ФРАГМЕНТИ
за стихосбирката на Божидар Богданов "Българско народностно тяло" (2018)

Радослав Радев

web

Тази стихосбирка може би е добре да не се анализира, стиховете в нея просто трябва да бъдат съпровождани от чувства и мисли-конници, които охраняват скъпоценен товар. Като е дълбоко, да си остане кладенец, като е високо, да търси птицата, ако е на смях, да ѝ зрее гроздето, като е българско, да бъде и да пребъдва, та когато е нощ, да свети, а като е ден, да отрича, та да може, като съдим видното, да не разбулваме тайното.

За да създаде "Българско народностно тяло", поетът е трябвало да завърши българска филология, след което да я забрави, за да сътвори изкуство.

Не е знайно как Божидар Богданов се е научил на свобода, може би защото свободата е нещо като играта на слънцето - то изгрява и залязва, без да знае, че има такива задължения. Такава е и поезията на Божидар - идва от творческа свобода, в която думите не знаят, че имат задължения.

ТЯЛО

Идеята за тялото започва с един залък и с един разговор. Чрез първото разбираме, че малкото е голямо, а чрез второто, че незначителното е част от играта на значения. Затова и всяка глупост, казана на луна, е вече хляб от космоса. Къде му е тогава на Коно Крилатият робството?

Поетът слиза при "чичовците" с думи, които днес са сянката на езика, но пък отпива от ведрото на смеха и там, където не се случва нищо, прави българското Нещо. И в родната ни шевица има такива пластични образи, които жените са кръстили мушенкените - добиват смисъл само ако се мушкат между другите.

Поетът освобождава от абсурда идеята на Иван Вазов, че в робството е веселието, но не защото пиянството е форма на отнесеност от действителността, а защото трапезата (софрата) е спечелената битка на живота и дори когато е жертвеник, тя е кръгла като хорото и наплетена от засукани мустаци, та който и от мъжете да падне, мустакът му става като римски акведукт, по който продължават да текат благата.

"Татък" е едно неопределено, но свое, пространство, което поетът е разбрал, че е освободено от орисването, та е останало само намерението от предопределяне, от което човек може да се отърве, като му избият чивиите. Някой би помислил, че "татък" е другото име на кръчма, но поетът ѝ слага моминското име Бяла Рада, за да си спомним старата българска наздравица със смях и с турски думи: "Да е хаирлия бургия и прясна чивия!" Пияният е вече пробит и поддържан от клинове - кой знае вече какъв е бил - на следващия ден се сглобява като нов човек и гледа Балкана. Има ли "татък", не ще мине оттатък.

"Оттатък" човек не ходи по своя воля, затова слага граница-плет, за да го гледа като нещо чуждо. Само Хитър Петър ходи "оттатък" и се връща, но плете плет, за да се заплита за живота. Поетът му е измислил и петли, та да се знае, че "оттатък" е пространство само за този, на който му дойде времето. Но българската народопсихология "никога не спи" и не пуска как да е живота.

Когато става дума за "патриарх", Константин Костенечки отбелязва, че някои духовници са го превеждали като "патиарх" - "началник на мъките". Поетът прозорливо изгражда образ на удоволственото начало, с което патриархът утвърждава духовната си същност, за да не би паството да си помисли, че за него има по-голяма мъка от тази да изпие "кръвта на ингилизката ракия".

Когато у момчето се пробуди пола и пръстта е жена, а ако има и часовник от дядо си, то от джобовете става пробуждането на хоризонтала, чийто запазен географски регион се определя от поета като нещо "под кръста". За младия човек революцията е нещо неизбежно, защото "под кръста" преживява много въстания, имащи енергия дори и тогава, когато са неуспешни.

Потурите са обем, а българското народностно тяло е мащаб - трудно е да го пребродим от калпака до цървулите, защото, което познаем, в следващия момент е отречено, което е трезво, се учи на опиянение, пределната сетивност насища разума, великите победи пътуват към корема. Тялото няма вина за нищо - то съществува. Ура!

Ако в една култура няма петел, той трябва да бъде измислен, и тенекиен да е - небето ще го признае, а земята ще диша приклекнала в очакване за "изобилен плод". Петелът остроумие сипва енергия в думите, за да се пробуди смисълът.

В стихотворенията "Поти се одърът от страст" и "Похот, похот - тъмна похот" се крие старият български спор дали половият акт е труд или непреодолимо и съдбовно удоволствие. Труд и похот вероятно в ритуалните практики са били близки по смисъл, защото са мислени като можене. За труд и похот има време, в което са забранени, но никой не ги отрича като можене. Затова и поетът предпочита моженето да е ключът на половото случване и то се постига - като светлина и песен ("На либето").

ГЛАВА

Не е изненада, че идеята за главата не започва с ума, а със сетивата. Народната гатанка за глава е: Една любеница на ридинка со седем дупки: пет дупки вода тече, две сухи. Очакваме главата на змея да е с още две сухи, поради огъня, а той, укротен, е приседнал до комшията, "надвесил се над пълната чиния", сърба и пие и вместо да е в планината, той седи на софрата и се чуди как така подправките са станали по-люти от него. То е, защото сърба литература и отпива читателски.

Най-после критикът си е намерил майстора - поетът го е пратил във фолклора в образа на Муса Кеседжия. Вероятно е нужна нова митология, за да се освободи литературата от синджирите на миналото. Преди да ги освободи, Крали Марко е искал на окованите да бъде дадена вода. И днешният жаден читател трябва първо да се научи да "пие", преди да се освободи.

Когато мисли за българското, Атанас Далчев смята, че трябва да е родно окото, а не предмета, който то гледа. Макар да вкарва борбената стойка на Чинтулов "Вятър ечи" в тигана, Божидар Богданов не е далеч от идеята на Далчев. Очите на господарлъка са винаги в тигана, та робът знае кога да слага своите очи на трапезата. Модерното е гост, за него първо трябват очи, а след това език. Отвъд се взема идея, но се намира дума за нея от родното. Умът трябва да срещне сърцето. Затова след "Яйца на очи" ще следва умалителното умиление "Заблеяло ми е агънце" с кроткото детинство на "пегасче" и с чистото удивление на езика, освежен от енергията на една псувня.

Поет и читател при Божидар Богданов са на равна нога, но интелектът му влиза в струята на сетивата, за да се съберат в поезията му думи и семена, книги и пейзажи, ниви и страници. Съзерцанието е четене на книгата отвъд нея, отвъд хоризонта, който е "синина от бич" и в който се борят за човешкото съзнание точката и линията. Ако поетът е в точката, читателят е в линията. Така има спасение и за двамата, особено ако са едно.

Макар аристократизмът на Божидар Богданов да е дошъл от селото и двора, то той е истински, защото дворянството си е селска работа. Словесният двор на поета е гледна точка - човек трябва да огради дадено пространство, за да може да вижда отвъд него, та да разбира и себе си. "Аз съм български дворянин" е такава чиста игра на литература и аристократизъм, че животът ги е поискал за себе си, макар и редом с кокошките и черниците.

Божидар Богданов има удоволствено отношение към българския език, дори когато страда заради неговото обедняване и похабяване. Моцартовото разбиране за музиката като събиране на звуци, които се обичат, при поета се отнася със същата сила за думите. Това, което е за устата - звучи като за ума, плиснало се в ушите, а пък свети в очите, хукнал аромат към носа, а то, погледнеш, че е вятър в косите. Тази своеобразна синестезия е смисловата и емоционална неочакваност в поезията му. Как да не си опиташ с устата, извинете, с душата, стиховете му: "И стоката се пържи в попържни (На зима ще си хапнем пръжки)".

Славистът Николай Даскалов отбелязва, че при превода на "Хайдушки песни" на П. К. Яворов на чешки, преводачът е помислил, че обръщението-възклицание "море" в стиховете: "Море черно/ цариградско вино" и "Море люта/ одринска ракия" е със значение на море като водно пространство. Чехите са изтръпнали от такъв мащаб и повторителността на текста им е била удоволствена. В стиховете на Божидар Богданов от "Мизийска мечта" разбираме, че грешката на преводача е вярна, макар поетът да е открил друго изражение на този мащаб: "А както виното, така и времето тече/ покапало е чак по пъпа на Егея"... Време е поетите да бъдат върнати в държавата. Прощавай, Платоне!

ОПАШКА

Божидар Богданов знае, че на човека може да е отнета опашката, но на народа не е. Опашката е колективна идея - българското настървение е да се създаде такава култура на опашката, че човекът да чувства присъствието ѝ, без да се пипа отзад. При Йордан Йовков опашките са съзерцателна идея - те са като "златни линии в пространството" (разказа "Дядо Давид"), при Божидар Богданов са динамични, те са ритъмът на живота ("Хоро"), те са историческата пауза - когато не може да се размахва меча, се клатят опашките, та очертават родното пространство ляво и дясно, горе и долу. ("Ламя със два корема е България"). Но от нещо, с което се пъдят мухи, не може да се прави държава.

Човешката опашка не е видна, тя е като вятъра на Ат. Далчев - виждаме я по това, което прави. И тъй като по-скоро е посока навътре, усещаме я като съзвучие с болката ("Монолог на Мати Болгария"). Поетът няма опашка, с която да се занимава, та му идват тъги ("Зърнен хазарт", "Вечерно", "По вика на кръвта"). Същинските опашки ще му дойдат по-късно в стихосбирката "Сънища и опашки" - нима са възможни опашки без сънища?

Колективният акт на добиване на опашка завършва с индивидуалния акт на нейното откъсване, защото, ако тя не е митологична (на змея) и знак на възвеличаване, защо да я имаме само заради едното спасение при бягството (гущера). Всъщност кое е Бягството? Природата стои до нас, често и не стои, а имаме чувството, че каквито и векове да сме минали, все е бягство от нея ("Бягам сред природата"). Но предлогът е ясен - както и да бягаме ние сме "сред" нея, а тя - в нас.

Опашката е извор. Приказката за вълка, който си е топнал опашката в ледената река, за да лови риба, не е случайна. Стихотворението "Запад залязва на Изток" не може да не е най-личното послание на поета, защото тези, които го познават, разбират, че човекът Божидар и реката Дунав са едно тяло и един дух. Ако опашката-извор е на Запад, то тялото на реката е тук. Случва се една пълнокръвна асоциация от метафорите на поета - българското, България имат много извори-опашки, но тялото е тук - на Балканите. Поетическата етимология ги извежда от "болка" - Болкан, но какво да се прави, когато барутът при нас се гаси с кръв. Младостта на поета е лудостта на българското народностно тяло и единствената възможност да види това тяло, е да си представи себе си. А по него - и ние.

Чета книга втора към стихосбирката и съм по-плах читател, отколкото буйствата ми в предходните стихове. От първото издание са изминали 22 години. Време, в което се проявиха у поета мислените и чувствените български пренасяния от хумор през остроумие до тъга. Той облича и съблича българското народностно тяло, но познанието е преодоляло очакването. Колко много му се иска на поета да очаква, а на нас ни е тръпка да усетим първо чрез него онова очакване, което е слизане "в корена на всяко чудо". Поете, простен си, че ни събуди!

© Радослав Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.12.2018, № 12 (229)