НЕДОВЪРШЕНАТА РЕПЕТИЦИЯ ПРЕДСТАВЯ...

web | Кръговрат от спомени

Парите за цигари и кафета.
Дежурната разходка. Булевардът.
Рекламите във мрака тъжно светят.
Понякога са радостни. Но рядко.
Замислям се. Със толкоз малко думи
изграждам свойте делнични декори
и въпреки това сред тях е шумно
като в света на всички други хора.
И въпреки шума, когото срещам,
на сцената царува тишината.
Това съм аз. Играя твърде вещо,
но не допускам публика в театъра.
Пред сцената са само пет-шест души.
Наричам ги със думата приятели,
а публиката вънка се ослушва,
но не допускам публика в театъра.
Приятелят не може да е зрител,
а зрителят не става за приятел.
Единият избягва да разпитва,
а другият усърдно трупа факти -
защо си сложил точно тази маска,
какво ядеш, играеш ли на карти...
Стоящите отвън пак ръкопляскат.
Седящите пред мене остаряват.
И точно тук е главното различие,
чертата между мене и отвъдните.
Издърпвам нежно хората обичани,
а публиката... Публиката пъдя.
И после пак цигарите, кафето,
дежурната разходка... А, режисьоре,
днес смятам да играя "Ной - човекът".
Сложете лаконичните декори.

-------------------

Боже, дръпни от земята водите си,
за да стъпим на късно видяния път!
(Много трудно пред няколко зрители
да се гмурнем в страничната смърт.)
Някой в ъгъла плаче. Дано не е мама.
Боже, грешен съм. Как ли ще стана родител?
Първо бе Словото. После - измамата.
Плава Ковчегът. Принудено скитам.
Вече не търся залятите граници.
Всичко е в мен. Даже думата весело.
Стряска ме хлябът. Несръчно се храня -
мисля за хората, дето го месиха.
Някой в ъгъла плаче. Нощем мама се връща -
стая без призраци скъпи не може.
Уж живот съхраних във ковчега си - къща,
а на смърт ми мирише. Защо е тъй, Боже?
Аз съм бил плакал, от слабост залитам.
Преследват ме хлябът и чуждата смърт.
И пак този вик: "Боже, махай водите си!".
Ала не е за всички видяният път.

---------------

Не мога да те върна, мой театър.
Завесата е вдигната отдавна
и всичко вече бърза към антракта.
Единствено суфльорът се прозява
и текста ми подава неохотно,
сякаш пари измъквам му назаем,
а искам по-стихийно да работя,
по-съвършено образа да вая!
Но не намирам време, мой театър,
и чашите ми все са недопити,
недоразбрани - моите познати,
изпуснати - удобните таксита.
Но аз започнах битка, мой театър,
за правото да бъда собствен зрител
и нека всички бързат към антракта,
да се изблъскват нервно през вратите.
Не мога да те върна, мой театър,
ала все още мога да си спомням.
Една антична сцена се разраства.
На нея - аз. О, колко е огромна!
Аз не успях с игра да я разбудя,
а мислех си, че всичко съм постигнал,
бях сигурен, дори не вярвах в трудности,
ала тежи завесата повдигната.
Не мога да забравя, мой театър,
и... трябвя ли да бягам от антракта?

------------------

А Тревата не беше зачената.
Хлъзгав камък придържаше кораба.
Всяка дума, която разменяхме,
знаех, скоро ще стане история.
Ще отиде до хората в бъдното
чиито прадеди спяха в креслата ми.
В мое име ще дават присъди,
чувствах как съм обречен на святост.
Затова не говорех с жена си,
просто гледах как спадат водите.
После гълъбът гордо довтаса -
нали станал бе божи вестител.
И прозрях, че мирът ми със Бога
не е милост, а заповед ясна,
че да споря със него не мога
и вестителя срещнах без щастие.
Ала Бога възхвалих достойно -
и език, и сърце тъй прекърших.
Нали виждах от мястото свое -
Океанът бе пълен със мърша.
Миризмата до днес ме преследва,
тази мърша се казваше хора.
Господ лесно удържа победи,
но остават след тях богоборци.
Аз със мъка прославих Потопа.
Така трябваше, нямах друг изход.
Все повтарях: "Мой Ной, бъди кротък!
Божи флаг стана твоята риза."
И си вярвах и плаках, че няма
да ме радва тревата зачената.
Свят съм бил. Каква свята измама!
След Потопа не вярвам в легенди.

----------------

Оглеждане. Мимансът е опасен.
Декорите при мен са живи хора.
Единия вбесиш, щом стъпиш вдясно,
а вляво някой почва с теб да спори.
Накрая тръгваш просто напосоки,
увълчваш се, но без да губиш нежност.
Щом трябва - удряш. Е, какво пък толкова!
Плачът не може тумори да реже.
Познатите, предали те успешно,
не ги четеш по време на проверка
и намаляваш дружеските срещи.
Мимансът е жесток. Врагът - уверен.
Но чистката помага да старея
и затова не гледам всяка стъпка.
Така че, режисьоре, без трагедии!
Нали антрактът трябва да настъпи?
За да поема вещо към финала,
ми трябват опит, блъскане и обич.
Увълчих се, но мога и да галя.
Щом знам това, какво ми трябва повече?
Все още е сравнително далече
сезонът на безсрочните паспорти,
но струните се късат и ми пречат
да бъда мил със всичките "декори".
Плачът не може тумори да реже,
хирургът абстрахира се от болката
и само тъй е ножът му полезен.
Безсрочният паспорт е своеволие,
цинизъм - обиграната усмивка,
с която казваш: "Страдай по-щастливо!".
И затова не бързай, режисьоре,
да учиш мойте струни на покорство.

--------------

Оживи се земята ти, Господи.
Има кой да те слави по стъмнало.
Инак всичко е толкова просто,
само дето аз още съм в тъмното.
И не мога оттам да изляза -
даже твоята власт не помага.
Нали все някой трябва да пази
на вълните безумното бягство.
А тогава бе тъмно и хладно,
и кънтяха стените на Кораба.
Аз бях жив, наивен и праведен,
но ме сепнаха мъртвите хора.
И преваля тъгата като пролет,
забравила, че има лятно слънце.
Не се научих, Господи, да моля
и моят глас във тъмното потъна.
Възмъжаха децата ми, Господи,
и сияйни са техните пътища.
Те се радват на твойто докосване
и мечтаят да дойдеш във къщи.
Да поседнеш край хляба и виното,
с благослов да си тръгнеш след обеда,
а аз псувам през зъби наивните,
заблудени от теб мои рожби.
Аз старея и пия все повече.
Пукна онзи спасен от тебе праведник.
Господи, едно малко човече
срещу тебе сега се изправя.
Кой те караше мен да спасяваш?
Отговаряй, "Властителю вечен"!
Казваш, трябвал ти истински праведник
да зачене с жена си човечество.
Сгреши фаворитът ти, Господи,
инак всичко е толкова просто
инак всичко е толкова ясно -
Ной, преведено значи "опасен".

-----------------

Огледалата ме попиват тъжен -
твърде рано дойде премиерата.
Още нищо не беше довършено,
но афишът внезапно ме перна:
"Ной - човекът. За пръв път!" и прочие.
Режисьорът се смее доволно:
"Вместо тебе аз сложих тук точка.
Ще играеш довечера, Джони.
И това, дето гледах, е много.
Поорязахме текста ти, значи.
Ще го скърпиш там с мъничко логика
и довечера тук да си, братче."
Е, добре. Значи трябва да плащам,
нискостеблени мои познати.
На билетче за право на щастие,
само че... наведи си главата.
Тук тази идея ти куца,
но с протезката наша ще тръгне -
реверансите идват с каруцата.
И съвети. Съвети до мръкнало.
"Ще допуснеш в салона си публика,
а финал ще измислиш. Ти можеш.
Хубав кон и под лошия чул
проличава. Недей се тревожи."
Завъртяха се лошо нещата,
ала аз също нямам друг изход.
Моят глас чака толкова факти,
оцелели в сценария... Влизайте!
Ето ме. Започвам да играя.
Ще тръбя дори и с малък рог.
Не е страшно да се припознаеш.
Страшно е да няма във кого.

© Орлин Дянков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.05.2002
Орлин Дянков. Кръговрат от спомени. Варна: LiterNet, 2002