КРАСОТАТА ЗА МЕН

Юлия Желязкова

web

Звуците и светлината са толкова различни през различните години, сезони, дни и настроения.

Когато бях дете и живеехме в стария квартал до пристанището, запомних летните дни със силно слънце, което топлеше кожата ми. Удивлявах се колко горещ може да бъде въздухът в ранния следобед, докато седях под кривата ябълка. Сянката на листата й шареше изгорялата трева и дрехите ми. Срещу нея се намираше задния двор на кукления театър и онази огромна черна врата, през която се влизаше за репетиции. Всичко вътре беше в черно, а топлината и светлината изчезваха вътре, освен когато силен прожектор изкарваше наяве куклите. Колко сме се чудили на магията, ярко открояваща цветните конци, парчетата плат, лицата на куклите, макар да знаехме, че самите кукли са толкова безжизнени и безцветни на дневна светлина.

Есенните дни бяха мрачни, влажни и непрозрачни. Реката дърпаше шлепове надолу, корабните сирени с мъка пробиваха мъглата, а светлината беше здрачна и в самия здрач се усещаше нещо неопределено, напомнящо изгубеното слънце.

Северният вятър дърпаше клоните на големите върби все по-надолу, а шумът на листата се чуваше ясно през здраво залостените врати и прозорци, през гласовете на радиоточката, през бумтенето на нафтовата печка.

Зимите бяха бели и тихи. Снегът поглъщаше всеки шум, по самата улица не минаваха коли, реката отсреща влачеше дънери, а времето сякаш се беше покатерило на върха на някой клон и бавно отминаваше.

Когато тръгнах на училище, намразих старите сгради, задушни, слабо осветени, с прашни глобуси или с онази дразнеща бяла светлина на луминисцента, под която всички имахме зеленикав оттенък.

Светлината край морето не прилича на тази в града - тя се отразява дори в хората, а водата...

Не трябва да влизаш в нея, за да усетиш силата и дълбочината й. Небето е толкова синьо, а слънцето е позлатило вълните и блясъкът му е навсякъде и не можеш да се скриеш от него. А зимното море може да ме хипнотизира, докато стоя с чаша чай в ръцете си и гледам как навън бялото небе прихлупва стоманената вода.

В планината песента на птиците през лятото е изстъпление. Въздухът е пълен с глас, движение и полет. На фона на пируващите птици се чува жуженето на насекоми в полъха на лекия ветрец, шумолящ в тревата и листата. Докато тишината на дебелите преспи през декември ме плаши и ме кара да наострям уши, за да уловя кучешки лай или човешки глас.

* * *

Когато годините отминават, усещанията се притъпяват от възрастта или досадното ежедневие, проблясъците на "чуване" и "виждане" са толкова редки, че след първия момент на осъзнаване идва болката.

Колко пропуснати утрини и изгреви, силата на вятъра, слънчеви дни, зимни нощи - мъгливи или ясни, а студът осезаем и върху нагрятата печка.

Пролетта я виждам едва когато зеленината в клоните се натрапи с младите листа. Пак изтървах кафявите пъпки, разпукването им, аромата им.

Вече не обръщам толкова внимание на светлината. Освен когато ледената зима ме потисне дотолкова със постоянния сив здрач и студа, че тръпна в очакване на първите слънчеви лъчи.

Пропускам не само тези моменти.

Детето ми расте, без да ми каже: виж, ризата вече ми е по мярка, познавам всички букви, кога ще ми купиш книжката, която аз искам.

Сепвам се, когато ми е трудно да го вдигам на ръце, когато видя сам да стига ключа за лампата, връзва връзките на обувките - госпожата ми показа как. Наистина ли съм толкова заета или толкова уморена вечер?

Когато наистина се видя в огледалото, виждам пораженията не толкова на времето, а на всекидневието. Бял косъм от последните съкращения на работа, бръчки покрай устата от онова боледуване, кожата е загубила свежестта си, умората е вече заседнала в погледа ми.

Колко бързо лети времето, а аз не мога да го спра и да спра незабележимите промени.

Всичко се променя и повтаря едновременно. И след мен ще идва пролет, ще растат деца, слънцето ще залязва в кръв, а вятър ще роши друга черна коса.

И точно затова, че животът е кратък и недостатъчен да видя и пипна всичко около мен, съжалявам, че не хващам и това пред очите си.

Но когато се родя отново, няма да изтърва нито миг от красотата на земята около мен! Заричам се!

© Юлия Желязкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.03.2002, № 3 (28)