ОСЛИЦАТА НА ВАЛААМ И НЕЙНИТЕ ЛИТЕРАТУРНИ ПРЕВРАЩЕНИЯ

Христо Трендафилов

web

Рани от бой са лекарство против злото, също и ударите,
които стигат до вътрешността на утробата.
Притчи Соломонови XX: 30

Старият Завет

Епизодът, за който ще стане дума, се чете в Книгата Числа, четвърта по ред от вехтозаветното Петокнижие. Бягайки от египетския плен, израилтяните се движат към Обетованата земя и агресивно помитат народите по пътя си. Подтикнат от цар Валак и моавитските князе, въпреки несъгласието на Господ, пророк Валаам тръгва със своята ослица и двама слуги, за да прокълне израилтяните и спаси по този начин изпълнените с боязън моавитци. Наративният сюжет е сложен и заплетен по източному, но става ясно, че причината Валаам да изпълни молбата на Валак и народа му е собственото сребролюбие. Изпратен от Господ Ангел с меч в ръка му препречва пътя и ослицата, която го вижда, спира. Но Валаам не го вижда и разлютен, я бие три пъти с тояга. Тогава Господ отваря устата на ослицата и тя проговорва с човешки глас:

...какво ти сторих, та ме биеш, ето вече трети път? (Числа XXII: 28)

После Ангелът се разкрива, а алчният пророк чародей се връща при Валак. Следват други събития, на които няма да се спираме. Прокарва се идеята, че никакви проклятия не могат да навредят на евреите, ако имат Божията закрила. Затова Валак и Валаам са изобличени и осмени, особено в епизода с проговорилата подяремница. Моавците търпят поражение от израилтяните, техният цар и Валаам са убити, но прорицателят преди това изрича едно от най-важните пророчества за идването на Месията и по-скоро - на неговия родов предшественик Давид (Числа XXIV: 17). В проповедническите съчинения името му рядко се споменава, тъй като пророкът маг се смята за одиозна, богунеугодна фигура. Все пак в библейски текстове то се среща 50 пъти и винаги като негативен и опасен пример на човек, развращаващ еврейския народ. В Стария Завет се среща, освен в цитирания вече пасаж, в Числа XXXI: 8,16, Михея VI: 5, Второзаконие XXIII: 4-5, в Новия Завет Валаам се упоменава в Петър II: 2:15, Юда I: 11, Откровение II: 14. Но пророкът не е митологично-условна фигура, защото името му е запечатано на един надпис в Йорданската долина и показва, че славата му на прорицател се е пазела дълги векове.

Донякъде аналогична история е разказана и в Трета книга Царства, 13. Божи пратеник идва с мисия от Юдея при нечестив цар във Ветил, той не изпълнява Божията заповед, защото е излъган от местния пророк, който го догонва, яздейки осел, и открива до един дъб. Поради това пратеникът е наказан да бъде умъртвен по обратния път от един лъв, явно въплъщение на разгневения Бог. Лъвът не докосва осела, с който той тръгва на път към Юдея, сякаш той е нещо свещено. За нас в случая същественото е, че изпълнителното домашно животно е бито три пъти несправедливо от лош, неморален и жаден, с репутация на маг човек. Още по-показателна е неговата безпомощна, но същевременно чудодейна реакция на злото: вследствие намесата на Ангела, ослицата продумва с човешки глас и превежда по този начин на езика на хората своето страдание и несправедлива обида. Подобен сюжет - физическо издевателство над невинно същество или страданието му, както и жалостивият, лишен от злост негов отговор, ще видим продължен както в Новия Завет, така и в редица шедьоври на световната литература, в частност на руската класическа.

Отговорът на оскърбените без вина е винаги въпрос, какъвто задава и ослицата на своя зъл стопанин:

Какво ти сторих?

Новият Завет

По време на съда пред Синедриона Иисус е бит няколко пъти от присъстващите слуги. Особено характерен е епизодът, изложен в Йоан XVIII: 22-23.

22. Един от слугите, който стоеше наблизо, удари плесница на Иисуса и рече: тъй ли ти отговаряш на първосвещеника?

23. Иисус му отвърна: ако говорих зле - докажи го; ако ли добре, защо ме биеш?

Така Иисус се изправя с една почти антична логика на справедливостта срещу вкаменелите стереотипи на източната деспотия.

В други от Евангелията побоят над Иисус е съпроводен с издевателски игрови елемент, който усилва унижението. Така напр. в Лука XXII: 62-63 се казва:

...и като го забулиха, удряха го по лицето и го питаха: проречи (т.е. познай) кой те удари.

Почти същото се чете и в Марко XIV: 65:

И някои почнаха да плюят върху му, да му закриват лицето, да го бият и да му казват: проречи! И слугите му удряха плесници.

Виждаме, че в тези случаи Иисус е донякъде в ролята на битата несправедиво Валаамова ослица, няколко деня преди това, на Цветница, той пристига в Йерусалим именно върху ослица, ослето ѝ припка до нея. Тук Иисус припомня старозаветните цитати за подяремницата и нейния син, символизиращи Девата и Божия Син.

И апостол Павел търпи побой и издевателства, следвайки почти дословно изпитанията и подвизите на Иисус. За това повествуват Деянията на апостолите XXIII: 2-3; Павел е изправен да отговаря пред Синедриона и е бит по заповед на първосвещеника:

2. А първосвещеник Анания заповяда на стоещите пред него да го ударят по устата.

3. Тогава Павел му рече: Бог ще тебе да удари, стено варосана; ти седиш, за да ме съдиш по Закона, а против Закона заповядваш да ме бият.

И вехтозаветната ослица на пророк Валаам, и нейните новозаветни наследници Иисус и апостол Павел със своята безгранична доброта, жертвоготовност и човешки глас, в прекия и символен смисъл, намират своите превъплъщения в литературата, особено в руската класическа. Тя, както е известно, в много случаи почива върху фундамент от раннохристиянски, и по-точно - византийски представи, и подобна употреба изглежда естествена.

Драмата Маскарад на М. Ю. Лермонтов, написана през 1835-1836.

Краят на Второ действие, в който по време на играта на карти протича конфликт между Арбенин и княз Звездич.

А р б е н и н

Подлец сте, и ви заявявам -
обидно е със вас човек да се познава
(хвърля картите в лицето му).

Князът е така поразен, че не знае какво да направи.

После Князът заплашва безуспешно с разплата Арбенин, но се отказва страхливо от дуела и моли отчаяно за пощада. Тук еквивалент на плесницата е унизителното хвърляне на картите в лицето на неприятеля и е част от неписания кодекс на хазарта, той е премислен, а не импулсивен, породен от обстоятелствата акт.

Драмата Маскарад и конкретно посочената сцена оказват известно влияние върху романа Идиот на Достоевски, за което писателят намеква сам в произведението си.

Повестта Шинел на Гогол (1842).

Героят на тази най-известна "петербургска" повест на Н. В. Гогол Акакий Акакиевич Башмачкин, е дребен и безличен чиновник, писар с отчайваща заплата в едно столично учреждение, заплата, която не му позволява да си купи нов шинел и той е принуден мъчително да спестява част от нея. Подложен е на присмех и издевателства от другите чиновници в департамента, които търпи безропотно. В редки случаи в него се надига обида от униженията:

Само ако шегата беше наистина непоносима или ако му блъскаха ръката и му пречеха да си гледа работата, той казваше: "Оставете ме на мира, защо ме обиждате?" (...) в тези трогателни думи звънтяха други слова: "Аз съм твой брат".

В един от по-младите чиновници настъпва прераждане и той престава да се надсмива над нещастния си колега.

Романът Война и мир на Л. Н. Толстой. Т. II, ч. VIII (1865-1969).

Тук са описани родилните мъки на малката княгиня Лиза, съпругата на княз Андрей Болконски, който в това време се завръща като по чудо жив след тежкото раняване в битката при Аустерлиц. Но идването му не предизвиква у нея очакваната радост, то не притъпява с нищо нейните мъки, болката от това, че страда, без да е причинила никому нищо.

Цитираните в началото на нашата работа думи на мъдрия вехтозаветен цар, изречени преди хилядолетия, са съзвучни със стиховете на великата поетеса, написани през 1924 г., и обясняват болезнено-критичното състояние на раждащата княгиня:

Я не более, чем животное,
только раненое в живот.
(Аз съм не повече от едно животно,
само че ранено в корема).

Марина Цветаева, Поема за края (Поэма конца)

Нейните страдания и мъчително изражение на лицето са запечатани по аналогичен начин на три пъти в тази глава на романа. Най-напред непосредствено преди раждането, после, след като Лиза вече е родила младенеца Николай, но е починала, и накрая - на самото погребение, в ковчега. Ще приведем тази трикратно повтаряща се сцена със стенещата, а после и мъртва княгиня, която напомня как Валаам бие три пъти ослицата си, преди да чуе болезненото "Защо ме биеш?", изречено с човешки глас:

1. Аз обичам всички ви, никому не съм направила зло, защо се мъча? Помогнете ми, сякаш казваше нейното изражение.

2. Аз обичах всички ви и никому не съм сторила зло, а какво сторихте вие с мене? - сякаш казваше нейното прелестно, клето и мъртво лице.

3. И в ковчега беше същото лице, макар очите ѝ да бяха затворени. "Ах, какво сторихте с мене" - продължаваше да казва то и княз Андрей почувства, че нещо се скъса в душата му, че той е виновен и тая вина не може да я поправи и няма да я забрави.

Приблизително такива са и страданията на Ана, която едва не умира при раждане, като добавим тук и опитът за самоубийство на Алексей Вронски в Ана Каренина (1878), другия велик роман на Лев Толстой.

Романът Идиот на Ф. М. Достоевски (1868-1869). Втори по ред от романите, съставящи т.нар. Петокнижие на писателя: Записки от мъртвия дом, Идиот, Престъпление и наказание, Бесове и Братя Карамазови.

Между многото открояващи се сцени в романа несъмнено изпъква несправедливото и грозно посегателство върху главния герой княз Лев Николаевич Мишкин. Ганя, жалък и безскрупулен търгаш, е заплют при скандал от сестра си Варя, посяга да я удари, но князът му попречва. Тогава:

(Ганя) разярен до крайна степен, с пълен замах удари на княза плесница (...).

Князът пребледня. Със странен и укорен поглед изгледа той Ганя право в очите, устните му трепереха и се мъчеха нещо да изрекат; някаква странна и абсолютно неуместна усмивка ги гърчеше (...) закри с длани лицето си, отстрани се в ъгъла, застана с лице към стената и с пресеклив глас изрече:

- О, как ще се срамувате за постъпката си! (...)

- И ще се разкайва! - завика Рогожин. - Ще се срамуваш, Ганка, че такава... овца (той не можа да намери друга дума) оскърби! Княже, душо моя, зарежи ги; плюй на тях, да вървим! Ще разбереш как обича Рогожин!

Рогожин очевидно иска да каже агнец, символизиращ кротката Христова саможертва, но грубият му, уличен език на необуздан гуляйджия търговец стига само до битово-профанната версия на думата - овца.

Между Маскарад и Идиот действително има общи черти и те са отбелязани от самия автор, чрез по детски чистия герой Коля, който откровено съчувства на княз Мишкин и се опитва да го успокоява. В драмата Арбенин опозорява княза не чрез плесница (както прави Ганя), а като хвърля картите за игра в лицето му. Освен това и двамата унизени са князе, но княз Звездич е слабоволен, подъл и боязлив интригант, а княз Мишкин изглежда мек, безпомощен, непрактичен, наивен и простодушен, но всъщност притежава характер, интелект и изключителна нравствена извисеност. Знае се, че Достоевски влага в образа на княза черти от облика на Христос и на двама именити и непрактични герои от световната литература, Дон Кихот на Сервантес и Самюел Пикуик на Дикенс. Влага в него, разбира се, и много от себе си (епилепсията, Православието).

Ролите на четирите персонажа в произведенията са наглед сходни, но на практика са разменени: княз Звездич и княз Мишкин, Арбенин и Ганя. Ако князът в Маскарад е безлична креатура на княза в Идиот, Ганя е алчна и страхлива травестия на хазартно-мъжествения и достоен, склонен към рискове картоиграч Евгений Арбенин. Арбенин напомня своя съименник Онегин от едноименния роман в стихове на А. С. Пушкин, по същия начин друг известен герой на Лермонтов, Печорин, се съотнася с Онегин най-малкото като имена хидроними (Печора-Онега, ще добавим, че и името Ленски от същия роман на Пушкин също е хидроним). Същевременно обаче той предхожда появата на неудържимо-страстния, с външно страховита и вътрешно престъпна нагласа, но същевременно прям и посвоему честен и справедлив Парфьон Рогожин от романа Идиот, а по-нататък предхожда и Митя Карамазов от романа Братя Карамазови. И двамата са смятани за въплъщение на руската национална стихия. Тези негови качества личат и в съвсем краткия пасаж, който приведохме.

И така, в петте знаменити творби на руската класическа литература, Маскарад на Лермонтов, Шинел на Гогол, Война и мир и Ана Каренина на Лев Толстой и Идиот на Достоевски се долавят превращенията на Валаамовата ослица и нейния слаб, пълен с болка и укор, но човешки глас: Какво ти сторих, та ме биеш?

Във всички описани случаи се извършва престъпление, отправят се заплахи за убийство или направо дебне самата смърт.

Числа. След думите на проговорилата ослица, Валаам казва: ...задето се поруга с мене; да имах в ръка нож, сега те бих убил. Не след дълго обаче е убит от израилтяните самият той, заедно с цар Моав.

1. Маскарад. Арбенин е заплашен с дуел от Княза. Такъв няма, но Арбенин отравя жена си от ревност и сам обезумява.

2. Шинел. С цената на огромни лишения Акакий Акакиевич се сдобива с нов шинел, но той е откраднат, покрусеният и лишен от близки герой се разболява и бързо умира. Смъртта е предречена уверено от лекаря немец: след денонощие и половина - капут.

3. Война и мир. Трикратно показаните страдания и смърт на Лиза. Малката графиня умира при раждането. За смъртта научаваме първо от лекаря немец, който излиза от нейната стая, без да погледне никого.

4. Ана Каренина. На крачка от смъртта са страдащата при раждане Ана и опитващият да се самоубие Вронски. Но идеята за края ги следва неотклонно: в свършека на романа Ана се хвърля под влака, а Вронски отива на война като доброволец.

5. Идиот. Подобно на Валаам, Рогожин се опитва да убие с нож княз Мишкин, но се отказва потресен, когато пред лицето на смъртта князът получава епилептичен припадък. По-късно Рогожин пронизва смъртоносно главната героиня Настася Филиповна и сам изпада в безумие, Ганя си остава нищожество - и в социален, и в човешки план, сестра му Варя продължава да си бъде сплетница.

* * *

Ще добавим и една друга, пак руска, но вече литературна плесница. Тя е озаглавена Плесница на обществения вкус (Пощечина общественного вкуса). Това е манифестът на групата на кубофутуристите Гилея, съчинен през 1912 г. в Москва от поетите Кручоних, Бурлюк и Маяковски и призоваващ да се изхвърлят от парахода на съвременността руските класици, начело с Пушкин.

* * *

Болезнените вопли на ослицата на Валаам се долавят под различна форма и в други литератури. Някои от тях ще разгледаме в две "притурки".

П р и т у р к а   п ъ р в а

Три творби на Ърнест Хемингуей

Започнахме с руски класици и нека подчертаем, че Хемингуей неведнъж изтъква преклонението си пред Чехов, Лев Толстой и Достоевски; той е дълбоко огорчен, когато един от неговите учители, Езра Паунд, му признава, че не чете руски писатели и го съветва да се насочи към френски автори.

1. Пеперудата и танкът (The Butterfly and the Tank), 1938.

Този разказ е писан в разгара на Гражданската война в Испания, в която авторът участва като журналист и еднозначно заема страната на републиканците. В обсадения от фалангистите Мадрид, в напрегната и изнервена обстановка, един беден и болнав човечец се опитва да развесели хората в бара, като ги пръска със зареден с одеколон воден пистолет. В резултат е застрелян от безцеремонната тайна полиция на републиканците. Никой не разбира трагедията му, освен разказвачът (проекция на автора) и барманът, който предлага да бъде написан разказ под заглавие Пеперудата и танкът. Названието символизира обречената красота чрез прегазената от грубия танк пеперуда. И лежащият в заведението убит несретник, и двете жени, които в хода на повествованието страдат по него, напомнят една от заключителните евангелски сцени - погребания Иисус и жените мироносици. Ето няколко цитата, илюстриращи казаното:

Най-напред - за убития, в описанието на когото се набиват сивият цвят и восъкът:

Той лежеше с широко разтворени ръце и подгънат крак (...) лежеше на пода като сива восъчна карикатура на самия себе си, със сиви восъчни ръце и сиво восъчно лице.

Наблегнато е върху неговото сиромашко и износено облекло:

Под скъсаната риза нямаше фланелка и подметките на обувките му бяха съвсем износени, той изглеждаше сега мъничък и жалък на пода.

Сега за "мироносиците":

А. Млада жена, привърженичка на републиканците, мисли, че убитият е само ранен и настойчиво иска да му съдейства:

- Отивам да помогна на бедния ранен човек. Защо го оставят така, поне да го превържат.

- Оставете го на мира - казах аз (...).

- Но защо?

Тя бе развълнувана и изпадна почти в истерика.

- Защото е мъртъв - казах аз.

Б. Жената на убития. Тя идва сутринта с полицията.

- Падна върху него и започна да вика: Педро, какво направиха с тебе, Педро? Кой ти стори това зло?

Полицията я отвежда, а разказът завършва с тези думи на въпиещата съпруга, повторени от разказвача в неговия край. Един малък, дребен, делничен, беден, комичен, но съвсем човешки Христос, който е безмилостно прегазен от веригите на междучовешкото зло, защото се опитва да весели хората в настръхнал, обсаден, воюващ и обречен град.

2. Сбогом на оръжията (A Farewell to Arms), 1929.

Романът Сбогом на оръжията (1929) е вторият голям роман на Хемингуей след И слънцето изгрява или Фиеста (1926). Той го изстрелва във върховете на световния белетристичен елит. В него се повествува за романтичната любов на американския лейтенант Фредерик Хенри и медсестрата Катрин Баркли на фона на разгарящата се Първа световна война, в която Хенри е ранен. Двамата напускат фронта и се наслаждават на любовта си в Швейцария, далеч от бойните действия. Кет забременява, но умира при раждането, не оживява и новороденото и това показва, че дори далеч от фронта, във време на война, човешката любов е уязвима и подвластна на обстоятелствата, а щастието на двамата влюбени - невъзможно.

Ужасяващ е монологът на Хенри в очакване на неминуемата трагична участ на Катрин:

Вътре в мен беше станало пусто. Не мислех, не можех да мисля. Знаех, че тя ще умре, и се молех да не умира. Не я оставяй да умре, о, господи, не я оставяй да умре! Ще направя всичко, каквото искаш, но не я оставяй да умре! Моля те, моля те, моля те, Господи, не я оставяй да умре! Господи, не я оставяй да умре! Моля те, моля те, моля те, не я оставяй да умре! Ще сторя всичко, само не я оставяй да умре! Ти взе детето, но нея не я оставяй да умре! Нищо, че взе детето, нея не оставяй да умре! Моля те, моля те, мили Боже, не я оставяй да умре!

А нейният скръбен монолог е емоционално и смислово паралелен на цитирания.

Ето и едни от последните думи на умиращата Катрин:

- Ще умра, каза тя, млъкна, после пак подхвана: - Но не искам..., не искам (...). Не ме е страх, но просто не искам да умра.

Макар сцената със съсипания от мъка по умиращата Катрин Хенри много да напомня сцената с покрусения по смъртта на Лиза княз Андрей Болконски, съществуват и отлики, в които се долавя американският характер на героя. Най-напред той оприличава новороденото на "одран заек", казва, че не изпитва никакви бащински чувства към него (това означава, че за него е важна Кет и любовта към нея), а когато вижда за последен път починалата Катрин, я сравнява със статуя и бързо си тръгва, всичко за него е живата Кет. Трудно можем да си представим как княз Андрей изказва подобни определения за новородения си син Николай и за лежащата в ковчега княгиня. И обратно на това: за разлика от укора към околните в изражението на Лиза, отиващата си, останала съвсем без сили Катрин, се държи изключително нежно с Хенри, тя му съчувства на страданието, нарича го "бедничкия", иска той да има други жени след нея, обещава понякога да му прави компания нощем.

3. Индианско селище (Indian Camp), 1925.

Мотивът за смъртта при раждане е залегнал и в друга творба на Хемингуей, разказа Индианско селище. Както в Сбогом на оръжията, и в този разказ има кесарево сечение, осъществено при съвсем полеви условия, но индианката родилка и детето щастливо оцеляват. И тук обаче смъртта присъства: спроти предвижданията, мъжът на родилката не може да понесе нейните викове и стенания и си прерязва гърлото с бръснач.

Спомняме си, че и Ана Каренина остава жива, а Вронски иска да се самоубие.

П р и т у р к а   в т о р а

Четири плесници в българската литература

Нашите примери взехме от Руската литература на XIX в. и подирихме техните библейски първоизточници. Но плесници изплющяват и в Новата българска литература (1878-1918). Техните извори и идейна насоченост обаче са други и се отнасят до националното революционно движение през Високото възраждане и до социалната атмосфера у нас през първите десетилетия след Освобождението. За две от плесниците четем в произведения на Иван Вазов, там те са ударени на мекерета на турската власт.

1. В одата Левски от Епопея на забравените (1883) виждаме как по време на комитетско събрание Апостолът:

Плесна плесница на един подлец,
и излезе тихо из малкий градец.

Причините за плесницата са политически и предпазват комитета от попълзновенията на османската агентура. Същевременно Левски дава пример на комитетските хора за наблюдателност и решителност спрямо дебнещия враг.

2. В глава XVII на романа Под игото (1894) студентът Кандов удря в кафенето плесница на агента на властта Кириак Стефчов. В случая Стефчов злослови срещу морала на Рада Госпожина, която всъщност се е срещнала с годеника си, революционера Бойчо Огнянов, но това се тълкува от конформистки настроеното гражданство като безнравствен акт от нейна страна. Тогава и Кандов му лепва плесница, а посетителите ги разтървават.

Подбудите на студента обаче не се диктуват само от морални съображения и от политическа ненавист към предателя Стефчов; той е и влюбен в Рада и брани не само нейната чест, но и своите чувства, впрочем Стефчов също не е безразличен към Рада и това сплавя политическата страст с любовната (обожател на Рада е и Мердевенджиев, псалт и учител по турски език). Освен това като читател на руска литература той сигурно помни плесницата в романа Идиот. Че Кандов познава някои романи на Достоевски се долавя и в следващата, XVIII-тa глава на Под игото. В нея се описва намерението му да убие същия Стефчов, позовавайки се на опита на Родион Разколников, главния герой на романа Престъпление и наказание и неговото желание да ликвидира напразно живеещата лихварка Лизавета.

Третият пример намираме при Стоян Михайловски и неговата най-популярна творба.

3. Книга за българския народ (1897-1898). През т.нар. Осмий ден е разказана посвоему трогателната съдба на Хилми паша, който е получил не една, а безброй, при това тежки плесници, докато се придвижи забележимо по стъпалата на кариерното израстване:

Хилми паша, глухарят, който, казват,
бил оглушал от тежките плесници,
които получавал час по час - когато бил някъде
писец, при някой бирник,
или при някой пристав, веч не помня (...).
...Хилми паша, сега посланик в Лондон.

Макар да е рисковано на човек със сериозни сетивни проблеми да повериш дипломатическа Мисия Лондон.

Ала Хилми паша още се любува безметежно на Лондон.

Четвъртият пример също е от XIX в., от епохата на Българското възраждане. Но романът на Димитър Талев Железният светилник, в който е поместен, е публикуван през 1952 г. Научавайки, че неомъжената ѝ дъщеря Катерина е трудна и поразена от смелите и думи, властната Султана реагира с мигновена грубост:

Ръката ѝ сама се дигна и тъй - наопаки - плесна твърдо през лицето грешницата. В същия миг остра болка прониза гърдите на Султана:

(...) Не тъй, не тъй. Та и тя, грешницата, носеше рожба под сърцето си.

По-нататък в романа са описани абортът, мъките и смъртта на Катерина. Така тя е пожертвана от майка си, за да не се опозори семейството пред съда на еснафските обичаи в градчето. В описанието на страданията на Катерина се долавя влиянието на Лев Толстой и епизодът със смъртта на малката графиня във Война и мир, донякъде и с мъките ѝ при раждане.

Вижда се, че плесниците при Стоян Михайловски не са породени и не пораждат високи нравствени функции, а са инструмент за сатирично изобличаване на целеустремения чиновник лакей. При Вазов те служат за опозоряване на турски предатели, при Михайловски - на кариеристи в Османската империя и техните комшии и наследници. А плесницата на Султана в Железният светилник е регулатор на нравите в българския провинциален социум през XIX в.

В този смисъл за плесниците при българските писатели е по-уместен турцизмът шамар.

Що се отнася до смъртта или до заплахите за убийство в сюжетите от Притурките, те виснат над всички.

© Христо Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.09.2020, № 9 (250)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 42, 19.-25.12.2018 (съкратен вариант).