КЪСМЕТ С ДВЕ ОСТРИЕТА
(разказ по почти истински случай)

Христо Леондиев

web

Отдавна трябваше да получава пенсия. Всеки капитан на неговите години смучеше лула в разлюлян стол и разправяше необикновените си истории на сестрите и бабите в някой старчески дом. Или в по-добрия случай на внуците си. Несъмнено някога и той е бил от великите капитани, но сега управляваше кораба единствено със самочувствие - друго не му беше останало. Пагоните му бяха с цвят на старо злато и висяха на още по-висналите му рамене, на които папагалчето вече не можеше да се задържи. Подаграта беше направила и двата му крака дървени, а очите му не виждаха и без черна превръзка.

Капитанът си имаше две слабости - жените и ракията. Познаваше всички леки жени по света и можеше да изброи имената им на по-търпеливите събеседници. Не беше много щедър и носеше безброй познати и непознати на науката срамни болести, защото избираше най-евтините жени в най-евтините вертепи.

Избираше и най-евтината ракия. Не обичаше да пие сам. Изплюваше толкова плюнки със всяка своя дума, колкото букви имаше в думата и привличаше вниманието на събеседниците си със сръчкване в ребрата или направо обръщаше столовете им към себе си.

Ако още се държаха на столовете.

На моряците им беше по-добре да бършат плюнки от челата си, отколкото капки пот. Винаги предпочитаха пиенето пред работата и капитанът имаше на кого да говори. Но никога не слушаше какво му говорят другите. Прекъсваше даже помощник-капитаните, които му напомняха за важна работа по кораба или пък предлагаха нещо по-разумно от глупавото му решение:

- Не ме учете!

Малко по малко помощник-капитаните спряха да помагат на капитана. Понякога променяха начертания от него курс по свое усмотрение, но само защото им се живееше. Бяха станали много набожни.

Корабът беше опасен за останалите кораби в морето. Редно беше да го боядисат червен, ако капитанът сам не беше избрал патешкото жълто - цвета на лудите, макар че от пияните бягаха и лудите. Пияните просто нямаха цвят.

Капитанът беше сляп и глух. Не виждаше фаровете на брега и не чуваше свирките в морето сякаш управляваше не само кораба, а и морето с всички негови обитатели. Нептун беше безсилен да му попречи. Все ставаше нещо и корабът не потъваше. Правеше завои без смисъл и по чудо се разминаваше с опасностите. Капитанът беше пиян и не се тревожеше за себе си. Черният му дроб беше голям залък даже за акулите. Щеше да е единствен оцелял, ако с кораба му се случеше най-лошото.

Иначе корабособствениците бяха доволни от капитана, защото рядко им досаждаше с молби за резервни части и даже провизии. Те имаха малко новини от него, а за хората на брега липсата на новини е добра новина. Корабособствениците живееха на брега и не знаеха, че липсата на новини от морето означава едно - гибел.

Никой капитан обаче не можеше да управлява кораба само със самочувствие - трябваше му много късмет и той го имаше в повече от самочувствието. Не се налагаше да лъже на карти и пак печелеше. Или лъжеше за удоволствие. Заровете му се търкаляха като четвъртити калинки, които винаги спираха с точките нагоре.

Готвачът обратно - не знаеше какво е късмет. Беше роден на първи април - деня на лъжата. Тогава баща му не повярвал на клетвите и сълзите, че детето е негово и отпратил майка му с думите:

- Лъжеш!

Готвачът израсна без баща. На рождените си дни канеше съучениците си, както е редно на рожден ден, а те любезно отказваха поканата - на първи април мало и голямо си мислеше, че го лъжат. С годините готвачът се беше научил да ги кани един ден по-рано и всички му обещаваха да дойдат, но на първи април решаваха да го излъжат, както пък е редно за първи април, и не идваха. Тогава той оставаше сам с тортата и гледаше как догарят свещичките. А те изглежда разбираха мъката му - покриваха шоколадовата глазура с глазура от парафин, с която консервираха тортата за идния рожден ден.

Готвачът изяждаше тортите съвсем сам и те залепваха по тялото му. Белите му като захар зъби се карамелизираха. Под кожата му напираше желе, а шоколадът сякаш се трупаше в дебелото му черво и го караше да бяга към клозета. Гръдният му кош остана по-тесен от на другите деца, които веднъж в годината събираха въздух и духаха свещичките си. Със своите свещички готвачът лекуваше хемороидите си или поне това казваше на майка си. Нямаше хемороиди, но пъхането му харесваше.

Момичетата се отвращаваха от него. Според някои от тях вътрешната красота е по-важна, но пък точно тези момичета намираха готвача за прекалено скучен и даже глупав, защото на всеки първи април лъжеше по един и същ начин:

- Каня ви на рожден ден!

Животът беше безкрайно несправедлив към готвача. Преживелите възродителен процес хора или тези, които просто не харесваха името си, можеха да го сменят само с една молба. Ако обаче не харесваха рожденната си дата - не можеха да сторят нищо. Готвачът отдавна не помнеше какви молби и до кого беше подавал.

В казармата не харесваха гозбите му. Войниците обвиняваха него, а истинските виновници за глада бяха оскъдният бюджет и кражбите на тиловаците. Иначе храната тук беше задължителна - на първи април също. Тортата на готвача обещаваше да се изяде, ако преди десерта някой не беше вдигнал тревога.

После призна:

- Излъгах ви!

Готвачът трябваше да разпрегне конете от походната кухня и пак да изяде тортата сам. И в казармата наддаде на тегло. Имаше толкова мазни ръце, че пушката му беше излъскана само от пипане и старшината го даваше за пример. Наборите го намразиха за това. Младите войници шушукаха подигравателно зад гърба му, а старите опитваха да свалят килограмите му с позволени или забранени от устава издевателства.

Готвачът трябваше да носи пълно бойно снаряжение даже в кухнята. Използваше каската за тенджера и понякога захлупваше супа на главата си, а месото транжираше с щика от пушката си и по него винаги имаше кръв сякаш готвачът наистина беше ходил на война. Вместо престилка той обличаше въшкарник и само бялата му якичка загатваше за необходимата хигиена. Така случаите на стомашни заболявания зачестиха и отпуските бяха отменени - свижданията също. Службата на готвача се превърна в една голяма карантина. Той едва дочака уволнението, но се беше научил да готви при трудни условия и това му помогна да си намери работа като корабен готвач. Назначиха го веднага.

На кораба тепърва разбра какво значи трудни условия. Каналът в кухнята беше все запушен и водата трябваше да се гони по всички ъгли на пода, а при лошо време даже по тавана. Готвачът не можеше да сложи нещо на котлона и то да остане там. Фурната се отваряше и затваряше, когато си поиска. Ножовете и черпаците се учеха да летят. Месото оживяваше, а вълните брулеха плодовете от рафтовете и правеха кухнята на голям казан за ракия. Морската болест беше страшна. Каквато и гозба да сготвеше - гозбата се превръщаше в мусака, защото готвачът повръщаше и не гледаше къде повръща.

Обикновено право в тавата.

- Пак ли мусака? - негодуваха моряците.

Така всеки ден и готвачът се беше примирил, че на първи април ще направи мусака вместо торта.

На първи април обаче морето излъга и утихна. Готвачът беше в необичайно добро настроение - затърка скарата с телената четка. Обра паяжините. Напръска за хлебарки и зареди сирене в капаните за мишки. Хвърли на акулите кофа с вчерашна мусака. Накрая запя песничката за рождения ден и започна да прави торта.

Спореше му.

По някое време капитанът влезе в кухнята. Натопи пръст в супата и го облиза, а после си отчупи хляб и направи трохи сякаш искаше пак да завъди вече отровените хлебарки.

- Какъв ще е десертът? - попита той.

- Торта!

- И защо торта?

- Имам рожден ден.

Капитанът се замисли. Изглежда опитваше да си спомни датата и готвачът тъкмо очакваше да го нарекат лъжец, когато капитанът избухна в шумен смях и разтресе ръката му:

- Честито!

Сякаш не беше много искрен, но готвачът беше доволен и на това. Никога никой не го беше поздравявал. Той обърка тестото с ароматна ванилия. Заля всичко със сироп и даже не забеляза, че капитанът още стои зад гърба му.

Скоро тортата беше готова. Готвачът напълни шприц с шоколад и написа трите главни букви за честит рожден ден на глазурата, вместо да напише трите главни букви от трите си имена. Така не беше ясно кой има рожден ден.

Беше направил грешка.

Готвачът набучи свещичките и доволно огледа тортата. Погледна и часовника си. На кораба гости - колкото щеш. Нямаше как да слязат в средата на океана и да не дойдат на вечеря. Така и стана. Всички моряци седнаха и започнаха да се хранят.

- Какъв ще е десертът? - попита някой.

Готвачът запали свещичките на тортата, която за пръв път нямаше да изяде сам и пристъпи напред към масата. Не помнеше някога да е прекарвал по-хубав рожден ден.

- А кой има рожден ден? - попита друг моряк.

- Аз - каза много бързо капитанът, тъкмо когато готвачът отваряше уста да каже същото.

Всички честитиха на капитана. Пожелаха му още дълги години на море, а после един по един станаха от масата и се върнаха с дребни подаръчета. Песните се прекъсваха само от наздравиците. Празникът наистина стана хубав и готвачът щеше да е много щастлив, ако този празник не беше рожден ден на друг. Той още държеше тортата в ръце и се сети какво е станало, когато капитанът духна свещичките и ги угаси до една сякаш почувства как броят им го подмладява. Моряците изръкопляскаха. Посегнаха към димящата торта и си поделиха резените.

- Излъгах ви - призна капитанът.

Но не върна подаръците. Моряците се засрамиха колко лесно се бяха хванали и на лъжата и сладките резени им приседнаха. Капитанът беше на три пъти повече години от броя на свещичките, а никой не беше обърнал внимание на това.

- Аз имам рожден ден! - каза готвачът.

Думите му прозвучаха наистина глупаво. С рождения ден вече се беше свършило и моряците нямаше да се хванат два пъти на една и съща лъжа, макар готвачът да казваше истината. Всички си отидоха и го оставиха сам с тортата.

И с истината.

- Никога повече не ме лъжи! - каза му капитанът.

Готвачът стисна зъби и устните му се размърдаха като за онези неизречени ругатни, но изрече само това:

- Аз наистина имам рожден ден и вие даже ми го честитихте!

- Сега ти честитих и първи април.

Първи април отмина и дойде ред на следващите празници. Яйцата на Великден не донесоха радост на готвача. Празникът на труда беше труден и в кухнята. На Гергьовден готвачът повърна агнешко и мусаката мина за дробсърма. На Никулден не можа да улови нито една риба и пак раздаде мусака. На коледа закла корабното прасе и напълни дупето му с лимони, докато първият не се показа от устата. Прасето стана кухо като препарирано. Готвачът беше направил месото на наденици и те висяха в кухнята вместо гирлянди. Само рибиците запази за идния Никулден, ако пак не хване риба.

Оставаше му десертът.

На коледа не се правеше торта.

Правеше се баница.

Готвачът наточи корите с корабната точилка. Натроши бучка сирене и го омеси с яйца от екзотична птица, а после отвори книгата с рецепти и потърси нещо за късметите в баницата - не намери много.

Времето напредваше. Готвачът седна на дръвника за транжиране и бързо написа няколко листчета, които подпъхна под корите. Извади от джоба си дребни монети и ги нахвърля в тавата. После затвори всичко във фурната. Не можа да засече само времето, защото въображението му се беше изчерпало и трябваше да добави часовника си към късметите.

Но баницата щеше да стане хубава и точно навреме.

Елхата беше покрита с памуци вместо сняг. Никак не се вързваше с тропическото слънце, което надничаше през илюминаторите като пропъдено от празничната трапеза. Облаците бяха направени от смачкани снежни човеци. Морето беше боядисано в небесно син цвят, а небето - в мористо син и корабът сякаш пътуваше с главата надолу. Това не беше много далеч от истината.

Готвачът обслужваше празничната трапеза. Току поглеждаше във фурната и пак сновеше напред-назад с гозбите си. Все с нещо не можеше да угоди на капитана, който омиташе чиниите една след друга.

- Донеси баницата! - нареди капитанът точно в дванадесет.

Готвачът пак се беше престарал. Беше източил корите толкова тънки, че късметите прозираха под тях и той неволно започна да ги чете:

Живот - това неговото не беше живот. След всеки първи април готвачът се заричаше да се хвърли в морето и да се отърве.

Красота - беше го срам да се погледне в огледало. Затваряше очите си даже щом наливаше вода в тенджерата, защото се боеше да не види в нея образа си. По същата приичина не обичаше калайдисаните тигани и беше изстъргал дъното им, макар че така гозбите му ставаха отровни и с метален вкус.

Власт - през целия си живот изпълняваше желанията на хората. Готвачът нямаше представа какво е да си от другата страна на тази дума.

Жени - готвачът никога не беше имал жена. Беше толкова грозен, че даже онези във вертепите отказваха парите му.

Уважение - никой никога не го беше уважил на рождения му ден. През останалите дни на годината беше още по-лошо, защото готвачът нямаше повод да покани приятелите си на гости.

Здраве - имаше високо кръвно и измислени хемороиди, а наднорменото тегло мъчеше сърцето и краката му.

Това бяха всички късмети и тези късмети щяха да се разпределят между моряците и капитана.

Готвачът тръгна да им носи баницата. Беше хванал горещата тава с парцали и леко подухваше пушека сякаш имаше рожден ден и гасеше свещичките на въображаема торта. На рождените дни, също както и на Коледа, се разменяха подаръци. Тези два празника се различаваха само по свещичките, които в единия случай горяха на елхата, а в другия на тортата.

Готвачът се спря. На всички рождени дни изяждаше тортата. На Коледа можеше да изяде баницата и тогава късметите щяха да се паднат само на него. Изкушаваше се много, пък и никой нямаше да се усъмни в лъжата му.

Коледа не беше първи април.

Часовникът му тиктакаше в баницата и го припираше да вземе решение. Готвачът раздаде по резен мусака вместо баница, защото мусаката и баницата малко си приличаха по заливката. Скоро дъното на тавата блесна като безброй забравени на дъното й монети. Моряците хванаха вилиците и заручкаха да намерят късмета си.

Боцманът намери косъм и се зарадва, че по плешивото му теме отново ще поникне коса. Останалите се насърчиха. Един след друг извадиха от резените си умряла хлебарка и взеха да се чудят какво вещае това. Старите се рамечтаха за собствена фурна или даже хлебозавод, а младите щяха да търсят любовта в хлебарницата.

Но умрялата хлебарка не вещаеше само хляб.

Вещаеше смърт.

Капитанът намери корабен плъх в резена си и също се запита какво има да става с него през идната година. По китайския календар тази година трябва да беше година на плъха - друго обяснение нямаше. Щяха да пътуват за Китай или нещо такова. Иначе между корабните плъхове и капитана имаше голяма разлика - корабните плъхове първи напускаха кораба, а капитанът - последен.

Никой обаче не помисли за това.

Капитанът изяде късмета си. После бавно се вдигна от трапезата и тръгна с онази разкрачена походка, която помагаше при силно вълнение и голямо напиване. Моряците го последваха един по един. Скоро хъркането им се смеси с шума от машината сякаш машината се беше задавила.

Готвачът остана сам с баницата като с торта на рождените си дни. Изяде всички резени и нахлузи часовника на ръката си още горещ. Прибра мазните монети обратно в джобовете си и се почувства по-добре. Не изми чиниите, сякаш имаше предчувствие, че за следващото ядене морето ще ги измие със солена вода. И наистина - на чиниите им беше съдено да лежат на дъното измежду също толкова порцелановите раковини.

Готвачът приближи елхата. Пое си въздух и духна наведнъж всички свещички, което на един рожден ден можеше да бъде добър знак.

Не и на Коледа.

Още на следващия ден корабът се проби. Беше се блъснал в подводна скала или в друг кораб. Или по-скоро сам Нептун беше забил тризъбеца си в дъното му, защото не искаше да дели властта с капитана.

Капитанът напусна кораба първи - като корабните плъхове, а не последен - като истинските капитани. Останалите се хвърлиха във водата и потърсиха да се хванат за нещо дървено. Готвачът приличаше на бяло агънце, което приемаше съдбата си и даже подканваше акулите:

- Изяжте ме!

Но те изядаха останалите. Готвачът плуваше непохватно сякаш беше стръв на кука, от която акулите се бояха или пък го помнеха с добро - той им беше хвърлял отпадъците от кухнята.

Водата закипя като котел от пъкъла и се оцвети с кръв. Един по един моряците плащаха за греховете си. Капитанът беше сам в спасителната лодка и опитваше да помогне или просто се забавляваше като удряше акулите с гребло, но черните им перки продължиха да описват кръгове сякаш бяха част от машина за кайма.

Готвачът беше работил с много подобни машини и знаеше как да ги спре. Беше намерил копчето някъде под водата, защото акулите разшириха кръговете и скоро центробежните сили ги разпръснаха.

Кръвта беше направила синия океан виолетов. Залезът добави още червено, а капитанът разбъркваше цветовете с греблото. Накрая се умори. Акулите вече ги нямаше и той реши, че ги е прогонил.

- Помощ! - извика готвачът. Сланините му го опасваха вместо спасителна риза. Бузите бяха пълни с въздух и придаваха допълнителна плавучест на иначе тежкото тяло, което трябваше да е потънало преди кораба.

- Жив ли си? - попита капитанът и го побутна с греблото.

Готвачът се хвана здраво. На няколко пъти опита да се качи и накрая успя, без да обърне лодката.

Живот.

Първият късмет от коледната баница вече го беше споходил, ако не броим монетите и часовника за първи късмет. Слънцето изсуши бялата му престилка и се гмурна в морето сякаш искаше да извади кораба. Нощта падна. Готвачът забрави страховете си и се унесе в спокоен сън. След коледната баница късметът не помагаше толкова на смелите, колкото на дебелите.

- Какво има за закуска? - попита капитанът рано сутринта.

Готвачът се разбуди и каза:

- Нищо.

Едва сега капитанът осъзна къде е. Потърка очи и опита да избистри хоризонта, който този път беше замъглен от маранята вместо от алкохола. Изпита и непоносима жажда да пийне нещо. Морето се плискаше край него с цвят на син спирт, който при нужда заместваше ракията. Но приликата се изчерпваше с цвета и плискането - иначе морето беше направено от сол, а за ракията трябваше захар.

Капитанът не се беше чувствал толкова трезв, откакто преди много години майка му беше спряла да го кърми.

- Какво ще правим без вода? - обърна се към него готвачът.

- Аз не пия вода.

- А какво ще правите без ракия?

- Ще свикна - примири се капитанът.

За готвачът оставаше да свикне без вода и двамата можеха да си пътуват в тази лодка колкото време им е отредил господ. Щеше да бъде малко скучно, но те щяха да измислят нещо.

- Какво има за обяд? - попита пак капитанът.

- Нищо.

Готвачът вече беше свалил бялата си престилка от хълбоците и беше покрил главата си, за да се пази от слънцето.

Фуражката на капитана не пазеше толкова добре. Непоносимата жажда в гърлото му сякаш се беше преместила в корема, където се беше превърнала на глад. Той опипа въздебелия готвач както не беше пипал никоя жена във вертепите. Без престилката си готвачаът беше почти гол.

- Ще те изям - каза капитанът и не говореше в преносен смисъл.

Готвачът на свой ред опипа капитана. Главата му беше натежала от очни и адамови ябълки овощна градина, а тютюнът беше направил гърдите като пушени. Между краката му висеше торбичка с яйца, които можеше да опържи на слънце или да боядиса с кръв за следващия Велик ден.

Месото щеше да осоли в морето.

Решиха да прогонят скуката и глада с жребий.

Готвачът още стискаше в ръката си сламки, защото като всички удавници и той се беше хванал за сламка.

- По-дългата печели! - каза капитанът и сам изтегли по-късата.

Готвачът имаше късмет.

Живот.

Първият късмет от баницата го беше споходил на два пъти и по всичко изглеждаше, че готвачът е преживял въпросния резен като козите или пък беше написал един късмет на няколко лисчета. В последния случай можеше да задмине и котките, на които господ беше дал само девет живота.

Готвачът пристягаше престилката си отново на хълбоците.

- Остров! - посочи с пръст капитанът и извика от радост, защото това щеше да го спаси.

Много се лъжеше.

Подкожните мазнини можеха да хранят готвача месеци наред и той дори не беше гладен. Просто не искаше да си бяга от късмета.

Стара народна приказка започваше така: Роди ме, мамо, с късмет, пък ме хвърли после за смет! Готвачът вече знаеше, че късметът не се ражда. Късметът по-скоро се изяжда и той трябваше да изяде капитана като вчерашната баница. Не само любовта - късметът също минаваше през стомаха на мъжа.

Готвачът стисна врата на капитана и иначе хлътналите му очи бързо се изцъклиха. Той отпусна езика си навън в безсилие да стори нещо повече от това да се изплези на смъртта. Беше толкова лесно, че готвачът се запита защо не е удушил капитана още на кораба.

Така късметът напълно беше споходил капитана - той беше мъртъв като плъха в резена си.

Остров наистина имаше. Готвачът не беше никак гладен, но щеше да си направи гердан от зъбите на капитана. Измежду зъбите можеше да нареди ушите му, а кожата щеше да направи на дрехи с татуирани котвички - красота.

С такъв гердан туземците щяха да приемат готвача като голям вожд - власт.

После можеше да избере всяко едно от закачливите момичета на острова или всичките заедно - жени...

На първи април или когато си поиска, щеше да си празнува рождения ден, защото туземците нямаха календар. Всички гости щяха да дойдат в сламената му колиба и да ядат торти до насита - уважение.

Шоколад и сметана няма по островите на южните морета, затова тортите щяха да бъдат само плодови. По цял ден готвачът щеше да се припича на слънце или да кисне в морето - здраве.

Какво повече му трябва на човек?

Нищо.

Капитанът нямаше много зъби в устата и готвачът трябваше да добави своите, които имаха кариеси и бяха лесни за нанизване. Не изяде капитана и сгреши, защото законите на морето и на джунглата не се различаваха много - изяж или ще бъдеш изяден! Морето си беше една безкрайна синя джунгла.

Готвачът окачи гердана на врата си и напъна веслата. Слънцето го беше покрило с мехури сякаш веслата правеха пришки и по гърба му, но островът приближаваше бързо.

Там туземците чакаха готвача. Вече бяха натрупали дърва под казана и продухваха огъня, защото и те като готвача не искаха да си бягат от късмета - преди не бяха виждали толкова охранен корабокрушенец. С гердан на врата и часовник на ръката готвачът беше тяхната коледна баница. А късметът в баницата щеше да споходи само тези, които станат последно звено в хранителната верига.

Тук учебниците по биология грешаха - последното звено в хранителната верига не е човекът.

Последното звено е човекоядецът.

© Христо Леондиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.01.2003, № 1 (38)

Други публикации:
Везни, 2002, № 7.