|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ХОРАТА ЛОЗНИЦИ Костадин Димов Ще почувствате ли истински някое място, ако не поседнете под зелена сянка, през която слънцето играе с тревата. Ще попиете ли аромата му, ако не се потопите в спокойните думи на човек, който огрява вечерите там. Едва ли, ако до вас няма някой от хората лозници. Те не блестят с екстравагантност и не обитават палати, не карат хромирани железарии и не се кичат с миниатюрни модни писъци. Никога не са нахални и гръмогласни. Рядко се намесват в чужд разговор, но като промълвят, всички се обръщат и ги слушат. Думите са им тежки като първи капки летен дъжд и вярни като земя. Всъщност по това се познават - никога не напускат корените си. Здравите им тела са връзката на пръстта с небето. Зелената им корона е властта, която кара прелетните птици винаги да се връщат и да изпяват най-хубавите си песни. А соковете им, избистрени през лютите зими, отпускат опънатите ни от световния хаос нерви. Няма човешка болка, която да не могат да облекчат, и божи дар, който да не подхранят. Само не посягайте към тях с острие. По-вероятно е да отрежете собствената си ръка или прободете невярното си сърце. Духът им е железен, защото нищо не искат от вас, а ако вземат, ще е за да ви останат повече чаровни спомени. Ако ви потрябват те са там или ... във вас.
© Костадин Димов |