РОМАН ЯКОБСОН, ЛИТЕРАТУРОВЕДЪТ

Христо Трендафилов

web

Как големите на XX век описват своя живот? Поетите изповядват, че са живели, философите показват пътя на своето самопознание, колосите на точните науки виждат битието си като част от развитието на специалността, а политиците ни убеждават как са спасили човечеството. Роман Якобсон, най-забележителният и разностранен филолог на века, разказва за себе си в диалози и писма, в безбройни разговори и интервюта. Някои от тях имат непреходна научна и човешка стойност - например диалозите със съпругата му Кристина Поморска (Якобсон, Поморска 1980) или преписката с неговия приятел и съратник, езиковеда княз Н. С. Трубецкой (Якобсон 1975). Дори началото на повечето негови работи крие нещо автобиографично, което се оказва твърде важно за тяхното разбиране. Например класическата студия "Поезията на граматиката и граматиката на поезията" започва с кратко признание, което обаче ни показва как се е родила една от глобалните филологически идеи на нашето време: "В края на 30-те години редакторската работа върху чешкия превод на Пушкиновите съчинения нагледно ми показа как стихове, които на пръв поглед изглеждат съвсем близки до руския оригинал, до неговите образи и звуков строеж, твърде често създават съкрушаващо усещане за дълбок разрив с оригинала поради неумението или пък невъзможността да се възпроизведе граматичният строеж на превежданото стихотворение." (Якобсон, Поморска 1980: 44). В диалозите си Роман Якобсон не само чертае пътя на своето духовно самопознание, но и опоетизира по неподражаем начин растежа на научното знание. Неговият живот започва в края на XIX век, протича в различни страни и обхваща почти целия, богат на идеи, XX век. С кончината му (1982) филологията навлезе в своя fin dе sіéсlе. Тук ще припомним определящите моменти в научната биография на Якобсон, като - изхождайки от насочеността на предлаганото издание - ще наблегнем върху литературоведския му ипостас.

Той е роден в Москва, "на няколко крачки от Кремъл", през 1896 г. Ученическите и студентските му години преминават в атмосфера на невиждан стремеж към идейно обновление. Русия (и преди всичко столиците Санкт-Петербург и Москва) гъмжи от най-различни интелектуални обединения и кръжоци, в които се обсъждат нови идеи - най-често възприети от Запад и претопени в така характерната за Русия и православното славянство въобще сплав от поезия, религия и социален утопизъм. Всеобща е реакцията срещу позитивизма, социалния роман, академичната живопис. Науката и изкуството търсят нови форми и това обединява усилията на поети и художници, филолози и фолклористи, богослови и философи. В тази атмосфера се формира и Якобсон още от ученическите си години в елитния московски Лазаревски лицей за източни езици, чийто директор е фолклористът Всеволод Милер. Още тук той усвоява няколко езика "и преди всичко френски" и прави първите си разбори на поетически творби (жанрът "разбор на лирическа творба" ще бъде по-късно доведен от него до съвършенство).

В Московския университет Якобсон постъпва през 1912 г. Там негови преподаватели са бележитият езиковед Филип Фортунатов, палеографът Вячеслав Шчепкин, който впрочем е автор на изследвания върху старобългарския език (Шчепкин 1898-1899; Болонская 1906) и вероятно е първият, който внушава на младия Якобсон интереса към българската (и преди всичко към старобългарската) поезия. Участва във фолклорни експедиции, събира и проучва пословици и детски фолклор - от него до бъдещия "зад-умен" език на руските футуристи е твърде близо. Общува с Казимир Малевич, с когото обсъждат новите измерения на модерната живопис. Централното място обаче в този пълен с ентусиазъм и поезия живот (макар и протичащ в суровите военни и предвоенни години) се отрежда на Московския лингвистичен кръжок. Създаден в духа на Фортунатовите традиции с далновидната благословия на великия руски филолог А. А. Шахматов, кръжокът (тази дума в руския език таи винаги нещо опозиционно) включва в себе си не само лингвисти като Н. С. Трубецкой и Н. Ф. Яковлев, но и етнографи като П. Г. Богатирьов, философа феноменолог Г. Г. Шпет, поетите Маяковски, Хлебников, Пастернак (Иванов 1985: 6-7). Една от най-дискутираните тези е тази за поетическия език, обсъждана с активното участие на самите творци. Нови пътища към поетическия език търсят и представителите на едно от най-знаменитите литературоведски съобщества на XX век - основания през 1916 г. в Санкт-Петербург (Петроград) ОПОЯЗ. Шкловски, Тинянов, Айхенбаум и редица още, гравитиращи в различна степен около тях, литературоведи строят върху основите на освободената от позитивистичния масив историческа поетика една почти дестилирана, сведена до чистата форма теория на поетическия език. Прекрасно чувстващ огромната взаимна зависимост на московския и петербургския духовен живот (и до днес руската цивилизация продължава до голяма степен да се гради върху позитивното съперничество на двата културни мегаполиса), Роман Якобсон учи специално един семестър в Санкт-Петербургския университет, участва дейно в сбирките на ОПОЯЗ, запознава представителите му с идеите на техните московски връстници и по този начин осъществява връзката между двата главни извора на теоретични идеи. По това време той пише и печата след края на войната и първите си кратки, но с характер на манифест статии "Футуризмът", "Задачите на художествената пропаганда", "Новото изкуство на Запада", "Дада", както и първата си славистична работа "Бележка за старобългарското стихосложение" (написана под формата на писмо през 1917 г., което е напечатано едва през 1922 г. благодарение на тънкия усет за новото на академик Шахматов). С тази малка, дискусионна, но етапна в методологическо отношение статия Якобсон подновява бързо стихналия след работите на Корш и Соболевски интерес към старославянската поезия.

И така Роман Якобсон се формира в обстановка на всеобщ авангардистки подем, обхващащ всички области на изкуството и знанието в Западна Европа и Русия. Руският и европейският авангардизъм са само част от повсеместния стремеж към радикални социални и духовни преобразувания. Рухването на няколко империи след края на Първата световна война води не само към геополитическо пренареждане, но и към смешение на културите - принудително като факт, но закономерно като историософска необходимост. Оцелелите империи и част от за пореден път събудения славянски свят приемат значителеи брой руски интелектуалци. Започва своеобразно пренасяне на знания, което прннципно напомня т.нар. translacio studіі, пренасяне и съхраняване на културните ценности от залязващи или претърпели катастрофа цивилизации. Ако в Париж се насочват почти всички най-ярки изразители на руската философска и богословска мисъл, то в новосъздадената Чехословашка република с неоценимото съдействие на президента интелектуалец Масарик се стичат много изтъкнати руски и украински филолози, изкуствоведи (Н. С. Трубецкой, Богатирьов, Чижевски, Бем, Кондаков, Погорелов, Вилински). Тук по силата на обстоятелствата попада и Роман Якобсон. Верен на своя научен темперамент "не просто да участва в общите начинания, насочени към рязко преразглеждане на общоприети възгледи, а да се превръша в техен център" (Иванов 1985: 8), той е в ядрото и на основания през 1926 г. Пражки лингвистичен кръжок. Чешката наука също е подготвена за този изключително плодотворен филологически синтез. Методът на кръжока се определя от самите му членове като функционално-структурен, защото се изгражда върху разработката на понятията "функция" и "структура" (Лотман 1994: 11). От 1929 г. започват да се издават и Трудове на Пражкия лингвистичен кръжок (1929-1939), които са спрени поради анексията на Чехословакия. В Прага Якобсон издава своята известна (и оспорвана) книга "Най-новата руска поезия" (Якобсон 1921; Якобсон 1996: 183-236), в която дава израз на ранните си авангардистки идеи за поетическия език, здраво свързани с идеите на Московския лингвистичен кръжок и ОПОЯЗ. Успоредно с непосредствените си езиковедски занимания ученият продължава изследванията си върху старославянската поезия, редактира чешкия превод на Пушкиновите съчинения и пише няколко забележителни статии за поета, анализира българския петостъпен ямб в сравнение с руския (върху материал от поезията на Кирил Христов, с когото е в лична, слабо проучена връзка).

Именно през тези плодотворни години Якобсон губи и най-добрите си приятели - Хлебников, Маяковски, Трубецкой, които заемат почетно място в неговото научно формиране.

В чехословашкия период от живота на Якобсон се проявява с пълна сила и най-определящият му белег на учен хуманист - мисионерството. Неговите културни мисии, неизменно свързани с изтъкването и проучването на славянските културни традиции, напомнят дейността на великия славянски просветител Константин-Кирил Философ. Константин-Кирил на XX век? Едва ли подобно сравнение е толкова произволно, колкото може би изглежда в нечии представи. Вън от съзнателния или несъзнателен стремеж към поведенческа идентификация със славянския първоучител, Якобсон посвещава на поезията на Константин-Кирил немалко страници, изпълнени далеч не само с академична аргументация. И действително - целият по-нататъшен жизнен и научен път на Якобсон е проникнат от съзнанието за културно-мисионерско призвание, чиято външна принудителност, както вече се каза, има своята обективна цивилизационна подоснова. Най-напред немското нахлуване в Чехословакия го заставя да емигрира последователно в Норвегия и Швеция, където се занимава усилено с източни езици и общо езикознание и издава труд върху афазията. През 1941 г. отпътува с параход за САЩ. По време на далеч не безопасното 15-дневно пътуване през Атлантика води продължителни разговори върху философията на езика с намиращия се там Е. Касирер. В САЩ (Ню Йорк) се включва дейно в работата на организираната от френски и белгийски емигранти Свободна школа за висши изследвания, където чете лекции наред с големия реформатор в културната антропология Клод Леви-Строс и историка А. Грегоар. От 1943 г. вече може да се говори и за Нюйоркски лингвистичен кръжок, чиято дейност не само принципно се съотнася с дейността на Московския и Пражкия лингвистичен кръг, но чрез неизчерпаемите филологически проекти на Роман Якобсон поддържа континюитета на световната езиковедска мисъл.

В САЩ ученият живее и работи в продължение на много години. От 1949 до 1967 г. преподава в Харвардския университет и заедно с това - в Масачузетския технологически институт. Тук той отделя особено внимание върху връзките на лингвистиката с другите науки, за което говори съвместният семинар, воден заедно с един от най-големите физици на нашето време - Нилс Бор. Това е и последната "американска" мисия на Якобсон (водена в по-спокойни условия), с която той допринася много за развитието на филологията и славистиката зад океана. Същевременно той продължава да пътува - посещава често Европа, СССР, на няколко пъти е и в България. Чете лекции, изнася доклади, участва в международни конгреси и конференции по най-различни дисциплини и проблеми. Негови работи ще срещнем в почти всички сборници, посветени на именити учени-хуманитари: Якобсон умее да цени знатното семейство на големите в науката. Негови статии красят и юбилейни сборници, посветени на известни наши учени: Л. Милетич, Ст. Романски, Вл. Георгиев, П. Динеков (Якобсон 1933; 1960; 1980; 1983).

Действително, мисионерството на Роман Якобсон има и тази велика заслуга, че в един жесток век, когато воюваха идеи, но умираха хора, издигна (макар и повече сциентистки) неимоверно ролята на езика във всичките му комуникативни превъплъщения. Като една от последните алтернативи за оцеляване на човечеството¹. Погледнато в този план, неговото мисионерство е принципно аналогично на съграденото приблизително по същото време от други знаменити културни мисионери: сред тях могат да се споменат поне трима - Алберт Швайцер, Клод Леви-Строс и Норберт Винер.

На 30-годишна възраст А. Швайцер (1875-1965) - теолог, пастор, органист, музиковед и философ, се отказва от известността си и става лекар в Габон. Така той дава израз на разбирането си за практическа етика - индивидуална и открита зад пределите на езика; етиката на класическото мисионерство (неслучайно един от основните трудове на Швайцер е върху етиката на апостол Павел).

Основоположникът на структурната антропология Клод Леви-Строс (роден през 1908 г.) дири проявите на човешкото в дивото мислене, в тъжните тропици, където открива такава ментална организация, каквато притежават и цивилизованите народи. Строс е близък с Якобсон и по съдба (озовава се в САЩ по силата на приетия през 1940 г. във Франция дискриминационен антисемитски закон), и по идеи (което намира израз в съвместния анализ на Бодлеровия шедьовър "Котки").

От своя страна Н. Винер (1894-1964) чрез създадената от него кибернетика търси порядък в Хаоса, в дезорганизацията, в безграничното царство на случайното. Кибернетиката - една красива и отчаяна мисия в агресивния свят на ентропията.

Така и мисиите на Роман Якобсон ни се представят като повик за равновесие в безкрайната и разнородна вселена на езика, като търсене на хармония в логосферата от звуци, думи и знаци, на общите закони на поетическото творчество, като специфична проява на езика, които са общи при всички народи и през всички времена.

От най-ранна възраст Якобсон се движи в поразяваща със своята елитарност културна среда, в която като че ли творците преобладават над учените. Самите поети го споменават в стихове и посвещения. Това донякъде обяснява и значителната близост на Якобсоновите инвенции до тези на поетите: неговите идеи са пропити с романтизъм и представляват ярки научни метафори. И самото изложение на материала в много негови работи се отличава с игрива виртуозност. Същевременно от във висша степен толерантния му тон блика една почит не толкова към "другия", а към науката въобше.

Първите печатни изяви на Якобсон са синтетични като съдържание, а като форма носят белега на известна есеистичност и фрагментарност. Те са част от програмната експресивност на авангардизма и напомнят ранните статии на Шкловски. (У нас аналогично явление представляват "Литературно-художествените писма от Германня" на Гео Милев.) Всъщност подобна фрагментарна есеистика откриваме още при представителите на Руския религиозен ренесанс и най-вече при Розанов; ако в техните работи неизменно присъства социално-утопичният елемент, в ранните статии на Якобсон новото се търси изключително в изкуството и в подходите спрямо него. Оттук обаче наред с манифестната категоричност се забелязва отчетливо и стремежът към терминологична точност, научна мотивираност, системно изложение по пунктове. Удивлява също така ерудицията на съвсем младия Якобсон, лекотата, с която привежда примери от различни научни и художествени области.

Може би най-богат на зрели филологически идеи е чехословашкият период от живота на Якобсон. И особено неговият край, когато - според признанието на самия учен - е имал трескав прилив на нови търсения и мисли (Якобсон, Поморска 1980: 35). Между важните за литературознанието насоки ще отбележим три:

1. Изследването на поетическата митология.

2. Построяването на лингвистическа поетика.

3. По-нататъшното проучване на славянския (и в частност на старославянския) стих.

Първите две идеи се раждат като естествен резултат от редакторската работа върху чешкия превод на Пушкиновите творби. Когато един голям филолог редактира съчиненията на класик, той винаги извлича далеч повече смисли, отколкото изисква подготвяното издание. И тъй като те са породени от бавното, многократно проверявано четене и вникване в една гъмжаща от конотации материя, имат обикновено по-универсален, теоретичен характер². Именно през 1936-1938 г. се появяват (най-напред на чешки език) повечето от статиите на Якобсон за Пушкин: "Статуята в поетическата митология на Пушкин", "Пушкин и народната поезия", "Бележки върху полетата на Пушкиновата лирика", "Бележки върху полетата на "Евгений Онегин", "Пушкин в светлината на реализма", "Разкованият Пушкин", "Тайната осведомителка, възпята от Пушкин и Мицкевич" (Якобсон 1987: 145-180; 206-209; 213-224; 231-249)³. Между тях следва да се изтъкне преди всичко "Статуята в поетическата митология на Пушкин". Това е една образцова, изумителна по своята дълбочина и разнообразие на използваните подходи студия - именно взаимно допълващите се подходи поставят тази работа на ръба на литературоведските възможности. В нея е разгледан изключително важният въпрос за връзката между биографията на поета и произведението. Като отхвърля както вулгарния биографизъм, който плътно обвързва създаването на творбата с реалните факти от живота на поета, така и неговата противоположност - антибиографизма, Якобсон поставя всъщност проблема за поетическата биография (по неговата терминология - "поетическа митология"). В нейната основа не лежат непременно ярки, забележими и последователни събития, а по-скоро кратковременни, незабележими наглед преживявания и факти, които обаче трайно залягат в съзнаниието на поета, постепенно се превръщат в символи, в поетически митове, които от своя страна намират текстов израз в съответната творба. Такъв един символ в поетическата биография на Пушкин е статуята, която поетът одухотворява в три произведения - "Каменният гост", "Медният конник" и "Приказка за златното петле". Прави впечатление, че Якобсон познава и отчита всички факти от житейската биография на поета, като от тях той отделя тези, които са се превърнали в поетически (митове), бележещи прехода къмсамото произведение. Или, съществуват три етапа, през които минава създаването на поетическата творба: 1) Житейски факт; 2) Превръщане на някои от житейските факти в митове, които постепенно се утаяват в съзнанието на поета. Поетическите митове - това са произведения в суров вид, които просто трябва да бъдат записани; 3) Произведение, т.е. писмената реализация на поетическия мит. Произведението - това е редукцията (или разширението) на още суровия и в известен смисъл подсъзнателен поетически мит, която се диктува от изискванията на писмото и където се проявява умението на поета да придава звукова, граматическа и смислова хармоничност на този мит (Лотман 1996)⁴. И тук вече стигаме до другата голяма идея на Роман Якобсон - идеята за "граматиката на поезията". (Впрочем тя произтича и от вечния въпрос, който вълнува Якобсон през целия му живот - как речевото съобщение се превръща в художествено).

Най-пълен концептуален израз идеята за тясната връзка между поезията и граматиката намира в две статии, които днес са станали христоматийни - "Поезията на граматиката и граматиката на поезията" и "Лингвистика и поетика". В тях с многобройни примери Роман Якобсон дири и открива художественото излъчване на поезията в хармоничното разположение на граматическите категории, в лексикалните, морфологичните и синтактичните съответствия, в удивителната симетрия между звук и смисъл. Отзвукът на тези идеи от страна на "професионалните" литературоведи е подчертано критичен. В своите "Диалози" с Кр. Поморска Якобсон отбелязва, че идеите му са поставили за обсъждане пет фундаментални теми: 1) защо ограничава анализите си само до кратки стихотворения; 2) как се използва граматиката в слабите в художествено отношение творби; 3) възможно ли е от "граматиката на поезията" да се правят изводи за индивидуалността на поета, за стила на школата, за характеристиките на една епоха; 4) съзнателно ли поетът организира граматическите съставки; 5) доколко откритите в творбата граматически съответствия съществуват реално в нейния текст и доколко са резултат от субективния натиск върху материала от страна на изследователя (Якобсон, Поморска 1980: 114-116). Тези въпроси са твърде естествени за литературоведа и критика и се основават върху традиционното предубеждение, че лингвистиката е в най-добрия случай спомагателна за литературознанието дисциплина, че нейният периметър се ограничава с точните граници на фразата и че - в крайка сметка - точните методи, използвани от лингвистиката, никога не могат да обяснят тънката и неуловима същност на поезията. В отговора на Якобсон се долавя силно ехо от ранните декларации на ОПОЯЗ:изследователски предмет на лингвистиката, анализираща стихотворния текст, е "литературността" или превръщането на речта в поетическо произведение и система от похвати. Ако в тези проучвания има елемент на приблизителност, то това е неизбежната приблизителност на всяка една наука (Якобсон 1973: 485-490). Много по-важен обаче е практическият отговор на Якобсон - за да обори упрека, че избира само определени, поддаващи се на разбор творби, той анализира поетически произведения на 15 езика (Лихачев 1987: 15-16)⁵ (между тях и Ботевият шедьовър "Обесването на Васил Левски") с най-разнообразна поетическа структура, за да достигне до същите резултати: съвършената подредба на граматическите категории прераства в хармонична композиция от тропи и фигури, за да превърне общото внушение на стихотворението в "магическо заклинание" (според находчиво използвания от Якобсон израз на Бодлер). Заслугите на учения в изследването на поезията са много и не могат да се разгледат даже конспективно в един кратък обзор. Но за българския читател е редно да се напомни пионерското значение на неговите проучвания върху средновековната славянска поезия и в двата й основни дяла - декламативният (този, който се рецитира) и химнографският (този, който се пее). Редица причини предопределят трайния интерес на Якобсон към тази проблематика. Най-напред тя е част от общия му интерес към разбора на класически поетически творби. На второ място той преоткрива един значителен, но пренебрегван дял на старите славянски литератури, смятан по неговия израз за "грозното Андерсеново пате". И накрая, което е особено важно, с Якобсоновите разбори старославянската поезия беше изведена от обсега на традиционното (почти винаги - позитивистично) медиевистично изследване и се включи в системата на модерния литературоведски и езиковедски анализ.

Действително, за наличието на мерена реч във византийската и славянската книжнина е трудно да се говори през XVIII и XIX век, казано с думите на Бродел, и научното недоверие има своя "дългосрочен период". Въпреки това през 1867 г. излиза книгата на кардинал Питра "Химнографията на гръцката църква" (1867), в която определено се заговорва за византийска поезия, а няколко десетилетия по-късно на А. И. Соболевски се пада честта да открие старобългарската поезия с анализите и реконструкциите си на три класически стихотворни творби - "Прогласът към Евангелието", "Азбучната молитва" и "Похвалата на цар Симеон". Вторият етап в изследването на старобългарската и старославянската поезия несъмнено представляват разборите на Роман Якобсон. Най-зрелите от тях са напечатани през 50-60-те години и са включени в настоящото издание. Няма принципна разлика в подхода на учения спрямо най-старите славянски стихотворни творби и спрямо образците на модерната поезия - за него е все едно дали анализира "Котки" на Бодлер, или "Похвалата за Григорий Богослов" на Константин-Кирил. Навсякъде Якобсон открива звуковото и граматическото съвършенство. На седемте стиха на посочената "Похвала за Григорий Богослов" той посвещава повече от 50 страници анализ, в които се разкрива не само играта на парономазии, но и много други елементи от културно-исторически характер. Но Якобсон не е пришълец в медиевистиката, не е само виртуозен модернизатор: в разборите му са отчетени или използвани всички постижения на онези слависти, които със средствата на традиционната медиевистика проучваха старата славянска поезия (Р. Нахтигал, Др. Костич, Е. Георгиев, А. Вайан, К. Хоралек). За разлика от тях обаче водещи за Якобсон са естетическите достойнства на творбата, които той извлича безпогрешно с блестящия си усет за изкуство и анализира с филологическа прецизност и културална обобщителност. Достатъчно е да приведем оценката му за Пространното житие на Константин-Кирил: "За да разберем този паметник, трябва да проумеем, че това е образец на великолепна литературна композиция, равна по достойнство на монументалнитє произведения на византийското изобразително изкуство и архитектура от същата епоха."

Напразно ще очакваме подобни оценки от редовите медиевисти, които конкретно са проучвали този ненадминат в художествено отношение през цялото славянско средновековие литературен паметник. Изобщо отношението на първите славянски поети към техните гръцки образци заема важно място в изследвания от такъв род. Трябва да се признае, че съвременната византология (кога пряко, кога - прикрита зад мъгляви теоретични конструкти) направи немалко, за да изтъкне пасивно-подражателната същност на старославянската култура в рамките на Рах Вуzantina. Заговори се авторитетно за дисконтинюитет, акултурация, културен блокаж, дифузия, че и осмоза (Божилов 1996: 15-40)⁶, със средствата на статистиката усърдно се доказва, че в някои от словата си Йоан Екзарх е 95 % неоригинален. Колко по-различен е патосът на Якобсоновите анализи - при това той борави с текстове, в които подражанието на византийските образци би трябвало да е твърде осезаемо. Не само академичната точност и дълбочина отличават неговия инструментариум: Якобсон подхожда към тези текстове с неприкрита любов. Те му помагат да съзре и изследва чудната игра на привличане и оттласкване от гръцките оригинали, игра - в резултат на която на свой ред се раждат вечните образци на старата славянска поезия. С други думи, отношението между гръцките оригинали и славянските им "варианти" Якобсон вижда като творческа игра между модел и репрезентация, при която поетичните изблици на младата и необременена от тежестта на литературната традиция славянска култура са така мощни, че моделите практически изгубват значение.

Патосът на Якобсоновите пророчества относно високото място на старославянската поезия в ценностната йерархия на славянската и европейската култура се потвърди по най-убедителен начин от откритията на български слависти в последните две десетилетия (Кожухаров 1984: 3-19; Попов 1985). Находките на Ст. Кожухаров и Г. Попов обогатиха с редица нови поетически произведения (на Константин Преславски, Климент Охридски, Наум) старобългарската литература. Роман Якобсон, изглежда, чувстваше новата, извороведска фаза на изследванията (а може би е имал и някаква информация за част от откритията), защото бе заявил доклад "Преславската поезия" в програмата на международния симпозиум "Преславска книжовна школа" (1981). Започнал с написаната като писмо "бележка за старобългарското стихосложение", той като че ли искаше да завърши с отворено послание за преславската поезия.

Реабилитацията на старославянската поезия е само част от Якобсоновата апология на славянската цивилизация във век, нанесъл й неизмерими загуби.

Скицираните по-горе отделни черти на част от внушителното научно наследство на Роман Якобсон определи състава и композицията на първата у нас преводна подборка от негови трудове. От една страна, бяха предпочетени тези, които дават класическа представа за подходите му спрямо поезията. От друга - бяха поместени най-представителните анализи на старославянска поезия, както и статии върху класици на славянската поезия от по-ново време. Но видимите и - смеем да твърдим - неизбежни празнини в съставителството могат да бъдат естествен стимул за други подборки с езиковедска, семиотическа, стиховедска, фолклорно-митологическа насоченост. Ние започнахме с това, което ни се видя най-близко и нужно за днешния български читател.

В този план заслужават да се кажат две думи и за възможното влияние на Якобсон върху българското литературознание. До Втората световна война позитивистично ориентираната ни литературна наука решава належащи извороведски, литературно-исторически и оперативно-критически проблеми и не може да бъде вдъхновена от изискващите солиден научен и художествен фундамент идеи на Якобсон. През 60-те години те започнаха да проникват и у нас. Може би най-напред в магистралната книга на М. Янакиев (1960), а после и в опитите за анализи на отделни творби от българската поетична класика (Георгиев 1992а; 1992б; Коларов 1994). Те станаха събитие за тогавашния литературен живот, но не намериха адекватно и системно продължение и минаха в полето на гимназиалното образование и кандидат-студентските курсове. А за ентусиастите на днешния ни литературоведски постмодернизъм Роман Якобсон може и да е остарял.

Надяваме се, че само за тях.

БЕЛЕЖКИ

1. В това отношение Роман Якобсон изглежда близък до характерния за немската философска феноменология от първата половина на XX в. интерес към езика и към поезията като възможност за неговото оцеляване. Липсата на цялостни изследвания тук обаче е показателна както за сложната гама от традиции, към които възхождат идеите на учения, така и за твърде своеобразното им пресътворяване (Иванов 1985: 7-8). [обратно]

2. Напълно аналогично явление се наблюдава по това време и в руското литературознание и особено в пушкинознанието, което през 30-те години преживява своя "Златен век". С редактирането и издаването на Пушкиновите съчинения (както и на други руски класици) се заемат "отявлени" теоретици. При някои от тях пороят от възникналите в процеса на редактирането инвенции е така мощен, че те могат да бъдат реализирани единствено със средствата на белетристиката (Тинянов). [обратно]

3. Достъпен руски превод на тези статии виж у Якобсон (1987: 145-180; 206-209; 213-224; 231-249). [обратно]

4. Без да се впускаме в изкусителните, но не дотам ясни възможности, които предлага "поетическата митология" за съпоставка с "митопоетиката", теорията за архитипите и т.н., ще отбележим по-прякото и конкретно въздействие на тази Якобсонова постановка върху цикъла работи на Лотман по проблема за "биографията на поета като текст" (Лотман 1996 : пълен корпус на пушкиноведските трудове на учения). [обратно]

5. Трябва да се отбележи, че в своите разбори на поетически творби Роман Якобсон, както и в много други случаи, следва руската университетска традиция. Това са изградените върху принципа на "бавното четене" семинари. Ето как ги характеризира Д. С. Лихачов: "Но от занятията в университета (Санкт-Петербургския - X. Т.) повече от всичко ми даваха семинарите и просеминарите с четене и тълкуване на едни или други текстове (...) Истинска школа по разбиране на поезията бяха занятията в семинара по английска поезия от началото на XIX в. при В. М. Жирмунски (...) Но истински връх в метода на бавното четене беше пушкинският семинар при Л. В. Шчерба, на който ние за една година успявахме да прочетем само няколко стиха или строфи. Мога да кажа, че в университета аз преди всичко се учих на "бавно четене", на задълбочено филологическо разбиране на текста." (Лихачев 1987: 15-16). Традициите на тези семинари се пазят и днес в елитните руски университети, а за други (като тези на Б. В. Томашевски) е съхранен твърде жив спомен. [обратно]

6. Вж. критичен преглед на някои от тези концепции: Божилов (1996: 15-40). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Божилов 1996: Божилов, Ив. Културата на средновековна България. София, 1996.

Болонская 1906: Болонская псалтыръ. СПб., 1906.

Георгиев 1992а: Георгиев, Н. Анализационни наблюдения. Шумен, 1992.

Георгиев 1992б: Георгиев, Н. Сто и двадесет литературни години. София, 1992.

Иванов 1985: Иванов, В. В. Лингвистический путъ Романа Якобсона. // Якобсон, Р. Избранные работы. Москва, 1985.

Кожухаров 1984: Кожухаров, Ст. Песенното творчество на старобългарския книжовник Наум Охридски. // Литературна история, 1984, № 12, с. 3-19.

Коларов 1994: Коларов, Р. Литературни анализи. София, 1994.

Лихачев 1987: Лихачев, Д. С. О себе. // Лихачев, Д. С. Избранные работы в трех томах. Т. І. Ленинград, 1987.

Лотман 1994: Лотман, Ю. М. Ян Мукаржовский - теоретик искусства. // Мукаржовский, Ян. Исследования по эстетике и теории искусства. Москва, 1994.

Лотман 1996: Лотман, Ю. М. Пушкин. СПб., 1996.

Попов 1985: Попов, Г. Триодни произведения на Константан Преславски. София, 1985 (Кирило-Методиевски студии, 2).

Питра 1867: Ріtra, J. Hymnographie de l‘eglise greque. Romma, 1867.

Трудове 1929-1939: Travaux du Cercle linguistique de Prague. 1-8. Prague, 1929-1939.

Шчепкин 1898-1899: Шчепкин, В. Н. Рассуждение о языке Саввиной книги. СПб., 1898-1899.

Якобсон 1921: Якобсон, Р. Новейшая русская поэзия. Набросок первый. Прага, 1921.

Якобсон 1933: Якобсон, Р. Болгарский пятистопный ямб в сопоставлении с русским. // Сборник в чест на проф. Л. Милетич. София, 1933.

Якобсон 1960: Якобсон, Р. Великая Моравия или Великая над Моравою. // Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски. София, 1960.

Якобсон 1973: Jakobson, R. Postscriptum. // Question de Poetique. Раris, 1973, р. 485-490.

Якобсон 1975: N. S. Trubetzkoy’s letters and notes. Prepared for publication by R. Jakobson. The Hague - Paris, 1975.

Якобсон 1980: Якобсон, Р. Из языковедческих раздумий над общими особенностями поэзии славянских народов. // Езиковедски проучвания по случай 70 год. на акад. Вл. Георгиев. София, 1980.

Якобсон 1983: Якобсон, Р. Заглавие последних стихов Ботева. // Литературознание и фолклористика. В чест на 70 год. на акад. П. Динеков. София, 1983.

Якобсон 1987: Якобсон, Р. Работы по поэтике. Москва, 1987.

Якобсон 1996: Якобсон, Р. Най-новата руска поезия. Първи ескиз: Подстъпи към Хлебников. // ОПОЯЗ. Шумен, 1996.

Якобсон, Поморска 1980: Jakobson, R., Pomorska, K. Dialogues. Рaris, 1980.

Янакиев 1960: Янакиев, М. Българско стихознание. София, 1960.

© Христо Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.09.2006, № 9 (82)

Други публикации:
Роман Якобсон. Езикът на поезията. Предговор: Христо Трендафилов. София, 2000.