|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПИСМО ЗА ТЕБ, В КОЕТО ПИША ЗА ЗАЛЕЗА В ТВОИТЕ ОЧИ Стефан Д. Стефанов Thinking of tomorrow (Jose Padilla “Adios Ayer”) Събуждам се от звуците на тази песен. С мъжките вокали, в която се пее за залеза в твоите очи. Припомням си. Мисля си за предната вечер, когато ти я пях. Беше толкова хубаво, слънцето тъкмо залязваше, а нощта ме приспиваше бавно в прегръдките си. Твоите тъмнокафeви очи искряха толкова... прекрасно... Мечтаех си да потъна в тях... Представям си, че слънцето изгрява. Защото точно за това се сетих, когато отново чух звуците на тази песен. Представих си, че я слушам сутринта, след като съм ти я пял... А после поглеждам през прозореца. Там, навън, слънцето тъкмо изгряваше. Усмивка пробяга по устните ми - видях я в огледалото отсреща. И отново се сетих за теб. Спомних си, че те обичам. Защо си спомних? Не знам. Може би защото е така, колкото и пъти да си повтарям, че не трябва да те обичам и че не мога, защото... Няма значение. Методът ми на убеждение май не работи. Поне не за дълго... Ще чакам ТИ да ме забравиш и да дойде онзи ден, когато, неиздържал на адския импулс да те видя, поел по стария маршрут, който съм изминавал хиляди пъти, аз не ще те намеря зад онази малка вратичка на таванската ти стая. И старата прегърбена бабичка с двата бастуна няма да ме напсува ядно, повтаряйки, че ми забранява да ходя при теб, защото ще “играе бастуна...” Дори ще ми се усмихне и ще отвърне, както никога досега, на моето “добър ден”. Защото ще знае, че имам нужда от мъничко доброта в деня, в който ти ще си заминала завинаги, а аз ще стоя разплакан, с малката червена роза в ръка пред заключената ти врата, сълзите бавно ще се търкулват по бузите и ще капят върху прага ти... Слънцето наистина изгряваше. Ритъмът на парчето постепенно утихваше; песента бе към своя край. Ето я и няколкосекундната пауза между двете парчета, в което се чува кроткото свистене на движещата се лента. Започва следващата песен... Представям си, че съм там, в песента. И я гледам: вдясно от мен са застанали три пълнички негърки и пеят, с дълбок басов глас... Вляво е оркестърът: Саксофониста, Барабаниста, Китариста, Мъжа с черния фрак, бялата риза и смешната папионка, хванал цигулката си с ръка, опрял я в рамото си, прегърнал я като вярна любовница. Има и други музиканти... аз съм вътре, а ритъмът ме люлее замислен по вълните си... Мисля си, че те обичам. Все още. Не знам защо, няма нужда от обяснения... Отпускам се и усещам как нещо в мен трепва. Леко пропукване нейде вътре в мен. Слънцето е изгряло. И последните остатъци от нежната нощ са се стопили... Чувам как трите негърки продължават да пеят:
Дали наистина можем? Можехме ли? Защо?! Кое защо? Ти си защо... Виждам как слънцето залязва в очите ти. Още един ден е отминал. Знам, ще дойде и онзи нежен летен ден, изпълнен с прекрасните аромати на лятото, раздвижван от лекия ветрец, в който аз ще крача забързан, взимайки на един дъх стъпалата, онези стръмните, вляво от които има трендафилов храст, същият, от който миналата година със зъби откъснах жилавата дръжка на един мъничък цвят, за да ти го подаря. Ти се усмихна тогава. Беше много красива. Ти все още си красива. Дори хилядократно повече, отколкото тогава... Сърцето забързано ще бие... Старата бабичка ще каже “добър ден”, отвръщайки на поздрава. Аз ще изкача стръмната вита стълба към твоята таванска стаичка, където неведнъж сме се любили... 18.04.2000
© Стефан Д. Стефанов
|