ПОЕЗИЯТА НА ВИКТОР САМУИЛОВ ЗА ДЕЦА

Младен Енчев

web

Виктор Самуилов е един от най-популярните и обичани съвременни български поети за деца. Неговото творчество за малките отдавна е спечелило признанието и на литературната критика, и на читателите, при това, без да се влияе от тяхното групиране по възраст. Ясният спомен за детството и проникновените наблюдения над неговите актуални прояви, възхитителният усет за спецификата на детските литературни предпочитания създават онази непосредствена връзка на разбиране и доверие, осигуряваща пълноценното и хармонично общуване между автор и аудитория.

Поетът дебютира в детската литература през 1982 г. със стихосбирката "Безсърдечен грамофон", след която в рамките на около 30 години написва последователно "Домашно море" (1983), "Ей така" (1987), "Между нас да си остане" (1989), "Вдън прогледния мрак" (2001), "Ние, мушмороците" (2004), "Опако дете" (2005), "Чудовище вкъщи" (2009) и "През девет локви в десета" (2011).

Създадени през 80-те години на миналия век, първите книги на автора за деца активно участват в оформянето на една забележима тенденция в историческата динамика на поезията ни за малките от нейния социалистически период. Подобно на творчеството на Иван Цанев, Николай Кънчев, Янаки Петров стиховете на В. Самуилов демонстрират съзнателния отказ на своя автор да пише за деца в духа и по образеца на идеологическите предписания. В ранните му книги няма да открием педагогически престижните и политически толерирани "високи" теми за родината, партията, славното историческо минало, лишеното от сенки социалистическо настояще, отлято в концепта "щастливо детство", пионерската организация като негова вариантна реализация и пр. Лирическият герой на неговите стихотворения е напуснал банализираните в поезията от 50-те, 60-те и 70-те години социални пространства на училището, пионерския отряд (четата "Чавдарче"), летния лагер, за да се прибере отново у дома, възстановявайки позагубилата блясъка си социална репутация на интимните семейни връзки. Без да е освободен от отношение към детското възпитание, този герой отказва личността му да бъде изчерпвана от аспекта му на обект на възпитание, отказва да бъде приеман като личност в перспектива, като "утрешен човек", като цел, в следването на която детството придобива смисъл. Лирическият герой на Самуилов е лирически субект, лирически Аз в пълния смисъл на тези понятия. В почти всички негови стихотворения детето упражнява пълни права над лирическото слово. То само артикулира (само)представата за себе си, за действителността, за отношенията си с другите, споделяйки с читателя един свят, колкото познат, толкова и изненадващ и уникален. На фона на децата пример (положителен или отрицателен) в догматичната социалистическа поезия лирическото дете на В. Самуилов подкупва със своята естественост. Неслучайно то обикновено е представено в най-естествената детска дейност - играта или пък в онази интимна социалност на семейството, в която маските са малко ефективни, защото са твърде прозрачни, за да осигуряват функционално мотивиращата ги защита. А и в едно истински хармонично семейство тя не е необходима, тъй като прегрешенията на детето са обречени на прошка, защото техен съдник са хората, които го обичат.

Всъщност пристрастието към играта е един от отличителните белези на Виктор-Самуиловата поезия за деца. В ранните му стихосбирки това пристрастие играе сериозна естетико-идентификационна роля. То прокарва осъзната разграничителна линия между поезията на автора и наложилата се като норма социалистическа поезия за деца. Пристрастието към играта е един от начините, по които поетът и някои от започналите да пишат през втората половина на 70-те и през 80-те години негови колеги, се дистанцират от наложилия се поетически модел, демонстрират желание за нова комуникативна стратегия на детската литература, основана не върху асиметричното художествено налагане на ценностите на социума в детското съзнание, а върху равнопоставеността им с ценностите на детската личност. Играта е едно от средствата, с които лириката за малките се опитва да преодолее функционалния диктат на педагогическото в своите текстове, оспорвайки го с правото на детето да се забавлява в акта на четене. Играта придвижва детската ни поезия от последните две десетилетия на миналия век от сферата на необходимостта и перфидната социална принуда в сферата на удоволствието. Последното в крайна сметка рефлектира и върху общото естетическо равнище на поезията ни за деца, доколкото естествено редуцира нейната генетично обусловена служебна роля, превръщайки я в по-малко педагогика и в повече изкуство.

Колкото и парадоксално да изглежда, играта, често определяна като специфично детска дейност, е сред причините и за друга особеност на Виктор-Самуиловата лирика за деца - нейният амбивалентен адрес. Ако декларираният в контекста или посредством паратекста читател на коментираните книги е детето, то техният предполагаем читател се оказва възрастово протеичен. С почти еднакъв успех те биха могли да реализират своя рецептивен потенциал и в прочита на детето, и в прочита на възрастния, защото ефектът на осъществената в тях игра рефлектира активно в съзнанието и на единия, и на другия. Това е резултат не само на универсалната съобщимост на детската игра, изравняваща спомен (детството на възрастния) и настояще (актуалното детство), но и на самите форми на конкретно предпочетената игра, равнопоставящи я по интерес в рецепцията на възрастния и на детето. Още в първата си стихосбирка "Безсърдечен грамофон" авторът демонстрира привилегировано отношение към езиковата игра. Доколкото тя е познат феномен в културата (на възрастните) и в детската субкултура, способността й да обединява читателските интереси на едните и на другите едва ли изненадва. Каламбурът е един от обикнатите механизми за формулиране на поанта в детската лирика на В. Самуилов. Увенчаващата текста езикова шега обикновено разчита на възможностите на омонимията, на несхванатата преносност на думата или израза, на буквализирания идиом. Игрословицата в стиховете на поета придобива допълнителна енергия и някава носталгична прелест и от недвусмисленото й аргументиране с логиката и словесната практика на детството. Всички словесни игри са убедителни в своята детскост, поради което освен главната си художествена функция те служат и за речево специфизиране (възрастова идентификация) на лирически субект.

В стихотворението "Защо" например лирическото дете се чуди по каква причина след изкачването на Витоша с лифта, дядо им ги нарича "кашкавал-туристи", въпреки че в раниците си не са носили "нито грам" кашкавал. В "Брадата лъжа" поантата е формулирана около детската буквализация на идиома "никой не го бръсне", в "Покана" - на фразеологизма "с половин уста", а в "Лелините чехли" - на "под чехъл".

В "Петел и кокошка" езиковата игра е организирана около малкия езиков опит на децата и характерното за детската реч универсализиране на дадено езиково правило. Тук смешното се ражда от детските неологизми, родени от стриктното спазване на познатото правило за образуване на думи в определен род. Така по морфологичен навик женската на петела е наречена "петелка", а партньорът на кокошката - "кокош". Пак детската морфологична практика стои в аргументативната основа на игровото словотворчество в "Грешките на Иван", който вместо "гръмове и пламъци" разказва за "гръмъци и пламове":

Я, Иване, пак безгрешкаво
разкажи онази смешкавост,
във която франзузони
стрелят в тигрове и слони,
но сред викъци и крясове
зърват лъви и жирафове,
а от гъстите лианци
ги ръмжат орангутанци...

В "Лестоланта" и "Весела игла" - каламбурите са мотивирани от ранното детско несправяне с артикулацията на звука "Р", раждащо смехотворни смислови метаморфози:

- Радо, я кажи без грешка:
"Бръсна се баронът в парка!"
Рада казва нова смешка:
Блъсна се балонът в палка!

При В. Самуилов игрословицата може да се основава и на детската етимология (например "бозае" идва от "боза" - "Малкият бозайник"), на омофонията ("Втръсналата история"), на смислоразличителната функция на ударението в българския език ("Обяд с Нели" - стихотворение, играещо си с речниковите значения на "реванè" и "ревàне")

Една от най-възхитетелните езикови игри в поезията на автора обаче предлага стихотворението "Лъжа и истина" ("Чудовище вкъщи", 2009). В него тази игра се преплита с литературно-естетическата, раждайки съвършено огледално стихотворение. Формалната игра обаче далеч не е крайната цел на текста. Тя е само органичен и структуриращ аспект от цялостното внушение на творбата за релативността на света, но и за манипулативната сила на словото, способно в едни и същи свои форми да изразява и истинна, и фалшива информация:

Няма по-добро дете от Ясен!
Ала бай Михал не е съгласен:
Ясен учел своя папагал
Да крещи на бай Михал "нахал"
Същото отзад напред чети:
Да крещи на бай Михал "нахал"
Ясен учел своя папагал.
Ала бай Михал не е съгласен:
Няма по-добро дете от Ясен!
На кое от двете вярваш ти?

Основаните на детските езикови грешки каламбури придават лесно различима нонсенсова орнаменталност на определена част от поезията на автора. Този нюанс е поредният признак на нейното дистанциране от доминиращата традиция на социалистическата лирика за малките, която по естетическа доктрина (социалистически реализъм) предполага правдоподобност, полезност и рационалност. Нонсенсът е територия на оспорената задължителност на конвенционалната логика, на нейната единственост и непоколебимост, на свободата и фантазията, на играта и равнодушната към полза забава.

Представата за играта като структуроопределяща черта в лириката на Виктор Самуилов за деца несъмнено дължи своята убедителност и на яркото присъствие на хумора в неговите творби. Смешното, както знаем, е едно от най-игровите явления в човешката култура. В поезията на автора рядко ще открием текстове, в които смешното отсъства. Нещо повече, обикновено то е техен емоционален център, но може да се срещне и като балансьор на дискретна носталгична сантименталност или пък като тъжна усмивка на претърпелия поражение в моралния бунт против несъвършенството на света, наблюдаващ повторенията на този бунт в детството на едно следващо поколение. В творчеството на автора художественият потенциал на смешното се експлоатира разнообразно, то е ориентирано в различни функционални посоки. На пръв поглед неговите акценти са поставени върху създаването на атмосфера на веселие и забава, превръщаща детския акт на четене в акт на удоволствието. Много често обаче това изглежда само като подготвителна операция, като начин на "прелъстяване" на читателското внимание, като осигуряване на надежден канал за общуване с детската публика, по който да бъдат споделени важни и за адресанта, и за адресата съобщения.

Същностната специфика на детската литература се състои в това, че се пише за деца, но от възрастни. Тя е форма на общуване между поколенията и въплъщава съобразяването с детските желания, но и отговорностите на възрастния към израстването и социализацията на детето. Поезията на Виктор Самуилов не принася социалните ангажименти на детската литература в жертва на игровата й функция. Шегата, вицът, комичната случка са предпочитаните изразни форми на един индивидуален творчески маниер за споделяне с читателя на възгледи за света, за човешките взаимоотношения, за ценностите в живота на хората. При цялата й модерност в темите и мотивите на авторовата поезия забележимо изпъкват проявите на класическата традиция. Мотивите за родния дом, за семейството, за взаимната любов между майка и дете детската ни поезия въвежда в тематично обръщение още при П. Р. Славейков. В стиховете на В. Самуилов тези мотиви не просто намират формалните си съвременни вариации, те придобиват недостигана дълбочина, изваждат на показ премълчавани свои аспекти, но не за да опровергаят или да разколебаят възпитателните идеали на детството (или детството като идеал), а за да приглушат (често с помощта на смешното) тяхната патетика, да ги направят по-убедителни заради близостта им с познатата от опит реалност. Показателен пример в това отношение е интерпретацията на мотива за любовта между детето и майката. При Виктор Самуилов тя е изцяло освободена от декларативност и аргументация, основаваща се на възпитателни презумпции. Тя е естествена, изразена без преструвки, без санкциите на социално приетото и публично препоръчително слово и затова искрена и внушаваща доверие ("Телеграма", "От все сърце").

Висша ценност в поетичния образ на детството, сътворен в лириката на В. Самуилов е семейството. В стиховете на поета тя естествено не разчита на своята оригиналност, а на оригиналната си защита, на разнообразието на доводите в нейна полза, на понякога парадоксалната убедителност на приведените илюстрации. В текстовете на автора семейството се е разделило с някак "рекламния" си, публично обърнат хармоничен образ, познат от поетичната ни детска класика, например от "При мама и при татко" на Чичо Стоян. То е много по-близко до реалния си прототип. В него възрастният е лишен от своята иконизация и получава правото да проявява в личния си живот и в отношенията си в семейството не само своето социално предписано поведение. Така в "Татковият вестник" например бащата тайно чете порно, в "Драма" майката временно е тотално отдадена (вместо на детето си) на филма по телевизията, в "Персонален компютър" и двамата са обсебени от екрана на компютъра, принасяйки му в жертва всяка своя "свободна минута". "В "Партиен живот" родителите са разединени от своите политически убеждения, а в "Ох, боли", "Любов и скандали", "Пълна скука" направо се карат. Поезията на автора е извадила "мама" и "татко" от абсолютната им зависимост от социалните роли на "мама" и "татко", демонстрирала е богатството на техния личен живот, който не бива да бъде свеждан до ролите им на родители. (Колкото и странно да изглежда, еманципацията на възрастните от стереотипните им литературни роли в детската ни поезия става доста по-късно от еманципацията на детето от едностранната литературна представа за него и заслугата за това до голяма степен принадлежи на Виктор Самуилов.) Възрастните са лишени от високата сериозност на своето присъствие и предназначение в семейството. Техният авторитет не е защитаван от нерушимостта на поведенческите норми за разбиращо се по презумпция благоговейно почитание и подчинение от страна на детето. Родителите често са обект на иронични детски констатации, на забавни шеги и остроумни бунтове. Семейството в лириката на автора е територия на равноправието и плурализма, защото има нещо не много редно в практиката възрастните да се шегуват с децата, но да посрещат с обида и наказание всеки детски опит да им отвърнат със същото. Стихотворенията на поета демонстрират, че родителите могат да се шегуват с детето си, то е свободно да се шегува с тях, те пък помежду си, без това да се отразява върху авторитета на големите или върху достойнството на невръстните и, още по-важно, върху хармонията в семейните взаимоотношения.

Лирическият образ на семейството при В. Самуилов е далеч от амбицията по налагането си като семеен идеал. То има своите неоригинални проблеми - безработица и безпаричие:

Откакто тати работа няма,
По цял ден пиянства с разни комшии,
А вечер плаче в кухнята мама -
Тя ходи по чужди къщи да шие...

("Доброто ще спаси света"),

семейни конфликти ("Домашна пантомима", "Втори брак"), понякога развод ("След дъжд качулка"), недостатъчно внимание към детето, раждащо усещането за самота ("Моят Буратино", "Сам-самичък", "Персонален компютър"):

Купи го татко. От този момент
нямат със мама свободна минута.
Нито за миг не поглеждат към мен -
все си играят със своя компютър.

Нямат ли край тия техни игри?
Вече ужасно това ме тревожи:
смеят се с него, гълчат го дори...
Кой им е тук персоналната рожба?

Споделените семейни несъвършенства не разрушават идеята за семейство, която творбите на автора налагат. Трудностите и проблемите, разочарованията и съмненията не са в състояние да опровергаят общото усещане за цялост, за малка общност от хора, събрани от любовта помежду им. Тази любов може да се разкрие във формата си на родителска самоотреченост в името на децата ("Салам"), в интимното общуване между три поколения, неочаквано върнати към прелестта на естествените човешки контакти от малка авария, извадила ги от частните им "електрозависими" занимания и накарала ги да потърсят присъствието на другите в уютния полумрак на живото огънче ("Авария"), или във внезапното откритие, че всички предимства на това да си сираче не струват пукнат грош пред обвързващата (и задължаваща) прегръдка на мама и татко ("Сираче"). Особено въздействащо е стихотворението "Вечерен 4аt" :

В чата някой ми написа:
Barzo lyagay.
А пък подписът ме слиса:
Baba Yaga.
Но издирих като хакер
кой ми чати.
Честна дума - не очаквах
резултата.
Прихнах, но отвърнах мило
с чат веднага:
S prikazka 6te me prispi li
Baba Yaga? ;-))

Стихотворението е великолепен пример за влиянието на съвременния бит в отношенията между деца и родители. Електронната комуникация е не просто знак за модерните параметри на тези отношения, а много повече знак за съхранена връзка, за наличие на общ език между поколенията. Разменените реплики са нова форма на един прастар диалог между деца и родители, а в контекста на Виктор-Самуиловата поезия - нова форма на познатите, облъхнати от интимност остроумни семейни игри, тук създаващи допълнителното детско усещане за удоволствие от присъединяването на възрастния към правилата на мрежата, които детето смята за естествено (възрастово) свои. Изумителната прелест на това стихотворение се състои в добре намерената функционализация на баналното естетическо съчетание между модерна форма и традиционно съдържание. Цялата творба сякаш казва, че колкото и да се променя светът и с него образите на връзката дете-родители, същността на тази връзка, основана на любовта и грижата, е непроменима. Стихотворението внушава чувството за трайност, за стабилност и непреходност на семейните ценности като гаранция за хармонията на детството. А защо не в определен смисъл и на света?

Не е трудно да се обобщи, че при цялата сложност, при всичките колебания в отношенията между възрастните, между тях и детето, лириката на автора налага убедителното усещане за някаква динамична хармония в семейните връзки. Тази хармония обаче нерядко е поставена на изпитание и нейното подкопаване отеква най-болезнено в емоционалните преживявания на детето. Детският страх от семейни раздори най-лесно може да се обясни със страха от изгубената сигурност, която дава семейната цялост, но за художествения свят на Виктор Самуилов това би било твърде елементарно. Неговото лирическо дете реагира на всяка заплаха за пробив в семейното единство, защото не може да понесе противопоставянето на хора, които са му еднакво близки, които обича поотделно, но и в онзи техен андрогинен образ на родители, в който те могат да съществуват единствено в едва ли не синкретичната си общност с другия.

Татко има чадър за двама -
И за себе си, и за мама.
Но понеже от снощи се карат
всеки своя чадър си разтваря.

Аз обаче нямам чадърче.
Вървя между тях и подсмърчам.
Те са на сухо - аз съм без покрив.
Между мама и татко е мокро.

("Лошо време")

Това е едно от най-хубавите стихотворения в българската детска литература, разкриващо детската уязвимост от постъпките ни на родители, детето е големият губещ в семейните ни войни. Творбата е прекрасна илюстрация и на една много характерна особеност в лириката на автора - възпитателният адрес на неговите детски текстове е всъщност възрастният. В неговите стихове възрастните са видени през оптиката на обичащото ги дете, което е наясно с техните недостатъци. Родителите не само имат своите слабости, но често не крият и своята слабост пред суровите дадености на живота. Детският мит за всемогъществото на възрастния е разколебан, но не за да разруши детското доверие във възрастния, а за да аргументира това доверие по нов начин.

Произведенията ясно посочват кои от тези слабости нараняват детето, всички останали то може да приеме, превръщайки ги в обект на мила шега. Детето не иска родителите му да са идеални, налага възпитателния си патос поезията на Самуилов, иска да са равнището на представата му за родители - да го обичат и да се обичат.

И в този контекст изпъква може би най-ярката особеност в поезията на автора за деца. Ако в традицията на националната ни литература за малките семейството функционира като поле за деятелност на възрастните (те са тези, които го ползват за създаване на сигурност, грижа, уют за детето, те го превръщат в малък свят, изолиращ и предпазващ детето от суровостта на външния живот, от конфликтите, разочарованията, опасностите), в лириката на автора детето е активна част от този семеен космос. То не просто улавя негативните сигнали на една предстояща семейна драма, но съзнава и нейните последици не единствено върху него, а върху целия този семеен космос. Затова, за разлика от пасивното дете от традиционната ни лирика за малките, лирическият герой на Виктор Самуилов сам взема и изпълнява решения, възстановяващи разколебаната семейна хармония. Въвлечено в един равноправен семеен живот, лирическото дете на автора чувства своето равноправие и в полето на отговорностите към съхраняване на семейството. Неговите постъпки в тази посока са по детски наивни ("Доброто ще спаси света") и умилително смешни, но те се оценяват не по резултатите, а по мотивировката на волята да бъдат предприети.

Рано тая заран
крясък ме събуди.
Значи, пак се карат!
Викат като луди.

Винаги забравят,
че не са самички...
Знам какво да правя.
Ще оправя всичко!

Както уж си дремя,
писвам с глас престорен:
"Ох! - крещя. - Коре-ма-а-а!
Ох, боли бе, хора-а-а!..."

Тутакси жадуван
мир настава вкъщи:
мама ме целува,
татко ме прегръща...

("Ох, боли")

Макар и представен най-вече в своята семейна битност лирическият герой-дете на поета далеч не е затворен в онзи познат идеализиран свят на детската стая сред хуманизираните плюшени играчки и сюжетите, в които доброто и справедливостта гордо и всепобедно тържествуват. Той е въвлечен в големия общ свят на реалността, където възрастни и деца, макар и различно съзнаващи ги, са еднакво подвластни на изпитанията на живота, и детските реакции са своеобразно сътрудничество на опитите на възрастните да хармонизират този живот.

Детето на Виктор Самуилов живее в големия свят на възрастните не само в неговите семейни пространства. Самите тези пространства в модерната ситуация са отворени към една национална или дори глобална обществена среда, която прониква в частния живот на човека със своите знакови явления, със своя език, с новите си ценности, нерядко влизащи в противоречие с ценностите, морално регламентирани и отстоявани в семейството. Доверието на лирическото дете на автора нерядко е разколебано между словото на авторитета и наблюденията си от практиката по отношение на връзката между честност и социално положение ("Разговор с тати за един тип", "Корумпиране"), то е принудено от обстоятелствата да включи и по детски да асимилира в съзнанието си такива страни от реалния обществено-политически живот у нас като приватизационното разграбване на морския бряг ("Нашето море"), доносничеството ("Донос"), инфлацията ("Миналогодишните пари"), клиентелизма ("Предупреждение към президента"), взаимоотношенията между труд и капитал ("Работодател и работници"), кметски избори ("Кмет") и пр. Шеговитото пресъздаване на проблемите, мотивирано от наивната им семантизация в ограниченото от социален опит съзнание на детето, не е в състояние, а и няма намерение, да скрие тяхната сериозност, да олекоти тяхното аморално съдържание, да прикрие важността им в процеса на формиране на детската личност. Видени през очите на детето, пречупени през особеностите на неговото съзнание несъвършенствата на света придобиват особено въздействащи форми. Успоредени до традиционната детска приказна (триумф на доброто и справедливостта) представа за свят, те функционират като доказателства на едно справедливо обвинение към несъвършенството на света, в който живеем. Особено силно това обвинение зазвучава в случаите, когато децата са преки потърпевши от социално-политическата структура на света. Така в "Неправилни работи" лирическото дете е озадачено от причините за гладуващите в Африка деца, при условие че "бананите идват оттам". В "100 молби" вече е осъзнало, че вина за детския глад носи липсата на пари.

Знам защо е тъй. Не питам.
Знам причината дори.
Как да са велики дните,
като нямаме пари?,

а в "Салам" изживява болезнено участието си в една трогателна в своята баналност прозрачна игра на "всичко е наред", която възрастните режисират пред малките, опитвайки се да ги предпазят от тежестта на личните си грижи, да им осигурят най-необходимото с цената на скрити собствени лишения.

Доколкото, както стана дума, най-високо в ценностната йерархия на Виктор-Самуиловата поезия стои семейството, не е изненадващо и това, че най-силните обвинения към несправедливостта на света са свързани с онези негови аспекти, застрашаващи семейния статут на детето или фиксиращи неговата липса. Във "Воюващият град" е осъдена унищожителната мощ на войната и извисено детското съчувствие към нейните малки страдалци, невинни заложници на мрачната перспектива да загинат сами или да останат без родители. В "Най-тъжният дом" изобличителният патос достига до един почти публицистичен финал:

Объркани вчера от липса на знаци
по дългия път до Бургас,
попадвахме с мама на Дом за сираци
и те се събраха край нас.

Какво се оказа - разказвам накратко,
макар че не спах до зори:
децата си имали мама и татко,
но те пък били без пари!

Раздадох си всички играчки, обаче
какво да се прави - не знам.
При живи родители - да си сираче
е срам за страната ни. Срам!

Виктор Самуилов е един изключително отговорен към аудиторията си творец. Ако ранните му книги за деца съзнателно дават предимство на играта и забавата като реакция на традицията в една обременена от официално остойностени идеи литература, в една литература, стремяща се преди всичко да възпитава и да изгражда правилен светоглед, последните стихосбирки на автора впечатляват с отзивчивостта си към сериозните проблеми на днешното общество, рефлектиращи с особена сила върху детското битие. Тази отзивчивост добива параметрите на ясна тенденция, очертаваща творческото кредо на поета и неговия професионален морал, недопускащ лековатото затваряне на лирическото детство в удобните пространства на удоволствието в момент, когато реалното детство споделя суровите изпитания, преживявани от цялото ни общество.

© Младен Енчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2014, № 4 (173)