ЗА ОБУЧЕНИЕТО ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

Михаил Виденов

web

Българското образование е в криза и това се вижда от всички. Причините са многобройни и имат комплексен характер. Една част от тях са последица от обществения хаос, настъпил през годините на прехода към пазарно стопанство. Училището като институция за подготовка на кадри е оставено в глуха линия: за децата на по-първите хора избуяха специални (частни) заведения, на мода излезе следването в чужбина, което сега е въпрос преди всичко на наличие на съответни финансови възможности. За масовия българин перспективите не са розови.

През социалистическия период, който по-възрастните добре помнят, образователната ни система бе в непрекъсната реформа. Сега можем да отчетем, че просветните деятели от Освобождението до Втората световна война са имали най-трезво чувство и са били най-прозорливи по отношение на училището. Копирали са престижни европейски образци, съобразявайки се и с нашата специфика. През социалистическия период модел беше съветското училище, което в много отношения не бе по-добро от нашето. Копирането беше толкова прозрачно, че по някои предмети учехме от учебници, буквално преведени от руски. Въпреки старанието на множеството случайни за просветата хора традицията бе жилава и се съпротивляваше на натяганията: учебните заведения в общи линии подготвяха подрастващите така, че на международни състезания (олимпиади и под.) винаги бяха сред първите. Бяхме свидетели и на неблагополучия от типа на свързването на училището с производството (напънът в началото на 80-те години училището да подготвя оператори в мозайкаджийското производство, оператори в животновъдството и т.н.).

Сегашният хаос в училище е следствие от обществената разруха и тоталната промяна в ценностната система. Кумир в обществото вече е богатият човек, а не образованият и талантливият. Нещо повече: образованият става синоним на неудачника. Цялата пропагандна машина ни внушава, че който умее да прави пари - независимо по какъв начин, е герой на нашето време. И малките деца днес знаят имената на забогателите мутри и на техните мутреси. Този нов морал на поведение влиза в рязък контраст с принципите на традиционното училище. Крайният продукт на учебното заведение - образованият човек - за днешните делови кръгове е като герой от разказите на Чехов: странен, непохватен, смешен и ненужен. И там, където законът изисква образование, му е намерен колаят. Да си припомним позабравения цинизъм, че това, което не може да се купи с пари, се купува с много пари. Ако човек не може да си купи образованост, то той може да си купи документ за образование. В последна сметка всичко е стока и има своя цена!

Новото време разори селата и жестоко удари селските училища. Децата всекидневно трябва да пътуват километри, за да седнат на ученическия чин в града или в по-голямото село. Забравихме, че учението е тежък труд и постоянство, че то изисква и битови условия. Когато системата създава допълнителни препятствия, една част от подрастващите намират изход по най-лесния начин - напускат училище. Само си представете какво става: през 21. в. в Европа ще влеем хиляди аналфабети, годни само за престъпници, неграмотни хора, които не познават буквите и цифрите! Тук най-многобройна е армията на етническите малцинства, проблемите ни с които тепърва предстоят.

Аз съм езиковед и нямам възможност да надникна във всички компоненти на създадения образователен хаос. Като университетски преподавател осезателно чувствам последствията от проспаните четири години в гимназиалния курс. Принуден съм след това да участвам в снижаването на летвата на университетските изисквания. Ето я тази порочна верига: недобре подготвени зрелостници - недобре подготвени студенти - недобре подготвени специалисти и т.н.

Тук вземам думата по един въпрос, който смятам за лесно решим. Става дума за езика на учебниците и по-точно: за езика на учебниците по български език. Няма да привеждам примери, за да показвам, че стилът им е като ребус. В отделните уроци някой се е упражнявал да пише така, че да не се разбира какво е искал да каже. Не бива да се допускат такива учебници. Експериментът за тяхната годност е елементарен: даваме уроци от проектоучебниците на група ученици и след две прочитания ги караме да ни разкажат за какво става дума. Ако кажат, че нищо не са разбрали, съответният проект отива в кошчето. Сегашните министерски комисии са много съмнителна институция: училищните помагала с техния щемпел сякаш са за професори и академици.

В кухнята на обучението по български език в днешното училище обаче има и други препятствия, които искат твърда ръка. Едва ли е нужно да се доказва необходимостта от учебници и обучение през училищния цикъл от живота на човека: учебниците по български език с основание съпътстват учениците през всички класове на всички видове училища. И в това отношение са правени експерименти. Имаше един сравнително дълъг период, когато в гимназиалния курс не се преподаваше роден език. Всички усилия бяха насочени към литературните анализи. Българската граматика се изучаваше само в прогимназията. Всички българи от по-възрастните поколения имат спомени от тези часове. Преподаванията изискваха сериозна предварителна подготовка. Учителите с призвание съумяваха да подчертаят, че правилната реч изисква езиковедски знания. Съставителите на учебници умееха да пишат ясно и достъпно.

Вече няколко десетилетия учебната програма в училищата включва обучение по български език и в гимназиалния курс. Това е положителна стъпка, с която се цели по-добро усвояване на правилата в по-зряла възраст. Става въпрос обаче за едно намерение, облечено несполучливо в указанията и правилниците.

Доброто намерение находчиво е побългарено от по-голямата част от гимназиалните учители по български език. Сега лесно можем да установим, че тези преподаватели, имащи право сами да решават кога да поднасят езиковата материя в границите на общия предмет български език и литература, по принцип претупват надве-натри изучаването на предвидените езикови теми. Нещо повече: гимназиалните учители по български език и литература с гордост наричат себе си ‘литератори’, смятайки преподаванията по български език за даскалски и нетворчески. Литераторите (при всеобщата феминизация на съсловието по-скоро става дума за литераторки) предпочитат да не "губят времето" на учениците си със "скучната" материя и цялото време отива за т.нар. литературни разбори. Обяснението на повсеместния феномен е твърде лесно: тук не се взема предвид ученикът, а удобството на учителя. За него е по-изгодно да се занимава с литературни произведения, отколкото да се готви по материята на езиковедските уроци. Тук не може да се преподава чрез импресии и импровизации - необходими са конкретни знания.

Направената подмяна остава незабелязана: преподавателят е взел своите часове. Той има аргументи за "творческия" си подход: уплътнил е литературните знания на учениците си, вместо да ги отегчава със "сухата" езиковедска материя. За учениците също е по-изгодно: казано на техния жаргон, за едно литературно произведение винаги може да се разтегли някакъв локум, докато езиковата материя изисква конкретно усвояване на знания, заучаване на дефиниции и т.н.

Може ли да бъде преодоляно това дребно хитруване? Може, и то много лесно. Най-ефикасно би било предметът български еик и литература да се раздели на две: отделен предмет български език и отделен предмет българска литература. В такъв случай в рамките на досегашния хорариум учителят ще трябва да поставя две отделни оценки и няма да може да завоалира единия предмет чрез другия.

Другият голям въпрос се състои в това, какво поднасяме на учениците като учебна материя по български език. От сегашната тематика не е твърде ясно какво целим: дали подготвяме подрастващите за езиковеди, или ги учим на правилна българска реч. Според здравия разум завършилият зрелостник би следвало да притежава определен минимум езиковедски знания, да владее основните термини, с които се означават най-важните езикови понятия. На такава база той би могъл успешно да се обляга при осмисляне на правилата за устно и писмено изразяване в различните функционални сфери на словесното общуване. Следва дебело да подчертаем: целта на обучението по роден език в българското училище е изграждане на умения, които определяме като висока стилистична култура, т.е. умения за организация на изказа в различните комуникативни сфери. Това става трудно и учителят по български език не може да го постигне без помощта на останалите учители и добрия пример на публично говорещите и пишещите (електронните медии и печата). Учителят по роден език е самотен войн, ако всички останали са небрежни към речевото си поведение. Тук няма да навлизаме в сложната проблематика на медийния език на популярните личности, на които неволно се подражава.

Стилистичната неяснота и тематичната обърканост се задават още с указанията на МОН чрез програмите за правене на учебници за различните класове. Би било прелюбопитно четиво, ако тези указания бъдат публикувани. Именно според въпросните указания са изпълнени сега действащите учебници по български език. В процедурно отношение на пръв поглед са спазени основните демократични изисквания: по обявените конкурси кандидатстват авторски колективи и подготвят проектоучебници, оценявани след това от специална комисия. Както вече казахме, задължително липсва мнението на основния консуматор - ученика.

И тази привидна демократичност е побългарена. Известно е, че издателствата добре печелят от учебникарската продукция, ако успеят да я пласират. За тази цел големите издателства имат широка мрежа от опитни разпространители, които умеят да предрешават избора: отиват при директора на съответното училище, уговарят неговия процент, а той от своя страна събира учителите по съответния предмет, за да им каже по учебника на кое издателство ще работят през настъпващата учебна година. Възраженията на учителите по принцип се изслушват и също по принцип се оставят без последствие. Подобно заглушаване на конкуренцията се шири във всички сфери и затова изнесеният тук механизъм ни звучи банално познат.

Ако конкуриращите се учебници са с високо качество, директорското предпочитание не би направило кой знае какви поражения. С много редки изключения учебниците по български език поднасят уроците на академичен абстрактен език. Цели пасажи са взети от академичните трудове на нашите езиковеди, написани по друг повод и за съвършено други консуматори. Ще добавим още нещо.

Съвременният български езиковедски стил по принцип се характеризира с умишлено търсена нечетивност. Липсва консенсус в терминологията, отделни термини се употребяват синонимно и у един автор означават едно, а при друг автор - друго. На мода е да се пише неясно и претенциозно наукообразно. Най-често безпомощният да роди нова идея прибягва до преназоваване на понятията. Докато тази шашма бъде разбрана, съответният учен живее с илюзията, че е създал нова теория. Тази мода е сравнително нова. Българските езиковеди от по-предишните поколения пишеха ясно и достъпно, имаха читатели и извън езиковедската общност, бяха уважавани и слушани, когато вземаха участие в публични дискусии. Днес българският езиковед избягва дискусиите. В редките случаи, когато надигне глас да се възпротиви срещу някоя поредна езикова простотия, винаги се намира съответна медийна мутра да се подиграе на дръзката му постъпка.

По принцип научните съчинения се пишат за подбрани читатели специалисти в дадена област. За останалите те са некомуникативни. Некомуникативността на езиковедските публикации за съжаление навлиза и в учебниците по български език, предназначени за учениците от различните класове. Това е опасна тенденция, която е допълнителен фактор и за учителите да бягат от иначе толкова интересната материя.

В заключение тук ще повторим опита си да лансираме нашата идея за преподаване на българска стилистика и в нефилологическите висши учебни заведения. Кой сега учи българския инженер, лекар, икономист и т.н. да пише и да говори на изискания стил на своята наука? Отговорът е еднозначен - никой! А би могло покрай всичко останало да бъде научен и на това.

© Михаил Виденов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2008, № 4
© Електронно списание LiterNet, 12.11.2008, № 11 (108)

Други публикации:
Български език и литература, 2008, № 4.