ЗА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА - ЧЕТИВНО И С МНОГО ЗНАНИЯ

Михаил Виденов

web

Страстният призив за висока езикова култура за Стефан Брезински не е мимолетен порив, не е една модна тема, а непреходно занимание през целия му дълъг творчески път на учен българист езиковед. Ученик на професорите Л. Андрейчин, К. Попов, Ст. Стоянов и на цялото талантливо поколение от втората половина на 20. век, той всекидневно следи българската книжовна реч във всички медии, защото е твърдо убеден в две основни неща:

1) книжовният език на медиите оказва силно влияние върху речевото поведение на хората;

2) езиковедът трябва да бъде активен и строг страж на книжовните канони, така често пренебрегвани от журналисти, политици и множеството от публично говорещите със самочувствие на национален елит.

Ст. Брезински е безкомпромисен, точен и актуален. Никак не е случайно, че именно той заклейми някои от волнодумците в популярни шоута и те побързаха да му отговорят с недодялани подигравки. По старо правило езиковедската гилдия предпочете да гледа сеир, вместо да използва случая и да изкаже неодобрението си от вулгаризацията, от прозрачните намеци и от цялата простотия на новите герои на нашето време.

Ст. Брезински през последните години се зае с водене на една ежеседмична рубрика (всеки понеделник) в най-масовия съвременен вестник - „Дневен Труд“. За мене това е подвиг, защото изисква завидно постоянство, точност и лаконичност, принципност и актуалност. Мнозина читатели споделят, че в понеделник търсят рубриката на Брезински, защото от нея научават кое бива и кое не бива да се изрича или да се изписва, за да са в тон с общественото мнение.

Познавам работата на колегага отвътре или - както сега е на мода да се казва - „от кухнята“. Ст. Брезински следи целия български периодичен печат с молив в ръка, слуша електронните медии с ухо на специалист и регистрира грешките и увлеченията на недоучените журналисти. И най-важното: бързо реагира, като дава гласност на възмущението си. Читателят на новата му книга ще се убеди в това. Не е излишно да подчертаем, че той има много трудове на тази тема, писани още през 60-те и 70-те години на 20. в., борейки се срещу така модния тогава езиков шаблон, станал причина по-късно да се говори в науката за „дървен език“ или за „антиезик“. И първите му книги са написани с настървение и ревност за точен и звучен изказ, за свежест и непосредственост на фразата.

Книгата, която сега е в ръцете ни, в общи линии представя публикувани през последните години във в. „Дневен Труд“ кратки бележки, тук подредени тематично като верига от указания за правилно боравене със средствата на езика ни. Подборът е сполучлив. Той е допълнен с интервюта, които езиковедът е давал по различни поводи на журналисти от централните медии. Читателят има усещане за цялостен труд, а не за мозайка от бележки с разнороден характер. Вещото съставителство е на равнището на авторското майсторство. Писачи на езикови бележки у нас има много. Една част от тия автори са нанесли огромна вреда на делото, защото са писали без знания и талант, без страст, без вътрешен огън. Сухотата, абстрактната терминология, заплетеният синтаксис и занаятчийското неумение са създали мита, че всяко нещо, свързано с езикознанието, е отвратително и отблъскващо за интелигентния човек. На това безпочвено внушение за съжаление робува и голяма част от нашето учителство, включително и учителите по български език, сега прекръстили се в литератори. Посредственият учител не обича да се занимава с преподаване на български език, защото още от университетската скамейка е запомнил, че правилата на изговора, правописа и стилистиката изискват сериозно изучаване: не може да се влезе в клас и да се запълва времето с импресии върху литературно произведение. И там, където системата му дава право сам да се разпорежда колко часа да отдели за литуратурен анализ и колко - за знания по български език, той свежда езиковите занимания до нула. На такива колеги им препоръчвам да разтворят страниците на „Езиковата култура, без която (не) можем“, за да видят, че да се говори за българския език е интересно, поучително и дори занимателно, когато с това се е заел познавач на езика ни с явен талант да наблюдава и да пише.

Съгласен съм със Ст. Брезински, че има и такива българи, които могат и без езикова култура, защото в бездуховното ни време тъкмо това им дава самочувствие на герои на деня. Но обществото като цяло ги гледа с презрение. Книгата не е предназначена за тях. Тя е насочена главно към претенциозната полуинтелигенция, натрупала фалшиво усещане, че е елит, и тръгнала да учи на ум и разум останалите, да води и да ръководи нацията.

Стане ли въпрос за езикова култура, в интелигентските среди се цитират примери с плетеници от модни чужди думи. В книгата си Ст. Брезински също изнася такива случаи (вж. раздела „Българско и чуждо в езика ни“), в които с парвенюшко старание са подредени неясни чуждоземни слова. Авторът с такт порицава такава практика, защото преди всичко пречи на комуникацията. В бележките се подчертава, че не съществува такъв книжовен език, в който да липсват интернационализми, т.е. думи с чужд произход, характерни за книжовната сфера на всички културни народи. В няколко бележки ни е обърнато внимание за умереност, за щадене на читателя и слушателя. Показано е и това, че неумелото боравене с чуждата лексика може да ни направи смешни. И вместо да увеличи престижа ни, да го сведе до нула, да покаже мизерията на общата ни култура.

Една част от бележките издават автора, че отлично познава животинския свят и дивеча в частност. Това е свързано с неговото хоби - ловуването (срв. критиката на изрази като изпотен вълк, кълвач яде орех, смесването на названията за врана и сврака и под.). Авторът негодува срещу материали на журналисти, в които не се различават значенията на думи като чичо и вуйчо, като леля, стринка и вуйна и под. А в едно журналистическо творение Ст. Брезински попада на словосъчетанието женска актриса! Специална бележка е посветена на разликата между катър и муле.

Книгата има интересна структура. Бележките са подредени в няколко раздела: Общоезикови въпроси, Изговорни проблеми на българската реч, Графика - правопис и пунктуация, Българско и чуждо в езика ни, Думите - строителен материал за езика, Граматични въпроси (морфология, синтаксис). Нямаше да е така трудно за специалист с подготовката и опита на Ст. Брезински да направи анализ на установените отклонения и явни безсмислици, ако трудът му бе предназначен за специалисти езиковеди. На помощ щеше да му дойде специализираната терминология, препратките към трудове на други езиковеди - наши и чужди. В конкретния случай обаче авторът пише за езиковедски неподготвен читател и това го задължава да е ясен и кристално прозрачен в анализите, изводите и заключенията. Нека подчертаем още веднъж: това му се е удало стопроцентово. Само на отделни места той се е опитал да филологизира читателя си, като му поднася термини, които веднага обяснява и онагледява. Примерите са точни и затова коментарът е убедителен.

„Езиковата култура, без която (не) можем“ документира един исторически етап от развоя на българския език - края на 20. и началото на 21 век. Като колега на Ст. Брезински с подобни научни интереси ще изтъкна, че в тази книга са изнесени и са коментирани с конкретни примери основните тенденции в употребата на книжовния ни език. С течение на времето книгата ще става още по-ценна, защото ще служи на бъдещите езиковеди като неоценимо свидетелство за речевите тенденции на нашето време, което официално сега наричаме ‘преход’ или ‘промяна’. Точните попадения на Ст. Брезински документират отражението на блездуховността на хората „под прожекторите“. Стилът на книгата, съдържанието й, майсторското й изпълнение я правят отличен наръчник за всички - ученици, студенти, учители, филологическа и нефилологическа интелигенция. А за журналистите книгата следва да е настолна.

© Михаил Виденов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2004, № 6
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2005, № 4 (65)

Други публикации:
Български език и литература, 2004, № 6.