* * *

Когато някой ден сърцето ни увисне
на куката на безпределната тъга,
като махалото на спрял часовник,
то морно чака да настъпи ново утро.

Но Космосът е вечно буден,
за него няма ден и нощ,
а ние тънем във условности,
оплетени от радости и сълзи.

Вятърът на времето надува свирка
в пробойните от черни метеори
и душата, смаяна като дете,
все пита: "Защо ли беше всичко досега?"