ЗАПИСКИ. 1970-1993

Константин Павлов

web | Записки. 1970-1993

* * *

Не вярвам, че дискусията между палача и жертвата ще доведе до нова истина.

* * *

Ако част от интелигенцията е пасивна, тя е "пасивна", защото не иска да навреди на конюнктурния демократичен процес, на ежедневната политика, не иска да посочи грешките на демократичните сили, защото това веднага ще бъде използвано от реакцията. А да говориш половинчато не е честно; или да се правиш на глупак - прекалено глупаво е. Този вакуум (мълчанието) веднага беше попълнен от огромна "тълпа интелектуалци". Някога пращаха Моцарт на бригада за картофи, сега се иска Айнщайн да крещи от площада: "Долу правителството!". А и никоя от политическите сили не желае да се обвързва с прекалено честни интелектуалци, защото не им е нужна съвест по-голяма от собствената им.

* * *

Човек разказва най-добре за себе си, когато възпроизвежда случки и състояния, а когато почне да оценява състоянието си почти винаги греши. В този смисъл аз съм за отворен финал, за липса на поука, на хепиенд. Изповедта трябва да бъде гола, тогава тя е искрена. Ако се иска облага от Бога, това е магия за битово оцеляване, а не състезание със Създателя.

* * *

Сред Временното Време плуват малки частици от Вечното Време - като консерви-послания от всякакви хилядолетия - минали и бъдещи.

* * *

Временното Време подлежи на бърза развала - иначе то е чудесен (и единствен) хранителен продукт за временните гении, които бързо го изяждат и още по-бързо го изхождат във вид на поеми, симфонии, картини... На мен са ми по-вкусни консервите на Вечното Време. Аз самият произвеждам такива консерви за менеподобни от бъдещи или минали хилядолетия.

П.П. Може да се направи траен продукт и от Временното Време, ако преодолеем консумативния си манталитет към него - Временното.

* * *

Много често в полусън, когато съзнанието е на границата на логичното и ирационалното, особена граница, най-благодатният ръб за раждането на изкуството, в такова полусънно състояние просто виждам, чувам стихотворението и го записвам понякога с чувството, че нищо не струва, като полупреживяване, полушега... Освен ейдетичното възпроизвеждане на несъществуващи обекти много често чувам и гласовете, интонацията. Слухът участва.

* * *

При мен процесът винаги е еднакъв - виждам цялото... Почвам да виждам организма на стихотворението, просто физически го виждам... Запечатвам най-ярките детайли... Дори когато е абстракция, пак я виждам като конкретност, а подробностите сами прилепват към това...

* * *

Вдъхновението при мен е автоматичен процес, който аз не усещам, и винаги, когато изпитвам чувство за някаква безпричинна радост, зная, че след миг То ще се появи и То се появява. Това, че изпитвам радост, подсказва, че и аз съм бил донякъде за процеса. Но само като предварителен симптом за това, което ще се случи. След това дълго време изпитвам омраза към новороденото, докато то само проходи и докаже правото на собственото си съществуване. Аз съм добър родител до създаването. След това ги оставям сами да си трошат главите...

* * *

Много често насън съм водил оживен диспут с някои хора. Но всичко това се е опосредствало в игра на карти. Имам в ръката си три валета, което означава, че съм прав и не мога да докажа правотата си. А иначе знам каква е темата на разговора. За него не се говори. Някакво табу. Всичко се разиграва с тия карти като някаква битка между глухонеми. Има жестове, няма думи. И любопитното е, че след това точно с думи разказвам своя сън - стихотворение. В повечето случаи образът предшества словото, но със своя логика.

* * *

Аз приемам словото възможно в най-широкия смисъл на думата, като много разширено понятие. Говорът и писменият знак са само едно от важните му проявления. Иначе слово е всяка изява на изкуството (музика, живопис), понеже нещо казва на душата, на разума. И тъй като човек общува с всичко, всичко е слово. Словото е общение. В този смисъл и мълчанието е слово, доста претенциозно слово. Мисля, че между дух и слово има биномна взаимозависимост, биномна връзка. Мисълта предизвиква словото, но и словото провокира мисълта. Давам лек приоритет на духа във всеки случай.

* * *

Словото има безкрайни възможности. За съжаление възможностите на читателите са ограничени дори когато тези читатели са философи със световна известност. Оттук и оптимизмът, че ако човечеството продължава да живее още милиарди години, винаги ще му остане нещо ново за прочитане и никога няма да дойде последната страница. Защото ако има последна страница, това би означавало краят не само на книгата, но и на читателя.

* * *

Няма такова правило, че колкото еротичният акт е по-страстен, толкова по-сигурно от него ще се зачене дете. По-силните емоции трябва по-дълго да отлежават, защото те се борят по-силно за собствената си автентичност и не желаят да станат изкуство. Чак когато я омаломощиш, емоцията може да ти се подчини. когато един човек каже "това е по-силно от мен", той не би могъл да го превърне в изкуство. А оттам произтичат всички наблюдения на критиците, че съм сух, зъл: просто по-правомерно съм пристъпвал спрямо чувствата си. Това е естетизирана емоция. Естетическият резултат е нещо като омаломощени бацили, които имунизират неподготвените за такова преживяване - по-леко да могат да преболедуват една трагедия. Но това е образ. Мразя да говоря за полза от изкуството, защото се злоупотребява с неправомерни изисквания към твореца.

* * *

В сериозността има агресия, докато в хумора има приятелски жест, приятелско потупване на неприлично място. Той изравнява хората. Престават да гледат на себе си като на категории - писател, художник. Игра на нормални хора.

* * *

Миналото ни завещава не само нравствени норми, душевен опит, а понякога изпраща конкретни фотоси на нещо, снимки, които са по-интимен и по-точен документ, а ние го наричаме ирационалност.

И мисля, че хората на изкуството получават именно снимки и тяхното интимно тълкуване на снимката ги прави по-индивидуализирани личности, отколкото ония, които получават понятията като наследство. Миналото така оживява, става конкретно чрез своите живи позиви, а не мъртви послания.

* * *

Най-добрите художествени резултати, независимо какъв е жанрът, притежават някаква мимикриционна способност да изглеждат рожби на всяко следващо време, да обявяват всяко време за свой баща. Това е някаква извратена форма на вечност.

* * *

Мнозина разбират стремежа за съвършенство като опит за наподобяване на еталона. За мен съвършенството е в униката. А често пъти това е в противоречие с нормите за приета хармония. Тоест, красивото за мене е нещо невиждано. То може да има пропорции, отричащи златното сечение, но в никакъв случай не е произвол. То е плод на непозната закономерност.

* * *

Прогресът, развитието, колкото и изключителни да са те, парадоксално се оказват дефекти на паметта. Появяват се малки неточности, които наричаме напредък, но всъщност това е само нюанс на повтарящото се минало, което възприемаме като нещо ново. Пророците са хора с много богата памет, която "вижда" задаващото се повторение и в този смисъл те предричат...

* * *

Отказът от някакъв емпиричен резултат не е отказ от собствена душа, а точно обратното. Създавам нови климатични, хигиенни условия за отглеждането на порасналия дух, на изменения дух, на мутиралия дух. Отказът от предишното творение е опит за по-съвършен изказ на същото... Трябва винаги да съществува отказ, но когато съществува едно познание. Иначе отказът е излишен.

* * *

Обвиняван съм бил в оригиналничене, когато съм бил естествен.

* * *

Първичното е винаги емоцията. Но както при сублимацията веществото преминава направо от твърдо в газообразно състояние, така и тук липсва едно от междинните "агрегатни" състояния - логиката на обикновения, житейски живот. Прескачането на това звено придава на творчеството по-духовен, по-афористичен вид. Емоцията е нещо като ендокринната система в човешкия организъм - тя съществува още преди да е функционална. Много често получава непредвидима целенасоченост, която именно наричам сублимация. Условно казано - мисъл. Това е трансценденталното - надхвърлянето на конкретното в човешкия бит. В изкуството трябва да съществува конкретно усещане, от което се тръгва, а не от съзерцанието - за да повярваме в съдбата на един човек. Това е спонтанен, а не художествено-спекулативен начин на израз, на себеизява. Антиемоционалните хватки идат от опасението да не се получи "телешка" емоция, която дълбоко ме обижда като примитивност. Външната илюзия на мисловност идва от простотата на изразните средства. Те са толкова обикновени, че хората ги възприемат като дружелюбно обяснение. Емоционалният ефект у читателя се дължи на неочакваното, неправомерно преминаване от едно агрегатно състояние чак в трето.

* * *

Преживелицата никога не е в единствено число. Това е едно множество, което прави хармоничен хибрид. Творческият резултат като логика е много по-отдалечен от първоначалното.

* * *

Нашето семейство беше изключително бедно и преди, и след девети септември. Село Попово, преименувано на с. Витошко бе едно от най-загубените села. По въздушна линия сигурно е на 15 км от София, а като исторически път сигурно е век. Баща ми има първо отделение образование. Нищо, което да ме е провокирало за творчество - нито генетично, нито като среда. От хаосно смесване е станало. На две и половина - три години четях и пишех. По-късно (края на 1935-36 г.) се преместихме в Курило, където имаше сравнително интелигентни семейства с богати библиотеки. До прогимназията всички тези библиотеки ги бях прочел: химия, биология, популярни студии - как се отглеждат пчели, разбира се, и романи. Натрупах много знания: гимнастика, тренинг на съзнанието. Съзнанието в удобен за него момент избираше едно или друго тълкувание, познание. Дори съучениците ми мислеха, че имам някаква енциклопедия. Баща ми почина и някъде от 1947-48 г. аз сам се справях. Изключиха ме от Трета мъжка гимназия, отидох в Перник, учих в Павлово (Пето единно училище "Иван Рилски", 1951 г.). През 1952 г. кандидатствах литература. На приемния изпит получих единица. Видях се в списъка на право, без да съм кандидатствал там. Завърших семестриално, без да вземам държавен изпит.

Грубо мога да очертая няколко етапа: годините между 1955-1957 г. бяха експериментално търсене на самия себе си и отказ от академичните или школски правила за това как се прави литература. Тогава дойде една лекота, по-скоро духовна (механиката на творческия процес оставаше както преди трудна), не като морално предписание, а като чиста съвест - че пиша стихове, без да насилвам себе си, че съм поет, защото се отказах от представите си за поет.

Вторият условен етап бих го нарекъл дивашки реакции спрямо лъжата, лицемерието, всичко това, с което човек се сблъсква за първи път и физически, и душевно. Това беше изтълкувано като нагла политическа съпротива от моя страна. По това време се отдръпнаха хора, които би трябвало да бъдат съюзници с мен, обвинявайки ме, че съм конфликтна личност, че съм неуправляем, че така не бива. Третият период - началото на 70-те години. Реших, че така повече не може и трябва да избера или смъртта, или някакъв друг начин на себеосъществяване. Реших да живея, защото себеунищожението ми се видя безсмислено. Това беше състояние, в което има две гледни точки, които съществуват обаче в едно време: едновременно си мъртъв и жив. В един и същи миг се гледа в тези две точки, така както преди смъртта тялото вижда астрала и астралът вижда тялото. Това не е образ, това е мое буквално преживяване.

Четвъртият период са последните 4-5 години. А може би той започна по-рано, от 1985 г., когато започнаха промените. В началото се съпротивлявах да излизам от моя полусън. Към такава съпротива ме поощряваше истеричният крясък на съмнителни хора: имах чувството, че площадни крадци ограбват сънищата ми. Възможността да печатам ме показа на хората сякаш за първи път. Преди бях известен на враговете ми и на тайните служби. В този четвърти кръг хора, които претендираха да имат съдба, сходна на моята, проявиха изключителна ревност спрямо моето поредно събуждане, не го назовавам възкресение, защото ще ги ядосам още повече.

Сега съм в петия кръг... Всичко е много по-леко, тревожно безсмислено. Тревожи ме, че пиша с лекота, че хората харесват мои неща, които аз постигам с някаква сръчност на духа. Плаши ме мисълта, че мога да получа богатство от починал роднина в Америка, който навремето е внесъл някаква сума на мое име в банката на доверието...

* * *

Аз не работя хронологически. Работя повече като художник и скулптор: едновременно правя цялата картина. Споделям класическото вярване, че във всеки камък се крие скулптурата. Човек, който се занимава с писмено слово, за мен времето в неговата безкрайност от отломъци е камъкът, от който отнемам излишното или търся душата на камъка. Когато попадам на неудачен отломък - камък-време, не се отчайвам от лошия резултат, защото не използвам само моето собствено време, а това, което някога някъде се е наричало точно време. С една дума - смятам, че мога да намеря себе си не само в настоящето, а в миналото и в бъдещето. В този смисъл съм запасен с материал за безкраен живот. Отричам хронологията. Имам чувството, че след първоначалния взрив процесът е единен, не е завършил. Дори когато има връщане назад, това е също форма на развитие. Проверявам себе си. Съществува закономерност: някакво хаотично самоусъвършенстване.

Животът поначало си е нещо неприлично, просташко, безнравствено. Смъртта е неговата лицемерна алтернатива. В този смисъл всеки трябва да определя своето дълголетие в зависимост от възможностите си за неприлични деяния. Аз лично...

* * *

Аз съм убит поет - пиша от отвъдния свят - с един крак в живота.

* * *

Някои думи не изговарям нарочно.

Убивам ги чрез премълчаване.

* * *

Ако има нещо полутайнствено около мен и около съдбата ми като автор и като човек, това беше изкуствено предизвикана тайнственост.

* * *

Не е възможно да бъда демитологизиран! Това е все едно да разпопват (или разкулачват) човек, който никога не е бил поп (или кулак) и никога не е имал намерение да става поп (или кулак). Тези изяви са рожба на гузна съвест, а допускам и извратена завист - непреодолимо желание да ме докоснат, макар и с мръсни ръце. Фетишизъм. Стара любов - някои от неспоменатите са правили доноси срещу мен. В Ония времена. Черно на бяло. (Допускам и сега.) Запазвам тяхната анонимност заради илюзиите на децата и близките им, но любезно ги призовавам към по-свенливо поведение в бъдеще. Ако можеше, бих им отмъстил зловещо, като им подаря собствения си живот - нека го изживеят по-достойно. А?

* * *

"Най-опасните рецидиви на миналото" е сладострастието, с което се отдаваме на бъдещите "опасни рецидиви". Животът, преминал в две епохи, се обременява с двойна вина. Аз лично без патетика приемам съдбата си такава, каквато е. И себе си - такъв, какъвто съм. Малко фатализъм (като желатин) помага по-безболезнено да бъде преглътнато и едното, и другото.

* * *

Мисля, че пътят към истината не е раят. От рая трябва да се тръгне към чистилището и в последния етап, ако човек си направи равносметка в чистилището, сам ще прецени, че мястото му е в ада. Остава да си избере кръговете.

© Константин Павлов
© Георги Божилов - Слона, художник
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.04.2002
Константин Павлов. Записки. 1970-1993. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Константин Павлов. Записки. 1970-1993. Пловдив, 2000.