ПРЕДСМЪРТИЕ ИЛИ НЕЩО, КОЕТО МЕ ТРЕВОЖИ

web | Кръговрат от спомени

На Петър Манолов

За какво мислят поетите, преди да си тръгнат от нас,
без да знаят, че вън ги очаква последната среща?
Навярно за нещо банално - че покривката има петна,
за трохите от хляба изяден, за видяните в стаята вещи.
Ако при тях няма никой и са почнали нещо да пишат,
какво чувстват поетите, преди да си тръгнат от нас?
Навярно дошлите им образи и сигурно повече нищо,
тъй както родилката чувства единствено болка, не страст.
А после минават през прага и учудено виждат как всичко
се завърта и блясва за миг като нож, който реже конците.
Ние търсим в предсмъртните стихове завещание, вик или вричане,
ала те не са там, както славата не е в убития.

------------------

Може ли изстрел да плаче? Сигурно може, когато
е твой и насочен към теб? И е сигурно, че ще улучи.
Ако не вярвате - пробвайте! Направете си смърт така, както
направи това Маяковски, без да каже какво е научил.
Неудобно е някак си времето да съжителства с много поети -
твърде ясни започват да стават свръхсекретните негови планове.
Затова ли се среща милиция на всяко непразнично четене
и я няма, например, дори на едно юбилейно събрание?
Твърде ясни започват да стават тези вечни "повели на времето",
дето смятат за бал-маскарад всеки вестник, журнал и предаване.
И поетите тръгват нататък. Да, поетите. Ах, пак поетите!
После падат. Животът им секва. Редактиран от нас и прославен.
Направете си смърт още приживе - без въжета и плачещи изстрели.
За какво са ви многото рискове на това неизвестно Оттатък.
Всеки ден (без почивните) не мислете. Но после не питайте
защо вашите близки ви срещат с една откровена апатия.

-----------------

Стигат ли тридесет букви да напишете едно завещание?
Стигат, макар че в живота те са повече точно с една.
Аз ранявам, ти, той, тя, вие, те... Те изпитват вина.
И спрежения, значи, можем да срещнем различни -
"аз" и "ние" отсъстват, когато се търси отчет.
Среден род, тоест "то" по начало е нещо безлично,
затова и без него животът на всички тече.
А наоколо вече не стигат за засада заетите ъгли,
щом се пусне слухът, че ще минат с нови стихове нови поети.
Е, сега сме възпитани хора. Да се стреля не е задължително.
Убитите пречат (по принцип) на хигиената на планетата.
Затова просто кимаме вяло, когато поетът споделя
и го молим по-бързо да свършва, защото имаме работа.
Обиди ли се, му казваме, да споделя предимно в неделя,
ако не млъкне, отиваме да докладваме там, дето трябва,
и го учат на трийсет и първата буква - буквата на закона.
Продължи ли да пречи на хората, които си имат работа,
мерките продължават, но той сам е виновен.
Стигат ли тридесет букви да напишеш едно завещание?
Стигат, ако знаеш, че ти трябва още една.
Аз ранявам, ти, той, вие, те, тоест ние раняваме.
Аз, той, тя, вие, те не са длъжни да хранят вина.

------------------

Дали добре се живее по насрещен план, спуснат отгоре?
Насрещните чувства помагат. Романтизмът е вредно явление.
Къде-къде по е удобно да спестиш всички бъдещи спорове
и премахвайки настоящите, да получиш готово решение.
Всички пътища (заедно с хората) водят само към тебе, понеже
всичко имаш и всичко умееш, следователно всичко ще знаеш.
Отговорно в семейството вечер изпълняваш насрещната нежност,
сутринта при началника срещнат най-насрещно му влизаш под кожата.
Вече влязъл, веднъж, знаеш колко, как и кога да работиш,
за да вдигнеш навреме равнището на семейния жизнен стандарт.
Планомерно достигаш докрая, превзел пенсионната кота,
стопроцентно изпълнил задачата да умреш безметежен и стар.
Ала въпреки всички удобства все ще има пак кой да попита:
"Как се диша и чувства насрещно? Та това е душевна протеза!"
Но такъв е от хората, дето вечно си чупят главите
и на всичко отгоре губят своето време с поезия.

------------------

За какво мислят поетите, преди да си тръгнат от нас?
Не преди да умрат, а в затвора на телата ни ежедневни.
Всеки води с поета във себе си една малка, но важна война.
Ако спечели, умира приживе, спестявайки здраве и нерви.
Какво чувстват поетите, преди да си тръгнат от нас?
Презират или разбират нашите резервати
с трохите от хляба по масата, с покривката на петна
с удара в гръб и вечната инфлация на словата,
с гримасата зад гърба и усмивката ни в анфас...
Дали нещо губят поетите, когато си тръгнат от нас?

© Орлин Дянков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.05.2002
Орлин Дянков. Кръговрат от спомени. Варна: LiterNet, 2002