СВОБОДНИ РАЗМИСЛИ ПО "АЛБИ"

Надежда Александрова

web

Чела съм тези стихове почти веднага след тяхното раждане от духа на съботата, с утринна песен и леки мисли с мляко и мед, почти насън около десет и половина вечерта. Всяко тяхно четене е особен тип плетиво, съвсем не за начинаещи, а за “просветен читател”, навеждащ глава като коте, когато го галят за награда, че е успяло да грабне парче метафора и да утоли с него непрестанния си глад (по неуловимата женственост на египет, троя, и venice).

Дали албите възвестяват края на плодовата диета, краят на сладкото въздържание от проникването, навлизането, мъчителното кръжене около, прогизнало от дъжд и от пяна, и от пара, и от бяло... “това той го нарича меланхолия”.

Това тя го нарича успешна (не)възможност за докосване.

Ех, camera obscura, колко си ми мила, колко си спасителна във възможността си да доизмисляш образа, да впишеш името, да помниш витите си стълби към върха, където вятърът полюшва дворците на jagello.

Но колко меланхолен е дъждът, той всъщност е единствена възможност на словото да потече, да се раздипли, да се разпилее; да свърже баба с внучка, Анна със Мария, така че винаги да има някой да изпече момичешките сладки. Рецептата остава същата, само меда и млякото са на привършване.

© Надежда Александрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.04.2001, № 4 (17)