СТАРОСТТА

Юлия Желязкова

web

В квартала старците са повече от нас. Препъваме се на всяка крачка в тях.

Някои още живеят по двама. Семейство са, но са по-самотни отвсякога. Можеш да си сам и в тълпата.

Децата им са на друго място. Рядко идват и то при нужда.

Жилищата кънтят кухи при стъпките им. Нищо не отбелязва дните в тишината, увиснала над прашни мебели, прашни килими, в прашен въздух.

Утеха са стари снимки, стари вестници, стари вещи в гардероби, коридори и мази. Дори прахът по мебелите носи спомени.

Мразят светлината. Пазят се от нея с избелели щори и завеси. Рядко слънчев лъч успява да пробие мрака. Прахът и спрелите часовници го хващат, укротяват, прекарват го през избелялата самота вътре и отнемат блясъка и живота му.

Дните са бавни и мъчителни. Купуват хляб и се прибират. Трябвало и друго да купят и пак излизат. Боклука да изхвърлят - излизат. Сериалът е свършил - излизат. Все ще има някой навън - като тях. Постоянно се сещат, че трябва да излязат за нещо.

Асансьорът е за това. За неотложните им работи.

Постоянно са на въздух. Дори и през зимата - поне за малко. Но нямат вид на хора, прекарващи времето си навън. Кожата е бледа, очите изтлели, косата мъртва. Целият им вид е матов. Дрехите висят по тях. Стари и избелели.

През лятото са по цял ден навън. През зимата се събират по ред - днес при единия, утре при другия. Пият рядко и сладко кафе, предъвкват стари спомени, разговори, карат се за неща, за които и друг път са се карали. Разнообразяват се с онези досадни сериали. Емоциите и болките са като балсам за залеза им.

Ние, истинските, в реалния живот сме скучни за тях. Рядко можем да им предложим нещо интересно, което да убие часове скука.

Сутрин бързат да напазаруват преди всички. Стискам зъби, защото снощи се отказах да купя цигари пак заради тях. И вечер са в магазина, но тогава не бързат. Никак даже, време имат достатъчно, за да си поръчат евтина кайма за другия ден.

Когато се прибирам, те вече са насядали по пейките пред входовете. Главите им са като семафори, завъртат се към влака, т.е. мен и ме гледат в ръцете.

Очите са празни, ръцете кръстосани и са страшно отегчени. Един на друг са си омръзнали.

Не знам кои ме дразнят повече - мъжете или жените. За мъжете знам със сигурност, че са по-големи клюкари от жените.

Заради тях се чувствам гузен, когато смъквам торби с храна от колата си.

Заради тях се чувствам виновен, когато реша да купя нещо за вкъщи, а то не се събира в джоба на ризата ми.

Дразня се, когато съм изморен вечер, а те са там, на пост, и се взират в очите ми. Дебнат погледа ми, настроението ми, нещо неизречено или забравено от мен. При мисълта, че мога да бъда дъвка в устата им, ми става още по-нервно.

Децата, играещи навън, са два пъти по-малко и им пречат.

На детската площадка има три пейки. Те са и там. Не могат да си чуят приказката от трите момиченца и ги гонят. Децата ги гледат неразбиращо, докато се смъкват от люлките, а най-малкото ги пита дали ще се люлеят.

Когато синът ми е с мен, бързат да сложат ръка на главата му и да похвалят бързия му растеж. Усмивката е вяла, ръката изсушена.

Той не ги харесва. Гледа ги отдолу, като спуска ниско вежди. За тях той е срамежлив, за него те са неприятни. Не харесва и допира. Но обича баба си.

Не, това не са старите хора от приказките - мъдри, знаещи, необходими.

Не вярвам, че всички са такива. Не вярвам, че и аз отивам натам - половината ми живот мина.

Старостта наистина е ужасна и човек умира постепенно, без да се обновява.

Никога няма да стана като тях. Няма да остарявам така, защото няма да го допусна.

Аз ще съм различен. Имам книгите си, нямам пейки. Имам шума на дърветата и песента на птиците дори през затворения прозорец.

Тишината ме успокоява, позволява ми да мисля. Обичам светлината, мразя здрача.

Не ме интересува чуждия живот. Нека всеки го живее така, както го разбира и иска. Не мога и да бъда нечий съдник пред отегчени слушатели.

Никога... Нали с това “никога” се повтаряме ние, хората. И никога не “го” правим “различно”.

© Юлия Желязкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.08.2002, № 8 (33)