|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КНИГА ВДЪХНОВИТЕЛ ЗА КАЧЕСТВЕНИ ЕСЕИСТИМилена Цветкова Държа пред очи една нова книга - „Есето в академичната и журналистическата практика”. И вече ми е настолна. Защото тук четенето е инвестиция в главата. Тук разкритите тайни около мистичната простота на есето са повече от догадките в което и да е българоезично изследване до момента. В тази книга тревогите на пишещите по професия около неуловимостта на жанра „есе” могат да бъдат приближени до нулата. Безпокойството сред внедряващите наученото по академично писане в журналистическата практика може да бъде неутрализирано. Защото в настоящото изследване монолитен емпиричен материал не са неподдаващите се на имитация и каталогизация световни образци, а педагогическа селекция от оперативно създадени студентски есета в процеса на академично обучение. Андреана Ефтимова, авторът на тази книга, е университетски преподавател, който повече от десет години ангажира научното си внимание с наглед неуловимото в модалността на пишещия човек. Интердисциплинарната й подготвеност в зоната на сцепление между текстолингвистиката и медиазнанието днес е позволила да разреши дълго дебатирани проблеми в частния случай на специализираното писане - академичното и журналистическото есе. Не е без значение обстоятелството, че Андреана Ефтимова създава своя труд в некомфортна ситуация на общообразователна неяснота върху изискванията за есето. На практика у нас и към настоящата 2011 г. стандартизираността на образованието продължава да е подрината именно от отсъствието на кодификация на жанра „есе”, който при това е изпитен жанр в матурата по Български език и литература (теза на Адриана Дамянова, експерт по Методика на преподаването на литература от СУ). Точно когато в българските стандарти и образователни програми не може да се намери съответствие на международните дефиниции на есето, д-р Ефтимова показва, че университетът е правилният донор на концепти за елиминиране на този дефект. Нещо повече. С дедуктивна лекота Андреана Ефтимова е успяла да елиминира втръсналите до непоносимост клишета за есето в българската образователна среда. Можем да кажем, че в настоящото изследване са обезвредени следните предразсъдъци:
А се оказва, че има начин как авторът на есе не само да отговори на експертните очаквания на четящия, а дори да го изненада с безукорност. В ръцете на читателя е книга с основните знания и компетентности за писането на качествено есе. Нито един от изброените секрети не може да бъде намерен така пълно обяснен, както тук:
И все пак. Някой може да възрази, че не всички можем да бъдем еднакво писмено компетентни. Факт е, че сред интелектуалците в САЩ се разпространява следната шега: американците умеят да изразяват своето мнение, но нямат достатъчната база за това, а в Европа имат и базата, и необходимите знания, но не умеят да ги изказват. Тогава, от какво зависи концептуалността и нестандартността в поведението на академично подготвения журналист, на създателя на нови знания или на медийния творец? Научният отговор на Андреана Ефтимова е пред нас. Той е даден не от често срещаната машинална коментаторска гледна точка, а от позицията на съпричастен и вдъхновен преподавател и опитен емпирик. Предложен ни е пакет от апробирани и проверени в академичната практика аксиоми за писането на доказателствен текст:
Случайно или не, практиката на четенето се оказа в самото начало и в самия край на списъка. Това се дължи на необоримата педагогическата гледна точка на авторката, че само синхронът между лексикална компетентност (езикова култура) и читателска компетентност (култура на четене) може да роди убедително и неопровержимо пишещ човек. Именно читателското усилие по създаването на нещо ново от вече прочетеното от забележителен автор е белег на най-висока когнитивна култура. И практиката, и изследванията показват, че знанието, получено при четене на научни текстове от мислещи читатели, е вече ново знание, очакващо да бъде трансформирано в аргументиран авторски текст. Продуктивно четящият не толкова възприема чуждото, колкото генерира своето. Накрая, именно предварителната читателска култура детерминира и нивото на езиковата култура. Индивидуалните езикови умения, езиковият фонд доставят понятиен материал за разсъжденията по време на четене, а четенето, от своя страна, оставя трайни знания за думата, за диалога, подготвя умението да се изразяваме, да вербализираме мислите си. Пълноценен и влиятелен субект на съвременните медийни комуникации може да бъде системно четящият, който целенасочено обогатява и прецизира лексикалния и понятийния си фонд, като по този начин отговаря на изискванията за нови и все по-оригинални техники за писмено майсторство. А очакванията спрямо доказателственото писане в ХХІ век се завишават по експонента. Вече не е достатъчна само грамотност, още по-малко рутина. В икономиката на знанието новосъздаденият текст във вид на есе може да бъде и монетаризиран. Умението да предложиш качествено академично или журналистическо есе се подрежда сред критериите за персонален пазарен капацитет в „индустриите на съдържание”. И тук се крие една от предпоставките настоящата книга да стане обект на ревностно укривано притежание. Нали в нематериалната икономика да разкриеш източниците си на съвети и идеи, е все едно да споделиш петролните си залежи в зората на индустриалната ера. Нали и художниците се питат какво е чел Микеланджело, IT специалистите - какво е чел Стив Джобс, физиците - какво чете Стивън Хокинг, финансистите - какво чете директорът на Федералния резерв Бен Бернанке. Икономизираният професионалист от ХХІ век едва ли би разкрил фирмената си тайна - на кои книги дължи деловите си успехи или на кои книги гради печелившите си стратегии за бъдещето. Да притежаваш екземпляр от настоящото издание на такъв изкусен словослагател като Андреана Ефтимова, означава да материализираш древногръцкото правило „да имаш под ръка” винаги и точно провереното знание, което (по метода на Марк Аврелий) да преравяш в самота.
Андреана Борисова Ефтимова. Есето в академичната и журналистическата практика. Рец. [с предг.] Милена Цветкова. В. Търново: Фабер, 2011, 172 с.
© Милена Цветкова |