ВЯРА И ИСТОРИЯ В ДВА ЕПИЗОДА ОТ "ЗАПИСКИТЕ"

Христо Трендафилов

web

Как Захари Стоянов разказва историята и как историзира своя разказ е отдавна топически проблем почти за всяка една работа, посветена на "Записките по българските въстания". Често пъти тези трудове се превръщат в глобалистки опити за социология, народопсихология, литературна история и теория "по повод на" и точно поради това същностният образ на автора и разказвача и особено начинът му на излагане на историческия разказ се разсейват. Сигурно е време да започнем за пореден път отначало, с детайлен анализ на сцените и епизодите в произведението, в които драматичността е най-функционална, а намерението на автора да "прави история" (според израза на Люсиен Февр) е най-подчертано. В случая избрахме два наглед второстепенни епизода, които обаче са свързани с две от главните действащи лица в "Записките". Тези епизоди не изглеждат ключови от гледна точка на масовия героизъм и всенародния трагизъм, но точно в тях личи в чист вид спецификата на авторското отношение към историята. Освен това епизодите и лицата, участващи в тях са съпоставими и представляват част от така характерната за "Записките" "успоредна животописност", която неведнъж е изтъквана. Ето два от тези епизоди (по-скоро - сцени), които са достатъчно известни и подлагани на разбор.

Първият от тях се разиграва по време на Великото народно събрание в Оборище и е вписан в тайнствено-романтична рамка.

"Притъмня леко нощ и силен дъжд, който се изливаше като из ведро, почна да вали. В това време една черна като катран змия се подаде откъм източната страна из гората и преспокойно излезе на поляната из самото Оборище, гдето заседаваше събранието. Волов, който обичаше да провожда науката в практика, спусна се и хвана змията с ръката си и пред очите на представителите остави се да го клъвне студената усойница за пръста.

- Гледайте как нас, апостолите, не ни навреждат и зъмите - каза той, когато игленото езиче беше лизнало големия му пръст.

После той отпусна на земята черната усойница и захвана да си смучи пръста. Тя биде убита. Тая решителност на Волова обаче не възпря някои от суеверните представители да не изтълкуват появата на тая змия като недобро следствие на бъдещото движение".

Вторият, успореден на първия, епизод е поместен в т. ІІ на "Записките", в глава VІІІ, в която се описват мъченическите скиталчества на четирима от оцелелите въстаници: Бенковски, Захари Стоянов, отец Кирил и далматинецът Стефо. Приютени за кратко време в една запустяла говедарска колиба, те си стъкват огън. "По едно време обаче - пише З. Стоянов - Бенковски скочи като попарен и извика уплашено. Дордето ние разберем каква е работата, от скута му се изтърси пъстра усойница, която се вижда, че е имала своето жилище под огнището отдолу. Дълго време не можахме да затворим очи предвид тия студени гости да не би да се срещнем някъде с отровната им засмивка... Не стига башибозуци, мъгла, глад, предателства, но и от змии още трябваше да се боим".

Както се спомена, и двата епизода са съпоставяни и проучвани, особено находчиво от Н. Георгиев. Смисълът им изглежда твърде прозрачен. Ако случаят с Волов изразява вярата в успеха на въстанието, то в сцената с Бенковски намират израз покрусата, страхът и несигурността, породени от разгрома на бунта. Същевременно обаче, и двата описани епизода съдържат история с по-широка архитипална основа; те интерпретират по различен начин един и същ новозаветен сюжет, основан върху противопоставянето "апостол" - "змия" (святост - изпитание, вяра - безверие). Ще го открием в Деянията на апостолите, гл. ХХVІІІ, стих 3-6. В тази новозаветна книга се разказва как апостол Павел след преживяна буря отива на остров Малта, където местните жители го приемат дружески и понеже вали студен дъжд, наклаждат огън. След което, по думите на евангелиста: "3. А когато Павел събра много храсти и ги тури на огъня, една ехидна поради горещината излезе и се впи в ръката му. 4. Туземците, като видяха змията, увиснаха на ръката му, думайки помежду си: тоя човек наистина е убиец; макар и да се избавил от морета, Божието правосъдие не го оставя да живее. 5. Но той стърси змията и никакво зло не претърпя. 6. А те очакваха да му се яви оток, или веднага да падне мъртъв. Но като чакаха дълго време и видяха, че не му става никакво зло, измениха мнение и думаха, че той е бог".

Богословското тълкуване на този пасаж е сравнително едноизмерно. Тук ап. Павел удостоверява своята апостолска служба и божествено назначение пред варвари-иноземци. Чудодейната функция на епизода е закрепена по-късно и от местна легенда, според която след този случай на остров Малта повече не са се въдели отровни змии. Чудото на вярата, което демонстрира апостолът, е всъщност практическо изпълнение на заложения в Евангелието апел на Исус. По-точно, в заключителната ХVІІІ-та гл., 17-18 стих на Евангелието от Марк, в която Исус се явява след смъртта си пред своите ученици и казва: "А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици; ще хващат змии, и ако изпият нещо смъртоносно, няма да им навреди".

Змията, видяна като личба и проверка за вярата, може да се открие още в Стария Завет. В Книга Изход ІV: 2-4, Господ превръща тоягата в змия (при което Моисей побягва), а после отново в тояга, за да повярва пророкът в неговите личби. Или в псалм 90: 13, наречен още Хвалебна песен на Давид, който огласява: "Защото е казал: Господ е мое упование..., аспида и василиск ще настъпиш, лъв и змей ще тъпчеш". Библейските сюжети, изтъкващи значението на змията като пробен камък за вярата, са обобщени от един от знаменитите "отци" на Църквата Василий Велики в деветата, последна беседа на неговия "Шестоднев", онасловена "За земните животни": "Вярваш ли в Бога, аспида и василиск ще настъпиш, лъв и змей ще тъпчеш". И имаш властта, давана от вярата, "да стъпваш по змии и скорпиони". Не виждаш ли, че змията не причинила никаква вреда на Павел, когато събирал храсти, защото се натъкнала на светец, изпълнен с вяра? Ако си неверник, не се страхувай толкова от звяра, колкото от собственото си неверие, с което си станал уязвим за всичко, що унищожава". (Превод на Росен Тенев).

Посочените примери и преди всичко епизодът с ап. Павел показват, че на ухапването от змия се гледа като на знак, доказващ силата на вярата и божествената санкция на апостолското служене. Но как този новозаветен епизод е използван в двата посочени случая от "Записките"? Най-напред прави впечатление, че самият евангелски текст се дели всъщност на две части. Първата сочи битовите обстоятелства на апостолския подвиг: ап. Павел събира храсти и ги слага в огъня, горещината заставя ехидната да изпълзи и да го захапе; апостолът я изтърсва на земята, без да получи даже оток.

Втората част носи основния идеен замисъл на новозаветния епизод: туземците повярвали, че Павел е бог. От своя страна, разказвачът в "Записките" подлага епизода на двойна деструкция. В случая с Волов на Оборище той взема изключително втория, морално-обобщаващ смисъл и го влага в думите на героя: "Гледайте как нас, апостолите, не ни повреждат и зъмите". Явно Волов (така, както е представен от З. Стоянов) извършва съзнателна демонстрация на апостолската си изключителност. Ала тази и жестова, и вербална цитация на Новия Завет е двойно пародирана. В увода си към постъпката на Волов, Захари Стоянов с присъщото си недоверие и недоброжелателна ирония спрямо учените (при все, че точно към Волов той се отнася със симпатия) пише, че апостолът обичал да превръща науката в практика, в случая, да изтъкне своя апостолски "имунитет". А в края на епизода някои народни представители виждат в змията лош знак за бъдещето на въстанието. Новозаветното внушение е обезсилено, както от скептичната ирония на разказвача, така и от народно-суеверната трактовка на змията. Ако в увода присъства насмешката на просветения овчар, то в края на епизода се долавя откровеното неверие на природния овчар.

В епизода с Бенковски деструкцията на случая с ап. Павел върви по друга линия, обратно на разказа за Волов. От пасажа из Деянията на апостолите е взета не идеята, а нейната конкретна битова рамка - апостолите стъкват огън, изпод който излиза нагорещена змия и пролазва в скута на Бенковски. Тук обаче приключва общото с новозаветния епизод. За разлика от ап. Павел и от Волов, вождът със здрава ръка реагира със съвсем човешка негероичност - извиква от уплаха и скача "като попарен". Евангелският мит тук е двойно дискредитиран - най-напред от реалното състояние на героите (физическа изнемога, глад, униние от поражението, страх от предателства); освен това в края на случката разказвачът откровено подчертава безсмислието на змията като апостолска проверка: "Не стига башибозуци, мъгла, глад, предателство, но и от змии още трябваше да се боим". Изброените нещастия и опасности определено репликират на изредените от Исус, според цитираната вече гл. ХVІ на Евангелието от Марк: "...с името ми ще прогонват бесове, ще говорят на нови езици, ще хващат змии...". А тези слова на Исус са образецът, който несъмнено следва и ап. Павел.

Разлагането и преинтерпретирането на евангелския епизод обаче не само не отменя, но и усилва значението му на личба, такива знаци има немалко в "Записките". Напр. на Бенковски му се присънва красива жена, което е изтълкувано като лошо предзнаменование, като част от страдалческия път към смъртта. В това отношение разказът явно следва традициите на византийските монашески хроники, а и изобщо на средновековната историография, чиито провиденциализъм намира израз във вещаещи нещастие знамения.

В отношението на разказвача (в случая и на автора) към новозаветния мит в "Записките" се отразява и цялостното му отношение към християнството; различните пластове на неговото религиозно възпитание. Те, струва ни се, са няколко.

Преди всичко това са кратките сведения, които З. Стоянов е получил за християнското учение, така, както са били изложени в книгите на тогавашното класно училище: Наустницата, Псалтира, Изповедника на Димчо Великов от Котел. Те са давали една твърде бегла представа за същността на новозаветния текст; с познаването на основните сюжети, разтълкувани елементарно, се е изчерпвало първоначалното християнско възпитание на З. Стоянов.

На второ място трябва да поставим произведенията на низовата книжнина; "апокрифно-християнските" четива, чиято мелодраматичност ги е правело привлекателни далеч не само за епохата на Възраждането, но и през ХVІ-ХVІІІ в. Такива култови четива са били "Митарствата на блаженната Теодора", "Камък падна от небето" ("Епистолия за неделята"), "Ревизията на св. Богородица в ада", "Чудесата на пресветата Богородица", преразказани от споменатия вече Димчо Великов от Котел. Влиянието на наивно-покъртителните истории се долавя при З. Стоянов много след като е скъсал с овчарския бит и в частност по време на скитанията из Балкана след погрома над въстанието. "Ние ставахме - макар и не без известна ирония пише той - свети мъченици, повече от Мария Египетска".

Друг и несъмнено по-нов пласт на религиозна менталност ще открием в едно просветителско-рационално отношение към християнството (от типа на Ботево-Каравеловото). То може би най-ярко е запечатано в образа на поп Грую и на сцената с водосвета на Оборище: литургията е силно редактирана от попа, а началото на Символа на вярата звучи значително по-различно от каноничния християнски текст: "Верую во единаго хъша балканскаго, яко есть твой Бог и спасителъ". То напомня същевременно и разбойническите клетви, разпространени в Европа през Средните векове и Реформацията. Показателно в тази връзка е и "честването" на 11 май, денят на светите братя Кирил и Методий - Бенковски, З. Стоянов и Стефо Далматинецът слушат "лицемерно" службата на отец Кирил, при това Стефо явно не е чувал за славянските първоучители.

И накрая трябва да добавим и споменатия вече, идващ от византийските хроники, пласт на знаменията, тясно преплетен с народно-фолклорни вярвания. Силата на проявление на тези религиозно-ментални пластове е по-скоро в обратен ред, макар и често пъти те да се преплитат, особено що се отнася до "просветителския" реализъм и знаменията (независимо дали разказвачът е преживял случката или я препредава по други източници). Така З. Стоянов гради своята историческа митология. В религиозно-народните интерпретации на сцени и епизоди е заложена историософията на автора. Тази историософия е нова най-вече по конкретния материал, върху който се основава, защото нейните корени могат да се открият още в някои апокрифно-месиански творби, създадени през епохата на византийското владичество ("Солунска легенда", "Български апокрифен летопис"). Тяхната историографска надеждност е повече от съмнителна, но в замяна на това историософската им проникновеност е повече от убедителна. Същите подбуди водят и Паисий, и Раковски: българската историософия се появява изключително през епохи на робство и е знак за неговия неизбежен край. Целта на историософското внушение е до голяма степен безразлична към строгата фактологична автентичност.

В този план не е толкова съществено дали разгледаните епизоди с Волов и Бенковски са реални или измислени.

По-скоро второто.

Но това няма особено значение: механизмът на историософията - подобно на поезията - действа по възможност и необходимост.

© Христо Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.09.2004, № 9 (58)

Други публикации:
Литературен форум, № 18, 26.12.2000-6.01.2001.