш с твоите въпроси и си толкова студен с мен дори и сега, когато се разделяме! Наистина те обичам и бих искала да живея с теб, да опитаме да бъдем заедно и да се опознаем и вярвам, че наистина ти си тази личност, която ме привлича така, както никой досега не ме е привличал! Но как бихме могли да живеем заедно в твоята страна? Тук всичко е толкова различно от живота, с който съм свикнала, хората са различни и въпреки че сме от една и съща планета, сякаш тук е някакъв друг свят, в който никога не мога да бъда щастлива, не разбираш ли! Да, обичам те! Обичам те! Обичам те! Но това не е достатъчно за никоя жена, а аз дори още не съм жена и съм толкова малка и неопитна! Да, бих искала да опитам да бъдем щастливи заедно, но не в твоя свят, не разбираш ли? О, господи! Ти не искаш да разбереш! Всичко е било напразно и обречено още от началото!

Служителят: Не е било напразно! Всичко беше истинско и хубаво и ти го знаеш, но въпреки това си тръгваш! А после ще ме забравиш, знам това! Всички вие, жените, тук говорите така! Че времето нямало значение за вас, че ще ни пишете, а после сме щели да видим какво щяло да стане. След това наистина пристигат красивите ви писъмца с картинки и подаръчета в тях и изпълнени с обещания за вечна обич, някъде, някога, с надежди за бъдещето и молби да бъдем търпеливи, защото във вашия свят също имало проблеми и ние трябвало да ги разбираме! Но накрая всичко свършва! Знам това! Времето убива всяка обич, а човешката памет е къса и лъжлива! Винаги си спомняме нещата по различен начин и виждаме в миналото не това, което е било, а което ни се иска да видим в него! Чуй ме добре! Няма бъдеще време за никоя обич! Дори и за най-силната! Когато нещо се пречупи, то никога не може да стане отново същото, каквото е било! Ако ти не можеш да се решиш да останеш сега при мен, още по-трудно ще ти бъде да го направиш след шест месеца! Така е, повярвай ми! Знам, че ако останеш и двамата поемаме голям риск, каквото е всяко ново начало, знам, че живея в шибана държава, която ти се струва по-абсурдна и от най-развихрените ти фантазии, но не мисли, че съм толкова глупав да не го зная и съм преценил всички възможни рискове от това, а те не са кой знае колко големи! Повярвай ми! Знам също така, че щом си обикнала мен, ще можеш да обикнеш и тази шибана страна или поне да свикнеш да живееш в нея! В крайна сметка не е важно толкова много къде живееш, а как живееш и с кого живееш! Това е важното! И накрая, знам, че в момента, в който си тръгнеш оттук с вкуса на целувките в устата си, с бляновете и мечтите за бъдеще - тогава всичко вече ще е свършило! Да! Повярвай ми, така ще стане! Всъщност вместо любов ще те изпълнят щастливи илюзии и самоизмами! Дори да ти се иска да си вярваш, всички и всичко ще бъдат срещу теб - родителите ти, приятелите ти, мъжете, с които се запознаваш, а и собствената ти природа!

Тя: Не разбираш ли, че просто ме е страх! Не мога да се реша!

Служителят: Разбирам! Разбирам го много добре! Но това с нищо не променя нещата! С абсолютно нищо!

Тя: Трябва да тръгвам! Ще изтърва самолета! Целуни ме! Моля те, целуни ме!

Служителят: Остани! За последен път ти казвам! Остани при мен!

Тя: Не мога! Не мога! Не мога!

Служителят: Ти убиваш всичко! Ти!

Тя: Трябва да тръгвам! Моля те! Целуни ме! Прости ми!

СЛУЖИТЕЛЯТ я прегръща и целува.

Тя: Вече нищо не знам... нищо не знам... обичам те... сбогом... обичам те, мили... обичам те...

Излиза тичешком навън.

Служителят: Махай се! Върви си! Забрави за мен! Всичко свърши! Чуваш ли! Не ми пиши! Не искам да ми пишеш! Не искам! Чуваш ли? Не искам!

Край

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.05.2002, № 5 (30)