1300 ГОДИНИ СТИГАТ

(7)

Христо Леондиев

web | 1300 години стигат

ГЪРНЕТО или някаква друга част дрънкаше вместо връзка консервени кутии. От антената се вееше бяла лентичка, а кукла с мигащи очи седеше кротко на предния капак и викаше мама на шофьорите. И те на свой ред споменаваха майката или пък показваха среден пръст, защото бащата на Христо не беше свикнал с движението в София.

Гостите седнаха отляво и отдясно на младоженците, както си стояха в Народното събрание.

Владко не го искаха никъде.

- Ти още ли си тук? - попита Христо.

Но Владко сега беше кум и трябваше да седне на неговата маса. Пък и бабата на Антоанета се застъпи:

- Владко е с мен!

А Владко знаеше как се кавалерства на една жена. Пиеха червено вино, което сякаш върна комунизма и самочувствието му на най-личния ерген в държавата.

Хорото вече се сучеше и двамата се хванаха на края му. На бабата не й потрябва бастун. Владко развяваше кърпичката си и един по един вдигаше тромавите народни представители от масите.

Накрая всички се хванаха на хорото, което водеха краката на Антоанета.

Тя обаче ги надигра. Народните представители се пуснаха един по един и само Владко остана да развява кърпичката си редом с младоженците.

- Ти си бил свестен човек! - прошушна му Христо.

- Да беше ме видял навремето...

МЛАДОЖЕНЦИТЕ обикаляха гостите един подир други и приемаха поздравления, а камерата превръщаше всичко това в спомени.

Гощавката беше по-безплатна от кебапчетата в бюфета и народните представители бяха напълнили кореми. Последната наздравица не ги събори.

Сред тях беше и учителят по рисуване, който беше ректор на вече закритата Художествена академия и вероятно бъдещ министър на културата.

Похапваше до Иван Костов.

- Вие ме мислехте за бездарна, но аз се омъжих за морски капитан - оплези се насреща му Антоанета и го остави да се чуди каква е връзката на едното с другото.

Поздравленията се редуваха със звън на чаши. Младоженците не подминаваха никого.

- А къде ще живеете? - попита ги Иван Костов. Сам беше построил къща на дъщеря си и гледаше да се изтъкне, защото друго не беше построено през неговото управление.

- Ще живеем на село! - отвърна Христо.

Антоанета се задърпа:

- Не искам на село!

Всичко й се отщя. Преля чашата си в тази на Христо, както жената на Жельо Желев беше направила насред Париж. Сега първата и последната дама на България се различаваха само по дължината на краката.

Иначе двете си бяха селянки и на село им беше мястото.

- Не искам на село! - повтори Антоанета. Шината й едва удържа кривите кучешки зъби, които се показаха навън, готови да ухапят.

Това беше първото им спречкване.

ПО ТОВА време се изнасяше житото от България. Корабите отплаваха пълни догоре и се връщаха празни, а докерите не сварваха да се изправят.

Моряците също.

Христо попълни всичко в колективния трудов договор и захвана да го чете. Скоро намери каквото му трябваше - имаше правото да пътува с жена си.

- Но защо ти е? - попита капитанът.

- Не иска да живее на село.

- Ще тръгне да пазарува някъде и ще похарчи всичко, което си припечелил!

- Моята жена не е такава!

Тук капитанът си замълча.

Параходството вече не беше държавно. Някой си господин Божков притежаваше всеки десети кораб, или поне мълвата беше такава. А народът вярваше на мълвата, защото човек с толкова голям корем като господин Божков едва ли можеше да бъде честен.

Боцманът имаше още по-голям корем. Знаеше всички морски възли и през свободното си време измисляше нови, но понякога със седмици не можеше да развърже обувките си.

Простичките неща го объркваха.

Той подаде ръка на Антоанета малко неловко. Езикът му се върза на най-сложен възел и остана безмълвен, докато носеше куфара й напред.

Антоанета се бръкна за дребни монети.

- Ти пиколо ли си?

- Аз съм боцман - отвърна той с едничката мисъл, че вече няма да е най-глупавият на кораба.

Тук съвсем не беше хотел. Антоанета обаче не искаше да живее на село и се радваше на малкото удобства, които й предлагаше кораб България.

КАПИТАНЪТ вдигна бинокъла си да погледа България, която бързо се смаляваше на север. Той беше видял всички земи и имаше правото да признае:

- Няма по-красива от нея!

- Но в Европа не харесват България! - излезе насреща му Христо.

- Така е. Управниците ни се надупват прекалено много към Европа, а откъм задника никой не може да се хареса на никого.

Капитанът пак залепи бинокъла на очите си.

През вековете българската земя се беше напоявала повече с кръв и по-малко с вода. Никакви порои не са могли да надминат или измият лютите битки за нея, а днешните сплетни само добавяха капките си в най-червения вир на човечеството. Някъде на дъното му бяха останали Охрид, Ниш, Костур и Одрин.

А земята винаги се отплащаше щедро.

- И ние сме били горд народ! - Капитанът заговори на Христо. Бинокълът затрепери в очите му и гумените кръгове пропуснаха сълза гняв.

Черно море беше последното от трите морета, което няколко поколения продажни държавници бяха оставили на България. Тучни зелени брегове редуваха стръмни скали от Шабла до Резово, а хората се научиха да се радват и на малкото.

Но и Черно море се видя много на някои. Турски гемии тръгнаха за калкан и оплетоха в мрежите си нови продажни държавници, а после издърпаха улова и го накараха да им изпълни желанията.

И най-златната златна рибка нямаше да изпълни такива желания, каквито изпълни Иван Костов - морето пред Резово беше подарено на Турция. Дървените гемии бяха направили повече от крайцера Хамидие през Балканската война.

Без кръв.

- Никой българин не е давал земята си даром! - завърши капитанът и свали бинокъла от очите си, за да не гледа вече чуждото море.

И на Христо не му се гледаше, но гледането на чужди морета беше неговото първо задължение.

Капитанът го остави сам.

МЕЖДУВРЕМЕННО Антоанета извади триножника си на палубата и го разкрачи широко като истински моряк. Отдавна не беше рисувала.

Христо беше опънал тента за нея. Курешките на гларусите и храчките на корабния коминочистач се трупаха отгоре и правеха сянката още по-дебела.

Беше хладно и сънливо. Триножникът очакваше Антоанета да му окачи по-скоро ноти или фотоапарат, но в този ден тя имаше вдъхновение да рисува.

Вълните обръщаха и месеха тесто. Слънцето припалваше фурната си за голямата синя погача, на която беше отредено да посреща с много хляб и още повече сол.

Антоанета така и не разбра кога краката на триножника й бяха станали пет. Там стоеше корабният арменец и опитваше да се заговори:

- Какво правиш?

- Ще рисувам Атлантическия океан.

Бризът издуваше платното й вместо ветрило, а четките тракаха в бурканчето с оборотите на машината. Палитра не й беше нужна. Антоанета изстиска туба синя боя и захвана да я размазва направо на картината си.

Корабният арменец малко се обърка.

- Още сме в Черно море.

Точно затова Антоанета бързаше. Не се беше научила да рисува океана тъмно син, но сега можеше да го направи съвсем като Черно море.

- Разликата е единствено в цвета - каза тя.

Арменецът не се съгласи. Беше плавал много и знаеше още една разлика, макар че за тази разлика не беше нужно човек да е плавал.

- В Черно море не живеят големи акули.

Антоанета остави четката си на мира.

- Защо?

- Навярно са изпълзели на сушата!

Така си беше. Големите акули отдавна бяха стигнали София и излапали всичко по пътя си.

ИСТАНБУЛ светна в нощта като похлупен с червен електрически фес, а луната се засука отгоре му вместо пискюлче. Градът беше голям и бодлив. Столица на две безумни империи и мечта на всички български владетели, ако не броим Жельо Желев.

Но само той си знае какво е сънувал нощем.

Корабът плаваше. Морето сменяше цвета си с труден мраморен цвят и Антоанета вече трупаше бяла боя върху синята.

Не се получи.

Тук нищо не се получаваше. Господ е замислял Босфора като дълбок вододел между два свята с две религии и две култури, но Берлинският конгрес беше избрал друга граница на Европа - много по на север.

Сега два сводести моста свързваха двата бряга в една държава и превръщаха азиатците в европейци, както дъгата превръща жените в мъже.

Корабът трябваше да премине отдолу. Антоанета и Христо - също. Мостовете, или по-скоро времето, щяха да ги променят завинаги. Христо нямаше да е онзи влюбен и наивен мъж, а Антоанета - онази хубава жена.

Картината й вече съхнеше. Антоанета прибра боичките си в нощното шкафче между гримовете и останалите мазила, на които много разчиташе.

После заспа.

СВЕТЛИНИТЕ отминаха. Потурченият Константинопол сега се казваше Истанбул и съвсем като помаците беше забравил православното си минало. Пак мостовете бяха превърнали християните в мюсюлмани, поповете в ходжи, църквите в джамии.

Минаретата отдавна не бяха крехките фиданки, които турците бяха посадили в четиринадесети век. Корените им се бяха хванали дълбоко в Европа, а вятърът разнасяше семената им далеч на север.

Но едно не можеше да се отрече: Берлинският конгрес беше помогнал на турците да построят втория си мост, защото сега и двата бряга си бяха техни.

Вторият мост над Дунав още чакаше.

ГРЪЦКИТЕ острови попречиха на Антоанета да рисува морето или Атлантическия океан. Изплаваха като големи костенурки и пак се потапяха някъде зад хоризонта.

- Тези острови обитаеми ли са?

- Откакто свят светува! - отвърна й капитанът.

Безчет морски фарове и параклисчета блещукаха в подкрепа на думите му.

- А има ли човекоядци?

- Само гърци.

- Що за племе са те?

- Лукаво.

С гръцките острови изчезна всичката земя. Луната пък стана кръгла като слънцето и нощем почти незабелязано заемаше мястото му. Единствено небето сменяше цвета си от синьо, през червено до черно. Вече нямаше изгреви и залези. Малкият принц на големия Екзюпери не беше ходил на такава скучна планета.

Море и море. Водата обаче се променяше и Антоанета едва сварваше да пребоядисва картината си. Най-лесно за рисуване беше Бяло море, защото платното трябваше да си остане в естествения цвят.

Сутрин Антоанета разпъваше триножника си, а вечер го прибираше. Картината й се рисуваше сама и двамата с арменеца имаха повече време за приказки.

КОРАБНИЯТ арменец пръв беше заговорил Антоанета, но другарите му не останаха назад. С всеки изминал ден краката на триножника се увеличаваха, а морето вече не се виждаше от натрапници. Антоанета трябваше да натопи четките си в бурканчето и само да слуша задевките им.

КАПИТАНЪТ имаше дървен крак както повечето капитани. Беше му трудно да се качва на мостика. Но веднъж качи ли се на мостика - не се умаряше да остане прав с часове.

Тогава Христо се наспиваше. Сякаш дървените крака бяха столчета, забити в дупето на капитана. И никога не миришеха. Петите им не се подбиваха лесно, а вените не се разширяваха и не боляха.

Христо стоеше на мостика по цели дни и нощи. Работата по палубата не беше много. Моряците бяха изчукали ръждата и вече се оглеждаха какво друго да изчукат, а за големия език на арменеца нямаше невъзможни неща.

Христо ревнуваше от всички. Хамакът на боцмана трудно щеше да издържи нещо повече от собственото му тегло, но в хамака на нисичкия арменец оставаше място и Антоанета го запълваше от време на време.

Или така подозираше Христо. Нощем оставаше на мостика сам. Слушаше как хамаците скърцат и се питаше дали вълните ги полюшват.

НА ЗАПАД морето ставаше все по-негостоприемно и по-светло. Слънцето палеше фурна след фурна, но онази солена погача не се стягаше.

По някое време даже се разплиска.

Морето беше изяло капитан Кук, убило адмирал Нелсън, заточило великия Наполеон и удавило Илко Ескенази. Не прости и на Антоанета, която се превърна в едно мръсно момиче. Изяденото тръгваше обратно към гърлото, а след него идеше ред на изпитото и дори намисленото.

Морето винаги показваше хората отвътре. Никой вече не се навърташе около Антоанета. Триножникът й остана на палубата разкрачен в шпагат, а приказливият корабен арменец предпочете да приказва сам със себе си.

Христо също се погнуси.

АФРИКАНСКИЯТ бряг изплува от нищото. Вълните се разбиха в него и потънаха, а слънцето заблестя по водата като отразено от безброй плуващи огледалца.

Антоанета повръщаше по три пъти на ден. Тази сутрин беше пропуснала и стомахът й вече глождеше с чувство, обратно на глад.

В кабината на Христо всичко беше наопаки. Антоанета залепи носа си на кръглото прозорче, което единствено си беше на мястото.

Алжир.

Първо се показаха Атласките планини. Вечен сняг беше забулил върховете им. Пясъкът все настъпваше полите им, а бризът на шега опитваше да ги повдигне.

Христо и капитанът се редуваха на бинокъла. Някъде по тези зловещи брегове беше намерил смъртта си виконт Дьо Бражелон - единственият син на тримата мускетари и Д`Артанян.

Моряците направиха шепите си на козирка. Работата по палубата не вървеше и чукчетата спряха едно по едно, както щяха да спрат сърцата на всички.

Алжир.

Объркан свят. Мъжете се целуваха като жени. Жените никога не сядаха отпред в леките коли, а леките коли нямаха спирачки и вместо тях надуваха бибипките си. На всичко отгоре бушуваше гражданска война.

- Нека отплаваме бързо! - пожелаха си моряците.

Глас в пустиня. Виконт Дьо Бражелон вече ги чакаше в отвъдното. Войната беше наистина гражданска, но първо убиваха чужденците.

АНТОАНЕТА първа стъпи на брега. Моряците още не бяха задържали въжетата, когато тя вече се разхождаше по пристана и им махаше като посрещач.

- Това чужбина ли е? - попита Антоанета потните докери.

- Това е Алжир.

В Алжир не прощаваха на хубавите жени. Всички наобиколиха Антоанета и само чувалите на гърба им пречеха да си извадят потните пишки.

Работата по пристанището беше съвсем замряла. Христо се спусна да отърве жена си от докерите и пак само чувалите им попречиха да му извадят ножове.

Христо грабна Антоанета и тръгна към кораба, а докерите хукнаха подире им, сякаш щяха да товарят чувалите си, вместо да разтоварват вече натоварените.

Не можеха да бягат толкова бързо.

- На твое място щях да заключа Антоанета в кабината си! - прошушна капитанът на Христо.

- Защо?

Капитанът със сигурност имаше причина да говори така, но точно сега не искаше да се връща назад в спомените си. Махна с ръка и само каза:

- Прави каквото искаш! Аз съм капитанът на този кораб, но жената си е твоя.

Христо остана на палубата замислен. Стискаше ръката на Антоанета и търсеше ключа за кабината си по джобовете, а тя вече напираше да излезе по магазините.

- Тук ще стоиш!

БЕДЖАЯ опустяваше нощем. Всички играеха на някаква криеница и само прозорчетата на жандармерията мъждукаха в тъмното.

А след вечерна проверка угасваха и те.

Брадат младеж носеше кофа. Пипнешком следваше сянката на по-високите зидове. Прибягваше от ъгъл до ъгъл и чакаше облак да закрие луната.

- Какво носиш в тази кофа? - попита часовият.

- Новата марка експлозив - отвърна шепнешком брадатият младеж.

- Ами занеси го в погребите!

Там държаха всички експлозиви. Бариерата отвори пътя на брадатия младеж към погребите или повече към рая, където всъщност искаше да отиде.

- Аллах е велик! - извика той.

Не се случи нищо. Брадатият младеж повтори заклинанието си още няколко пъти, но и Аллах не можеше да накара лепилото да гръмне.

Накрая му дотегна и остави кофата в погребите. Поразходи се из тъмните улички и се върна.

Не го очакваха.

- Новата марка не струва! - оплака се брадатият младеж на другите брадати младежи и Осама бин Ладен. Те потърсиха обяснение от Гюнер, който пък беше останал много доволен от С-200.

- Лепи хубаво.

- Но не гърми! - ядоса се Осама бин Ладен.

Изглежда, не се бяха разбрали. Нов брадат младеж тръгна за казармата, а Гюнер изпадна в немилост. Осама бин Ладен му затвори всички врати към рая и строителството.

- Не те бива за тази работа! - каза му той.

А Гюнер тъкмо беше станал майстор трети разряд. Сега трябваше да се върне там, откъдето преди много години беше избягал.

На пазара.

СТРАШЕН гръм разтърси казармата. Войниците умряха в съня си, а омразните им прозорчета никога повече нямаше да светят. Вместо тях се разгоряха пламъци. Един подир друг изригваха погребите и връщаха на небето всички разпилени по земята гръмотевици.

Нощта стана пъстра като на празник.

В Беджая нямаше нито един войник. Голямото пристанище беше в ръцете на бунтовниците, които се радваха и гърмяха до забрава. Огънят беше опърлил брадите им чак до бузите и мляскането на целувките можеше да се чуе надалеч.

Антоанета също чу целувките.

- Нека изляза в града! - примоли се тя на Христо, макар че нощем магазините бяха затворени.

- Тук ще стоиш!

БАЩАТА на Ахмед обърна щайгата си и както всяка сутрин търпеливо изслуша новините. Нареди чашките и захвана да се препира с навалицата.

И този ден измина мудно. Накрая дойде ред на вечерните новини. Сергиите показваха щайги с вече поомекнали плодове, а гърлата на търговците пресипваха едно подир друго.

Само Гюнер не идваше да заложи.

Нещо лошо му се беше случило или пък го бяха прибрали в казармата. Бащата на Ахмед отдавна очакваше този ден, но все избягваше да мисли за него.

Сега трябваше да се върне с празна щайга и още по-празни джобове.

Надигна се от бордюра и остана слисан. Току на съседната сергия стоеше Гюнер, който продаваше дините си и нехаеше за играта.

- Не си ли вече в казармата?

- А защо си помисли такова нещо? - сви рамене Гюнер.

- Имам син на твоите години.

- Знам.

- Той вече получи повиквателна.

АХМЕД едва свари да се подстриже късо. Тръгна навреме за военното управление. Голата му глава усещаше всички парцали на чалмата и даже безопасната игла.

Строиха ги в редица. Наборната комисия четеше списъка, а новобранците отговаряха високо и ясно.

- Ахмед.

- Аз.

- Осман.

- Аз.

- Юмал.

- Аз.

- Емин.

- Аз.

Нататък прочетоха цялото ДПС. Само младеж на име Гюнер не беше дошъл. Наборната комисия го зачеркна от списъка, а военната полиция го записа в друг.

ПИТАХА за занаята на всеки и мислеха как може да им бъде полезен. Най-лесно щяха да изкарат службата музикантите, а готвачите, бръснарите, шивачите и обущарите щяха да имат повече работа.

- Архитект съм - каза Ахмед и обясни.

Такъв човек им трябваше. Всички мостове и язовирни стени в Алжир бяха вдигнати от българските Строителни войски и после разрушени от Ислямския фронт.

- Можеш ли да построиш казарма? - попита началникът на комисията.

Ахмед не отговори. Само скъса лист от скицника си и го остави отпреде му.

Стените бяха проядени от тръби за топла и студена вода, която течеше нагоре по етажите и се спускаше на обратно по каналчетата. Жиците на телефона бяха нарисувани с цветен молив и минаваха толкова на гъсто, че правеха чертежа като задраскан. Мръсното бельо се спускаше в мазето с пързалка, а там се завърташе в пералнята.

Отгоре на всичко това беше забучено знаме.

Началникът напразно търсеше оръжейната и складовете на старшината. Никъде нямаше ограда от бодлива тел. Вратата не се заключваше нощем, а отпред пазеше портиер с кантове на панталона и шапка.

Отдаваше чест на всички.

- Това хотел ли е? - попита началникът, макар униформата на портиера да приличаше много на неговата.

- Казарма.

Ахмед си представяше казармата както му отърва. За пръв път някой не харесваше чертежите му, но това не беше най-голямата беля.

Наборната комисия нямаше да хареса и друго. Лекарят вече опираше ухо и преслушваше сърцата на донаборниците. После чукаше по колената им. Накрая ги приканваше да се обърнат и наведат.

- Отвори бузките!

Ахмед се подчини бързо. Лекарят видя каквото му трябваше и каза:

- Този не става!

В същия смисъл повечето арабски младежи не ставаха. Ахмед обаче се помоли да го вземат, защото новината щеше да се разчуе на пазара.

На пазара също им трябваше човек.

- Имаш ли и друг занаят? - попита началникът на комисията.

- Играя Тука има - тука нема.

ЗАКАРАХА новобранците на баня. Всички държаха сапуна с две ръце, защото бяха обещали да не го изтървават на земята. Това обещание беше част от военната клетва в повечето арабски страни, макар че обещанията в арабските страни се раздаваха с охота и не означаваха кой знае какво. Много по-лесно беше да не водят новобранците на баня.

Всички получиха зелени дрехи от старшината. Само Ахмед се облече със своите.

Арабските страни се въоръжаваха изключително с българско оръжие до правителството на Филип Димитров, което беше заменило военното производство с гражданско. Впоследствие българите обедняха и огладняха, а арабите нямаха достатъчно пушки.

На Ахмед дадоха щайга.

АХМЕД тръгна към пазара доволен. Мислеше си все хубави неща и нехаеше колко силно хлопат чехлите му, което беше невъзпитано в арабския свят.

Но един доносник можеше да си позволи всичко. Току си харесваше по някой плод и оливаше дрехите си в сладките му сокове. Подмина само сергията с дини, защото дините бяха големи да се ядат на крак.

Накрая Ахмед приседна до баща си и обърна своята щайга. Отгоре й нареди три еднакви войнишки канчета. Беше много хубаво да знае занаят.

- Не те ли взеха? - попита почервенял от слънце и срам баща му. На пазара вече се шушукаше около съмненията на наборната комисия.

- Взеха ме.

Бащата си отдъхна за миг.

- А къде ти са зелените дрехи и пушката?

- Аз съм доносник и не трябва да нося зелени дрехи. Иначе всички ще разберат.

Всички разбраха.

В арабските страни също имаше три рода войски. Уседналите бедуини вземаха в пехотата. В кавалерията служеха номадите с техните камили, но номадите и бедуините се мразеха и понякога се сбиваха помежду си в кръвопролитни граждански войни.

В третия род войски вземаха доносниците - предимно учили и недоучили в български университети донаборници. Те бяха елитът на войската и се строяваха най-отпред на парадите.

Бащата на Ахмед имаше с какво да се хвали.

КАЗАРМА нямаше. Разпределиха новобранците по къщите в Беджая, но не и в техните собствени къщи. Иначе службата им щеше да се превърне в голям домашен отпуск.

Осама бин Ладен беше отседнал при сюнетчията и едва свари да се покрие в мазето, когато новобранците потропаха на вратата. Носеха пушки. Само Ахмед беше нарамил щайга и наредил тебешири в патрондаша си.

Старите приятели от пазара бяха забравили сюнетчията, а бащата на Ахмед беше най-първият измежду тях.

- Как се сетихте да наминете! - възкликна сюнетчията.

Беше сбъркал Ахмед с баща му и го разцелува като стар приятел, макар че приликата на двамата беше по-малка от обичайната за баща и син.

Щайгата можеше да излъже всеки.

Ахмед не отвърна на целувката и сюнетчията разбра каква е работата.

- Одрал си кожата на баща си!

- Аз не посягам на чуждите кожи - студено продума Ахмед.

Нямаше да приеме извинения.

СЛУЖБАТА в Алжир не беше много различна от службата в Строителните войски. Ахмед беше свикнал с порядките и всичко му идваше отръки.

Новобранците ставаха предобед. Излизаха на двора за физзарядка, а после правеха приборка и закусваха каквото им направи сюнетчията.

По някое време Ахмед събираше канчетата от масите и тръгваше за пазара. Останалите вдигаха знаме и маршируваха до мръкнало.

В десет часа всички новобранци по света гасяха лампи и заспиваха, но тези правеха каквото поискат. Началниците им бяха далеко.

АРАБСКИТЕ жени обичаха да пазаруват по четири и да си помагат една друга с чантите. Носеха много стока наведнъж и после месеци наред не им трябваше да излизат.

Тези не бяха като другите жени.

- Много стока купувате! - опита се да ги разговори Ахмед, защото ден през ден ги виждаше на пазара.

Не беше редно жените да се спират с непознати, но и четирите изглежда, го познаваха.

- Имаме гост!

- Какъв гост имате?

- От Саудитска Арабия.

- А как се казва? - приведе се към тях Ахмед и извади бележника си.

- Осама бин Ладен.

Ахмед сякаш го беше чувал някъде. Записа името измежду другите доноси и драсна жените с тебешир, ако му потрябват пак.

АХМЕД слухтеше и се озърташе. Беше се скитал дълго и на пазара в София, но пазарът в Беджая беше повече от огромен. Само сянката на сергиите му можеше да покрие България.

А България и така оставаше в сянка. По пазарите наистина нямаше шумни сергии и изобилие от благини. Търговията обаче беше по-голяма от търговията на целия арабски свят, защото в България се продаваше всичко: страната, хората и даже душите.

Но не по сергиите.

По бюрата на управниците.

Тукашната икономика също беше в сянка. Управниците не искаха касови апарати на пазара и никога нямаше да посмеят. С пазара биха унищожили повечето институции в Алжир, а оттам - държавността и самите себе си като нейна опора.

ТЪРГОВЦИТЕ боязливо се кланяха на Ахмед и никога не му вземаха пари, ако хареса нещо от сергиите им. Ласкаеха го и споменаваха управниците с добро.

А вечер му пълнеха щайгата.

Сега на пазара нямаше по-сит човек от Ахмед. Гладните му години бяха станали на спомени и към тях го връщаше само безделието.

Веднъж Ахмед се зачете в некролозите и обявите. Иначе в арабските страни нямаше некролози, а обявите се предаваха от уста на уста.

Но Ахмед не помисли точно за това. Беше познал човека на снимката и се питаше как може да е умрял преди толкова хиляди години.

Хилядите бяха наградата за главата на Осама бин Ладен. Некрологът или пък обявата обърка Ахмед с огромната сума пари, защото алжирските пари имаха повече нули от левовете по време на Жан Виденов.

Ахмед захвана да се оглежда. По фереджетата на жените обаче се отбелязваше какво ли не и му беше трудно да познае своите знаци.

СЮНЕТЧИЯТА и жените му изпълняваха всякакви прищевки. Новобранците не боравеха добре с пушките си, но често ги насочваха към тях за сплашване или на шега.

Ахмед беше най-лош със сюнетчията.

- Ти ме осакати за цял живот! - казваше той. После хапваше надве-натри и искаше данък за похабените си зъби, както навремето в Алжир са правели заптиетата.

А зъбите на Ахмед бяха наистина хубави.

- Кой ти ги направи? - попитаха веднъж другарите му.

- Доктор Кръстев. В България всеки циганин може да си избере личен лекар и личен зъболекар.

- Че откъде пари?

- Българите плащат!

Ахмед надълго разказа за здравната реформа.

- И ние искаме хубави зъби.

- Първо ги оставете да се развалят.

Блясъкът винаги криеше нещо гнило. Колкото повече злато имаше един човек, толкова по-развален беше отвътре.

НОВОБРАНЦИТЕ бяха млади момчета. В казармата лесно побеждаваха желанията им, но хазаите бяха все стари хора и не слагаха бром в супата.

От същата супа се хранеха и те.

Сюнетчията също не слагаше бром в супата. Трепереше за жените си, които новобранците позаглеждаха след вечерната проверка. Опипваха фереджетата им като игра на сляпа баба и гадаеха прелестите им.

Само Ахмед си лягаше рано.

- Защо страниш от нас? - попитаха веднъж другарите му.

- Имам захарна болест.

Никой не искаше да хване болестта на Ахмед, каквато и да беше тя, ако пречеше на онази работа. Новобранците погасиха микробите с големи глътки ракия и запитаха:

- Ние можем ли да се заразим?

- Тази болест се предава по наследство.

- Как ще се предаде по наследство, ако болните не могат да посягат на жена?

- Само обрязаните не могат да посягат на жена.

- Значи захарната болест се пренася от християните? - попита някой.

Така излезе.

БЪЛГАРСКОТО зърно и зърното на някой си господин Божков не свършваше лесно. Безброй чували бяха вече разтоварени на брега, а хамбарите си оставаха пълни догоре. Богата беше нашата Добруджа.

Богат беше и някой си господин Божков.

Моряците не брояха разтоварените чували и отминалите дни. Антоанета се въртеше в кабината на Христо и се чудеше какво да прави там сама, а Христо слънчасваше и наглеждаше стоката.

Капитанът влачеше крак по палубата и току подритваше арабите или корабния коминочистач, който беше черен като тях. Арменецът одумваше мързела им. Само боцманът се беше уморил да ги ругае.

Времето беше спряло. Сутрин капитанът обръщаше нова страница в корабния дневник и слънцето изгряваше точно на часа. Дните обаче бяха толкова еднакви, че капитанът започна да пише с индиго.

Сменяше само датите.

Всички неща в арабския свят ставаха бавно. В Една съвсем обикновена сутрин с изгрева на слънцето лъсна и дъното на хамбара.

Видя му се краят. Капитанът извика Христо преди отплаване. Наброи му малко пари и го проводи да купи пресни плодове.

Антоанета стоеше пред огледалото, когато пагоните на Христо блеснаха в очите й. Той облече белите дрехи и нахлупи шапката си.

- Къде тръгна?

- Ще пазарувам.

Антоанета само това чакаше:

- Вземи и мен.

Христо твърдо отказа. Мислеше да вземе само здравеняци като боцмана и готвача, защото в Алжир беше опасно да се пазарува.

АНТОАНЕТА извади одеялото от плика. Мушна се на негово място и остави краката си да стърчат през дупката. Всичко се виждаше през лекия чаршафен плат.

Отвън и отвътре.

Нахули чехли като арабските момичета и хукна по магазините. Пътьом ръцете й потърсиха ъгълчетата на плика, а главата й се намести помежду им.

Фереджето беше готово. Антоанета премина митницата наред с разтоварваните чували зърно. Измериха теглото й на кантара, но теглото й имаше съвършените мерки на хубава жена и пълен чувал.

Никой не се усъмни. Краката на Антоанета бяха дълги като ръста на арабски докер и сякаш нарамиха чувала й направо от кантара.

Редицата докери отмина напред. Антоанета се видя сама посред улицата и бибипките, с които колите предупреждаваха за развалените си спирачки.

Тук нямаше пешеходни пътеки.

И никъде нямаше магазини.

Антоанета се беше уморила да обикаля уличките, когато видя насреща си четири жени с пълни чанти.

- Къде са ви магазините? - попита ги тя.

Жените бяха белязани с бял тебешир, сякаш знаеха нещо повече от другите.

- Ние нямаме магазини.

Антоанета не искаше да повярва.

- Откъде тогава пазарувате?

- Ами от пазара! - Въпросът се видя глуповат на жените и фереджетата им се опънаха в подигравателни усмивки.

После упътиха Антоанета.

ГЮНЕР стоеше на сергията и дълбаеше динята си с лъжица. Всички араби ядяха дините си така, затова никой не се усъмни какво всъщност прави.

А той слухтеше.

Нямаше много за слухтене. Минаваше обяд и хората гледаха да продадат стоката си. Говореха единствено и само за пари, а дините слънчасваха.

- Сладки ли са дините? - спря се до Гюнер Антоанета.

През фереджето й можеше да се види повече срам от списанията на християните.

Антоанета кокетно присви показалец и почука на дините с венчалната си халка.

Това не убягна на Гюнер:

- Скоро да си вървиш при мъжа!

- Не ми викай така! - Антоанета се пресегна да го зашлеви.

Гюнер усети как ноктите й издраскаха лицето му и сякаш кръвта ги боядиса още по-червени.

Той се смути. Отвсякъде се чуваха търговците. Щеше ли Аллах да ги дари с такъв мощен глас, ако не искаше да викат на жените?

Антоанета хареса смутения Гюнер. Брадата му беше като голяма мръсна стирка, а косата му - сплъстена с гел или повече катран.

- Върви ли търговията? - опита тя да подхване отмрелия разговор.

- Не.

- Може пък да потръгне.

Така и стана. Антоанета наистина умееше да събира хора около себе си и сега пак си приписа заслугата за добрата търговия.

ХРИСТО трудно си отваряше път измежду арабите, затова боцманът и готвачът минаха отпреде му. Те не си правеха труда да се бутат и питат, а направо газеха с големите си крака. Скоро всички наоколо се разбягаха и направиха пътека пред българите.

Христо спираше при сергиите с плодове и опитваше да се спазари за цената, но парите му не стигаха доникъде.

- Защо не купуваме? - недоволстваше боцманът, когото сергиите изкушаваха.

- Много скъпо продават! - отговаряше готвачът вместо Христо.

Всички капитани крадяха от дажбите и за да няма приказки сред моряците, подхвърляха по нещо на готвача. Готвачът не можеше да направи от нищо нещо, но се стараеше чиниите да изглеждат като пълни и разстилаше храната по дъното или забъркваше повечко постни гозби.

Христо не искаше да се върне. Не искаше и да купи скъпи плодове, защото нямаше да стигнат за всички на кораба - едни щяха да ядат, а други - да гледат.

Тогава пред тях се показа сергията на Гюнер.

- Да вземем дини! - предложи готвачът. Динята не беше малка като останалите плодове и можеше да се разреже на колкото искаш парчета.

Така щеше да има за всички.

- Съвсем са сбръчкани! - възпротиви се боцманът.

Христо не ги слушаше. Наведе се над шепата си и за кой ли път преброи алжирските пари.

- Колко струват всички дини? - попита той с надежда за отстъпка в цената.

Гюнер никак не беше склонен да направи отстъпка. Нямаше начин да слухти на пазара, ако продаде всичките си дини. Не върви да стоиш зад празна сергия.

- Не се продават всичките!

- Как така не се продават? - учуди се Христо, защото думите на Гюнер бяха против правилата в търговията.

Христо нямаше избор. Настоятелно чакаше обяснение, а готвачът и боцманът запрятаха ръкави да се нахвърлят върху глупавия арабин.

Антоанета се спотайваше във фереджето си.

Много хора се струпаха наоколо и това не убягна на Ахмед. Търговията замря отведнъж.

ДИНИТЕ не бяха чак толкова много - боцманът и готвачът понесоха по две под едната си мишница. Христо даже остана с празни ръце.

Антоанета тръгна подире им. Гюнер вече имаше какво да обади и скришом ги последва, а Ахмед, пак с намерение да обади и пак скришом, последва Гюнер.

Това не беше трудно. Боцманът и готвачът стърчаха над всички и нямаха причина да се озъртат назад. Само Антоанета имаше - беше харесала Гюнер. Видя как той тръгва след нея и както всяка глупава жена си беше помислила, че е завъртяла главата му.

Позабави крачка. Обаче Гюнер подмина бързо и продължи да притичва напред.

- Ето ме! - настигна го Антоанета.

Гюнер даже не се спря. Тогава тя го задърпа насред пазара:

- Защо бързаш толкова?

- Трябва да науча къде отиват неверниците.

- Аз ще ти кажа.

Сега Гюнер се спря и изгледа с недоверие очите на жената. Изминалите дни на пазара го бяха върнали назад във времето, когато бъркаше дините с хората и всичко наоколо.

Антоанета беше различна. Подутините под фереджето й наистина напомняха малки сочни любеници, които всеки мъж искаше да купи.

Гюнер също

- Откъде знаеш?

- Мъжът ми беше с тях.

ФУРГОНЪТ никога не беше посрещал гости. Робошки висяха провесени от главите на гвоздеи, а в леген киснеха мистрии със засъхнал хоросан.

Антоанета се огледа объркана.

- Нали продаваш дини?

- Тъй трябваше да мислят всички! - подсказа й Гюнер. Беше доволен колко лесно е успял да надхитри хората. Осама бин Ладен също щеше да е доволен.

- С какво точно се занимаваш?

- Аз съм доносник на Осама бин Ладен! - не устиска да се похвали Гюнер и остана много учуден, че думите му никак не уплашиха жената.

ЛАМАРИНАТА беше едро гофрирана и Ахмед не можеше да залепи ухото си хубаво. Накрая домъкна няколко тухли. Стъпи отгоре им и опита да надникне в малкото високо прозорче.

Остана слисан.

Сякаш и Гюнер беше виждал Антоанета преди.

- Ти от цирка ли си? - попита я той.

- От България.

За него България и циркът бяха едно и също. Все повече хора щяха да бъркат двете неща в бъдеще.

Макар и по други причини.

Антоанета беше съвсем гола под фереджето. Гюнер огледа тялото й от главата до петите и върна поглед помежду тях, където се рунтавееше нещо.

- Правоверните жени си бръснат маргаритката!

- Пипнали са срамни въшки! - потръпна Антоанета и неволно се почеса там.

Скоро завеската на прозорчето се затвори, а фургонът се разклати като на път.

Нямаше как да се помръдне с толкова издишали гуми. Ахмед почака малко отпред. Накрая беляза ламарината с тебешир и остави въпросите си за друг път.

Вътре Гюнер вече задаваше своите въпроси, но Антоанета не бързаше с отговорите. Фургонът се друсаше по черните пътища на безсрамието още дълго и едва накрая Гюнер научи каквото му трябваше.

Осама бин Ладен щеше да е доволен.

КАПИТАНЪТ мушна рестото в джоба на готвача. Нареди му да нареже дините за вечеря както си знае, а Христо похвали с потупване по рамото.

Което не беше малко.

Христо се прибра в кабината и захвана да съблича белите си дрехи. Трябваше да се наспи преди отплаване, защото после щеше да будува на мостика.

Леглото му обаче не беше застлано. Навярно Антоанета се беше разшетала както никога и простираше чаршафите му на мачтата.

- Излязла е по магазините! - усъмни се капитанът, когато не намериха нито нея, нито чаршафите.

- Моята жена не е такава.

- И аз мислех така за моята.

Преди години капитанът беше изгубил жена си в същото пристанище.

- И какво стана с нея? - попита плахо Христо.

- Показва се гола в цирка.

На капитана не му се приказваше повече. Христо излезе от пристанището и тръгна към главната улица, която сгради и развалини очертаваха отдалече. Търговската част на Беджая трябваше да е там.

Но и там ги нямаше отрупаните витрини и сводовете от неон, а само малки прозорчета надничаха като зазидани. Сякаш градът беше хлътнал с един етаж под земята.

- Къде са ви магазините? - питаше Христо.

- Ние си нямаме магазини! - гордо му отвръщаха арабите и продължаваха по пътя си.

Христо притичваше след тях или спираше друг минувач, защото арабите обичаха да послъгват.

- А къде ходят жените ви по цял ден?

- Жените ни си стоят по къщята!

На Христо му се прииска да е арабин. Сега и неговата жена щеше да си стои където трябва, а той нямаше да се скита и да търси потъналите магазини.

Само едно не му беше ясно:

- А откъде си набавяте разни неща?

- Крадем ги.

Сякаш всички араби се бяха наговорили да казват едно и също. Христо хвана на обратно прашните улици. Беше объркан и се надяваше да завари Антоанета на кораба.

ИЗГРЯХА първите звезди, но и с тях денят бързо потъмняваше. Коминът на България добавяше още черно към небето, сякаш нощта се правеше в корабната машина.

Стъмни се съвсем. Остана само пътеката на полумесеца, която войните на Аллаха се бяха обрекли да следват до края на дните си. Тази пътека минаваше през кораба като единствена пречка и продължаваше по равното море все към небето.

Към рая.

Гладни плъхове прибягваха из пристанището или катереха корабните въжета с надежда да намерят нещо за ядене. Нокораб България вече беше разтоварил житото си и изплавал високо над водата, а въжетата му бяха станали стръмни и опасни.

Брадатите младежи захапаха ножовете в уста. Първият се разколеба и другарите му го подканиха да се качва.

По другия край на въжето слизаше плъх. Спря се по средата и размаха опашка за равновесие, после бавно продължи надолу към брега.

Тогава въжето натежа още. Плъхът се подплаши и гризна носа на първия бунтовник, който се изтърва и цопна някъде в тъмното.

- Той вече е в рая! - насърчи останалите Осама бин Ладен.

Никой не си представяше рая на дъното.

Вторият не мислеше за рая. Сега муцунката на плъха беше току пред неговото лице и той се пусна с едната ръка. Извади нож от зъбите си и замахна да посече плъха, но посече и въжето.

Всички цопнаха в тъмното.

Осама бин Ладен шептеше клетви, безсилен да помогне на своите. Някои доплуваха до брега, но бяха заменили кинжалите си за глътка въздух и зъбите им зяпаха като празни кании.

- Трябва да се върнем за ножове! - предложи сюнетчията.

Осама бин Ладен не обичаше да се връща и още повече - да става за смях. Корабът беше вързан с много въжета и по някои бунтовниците сполучиха. Първите подадоха ръце на другарите си и скоро всички се събраха на кърмата.

Там пушеха и се озъртаха двамата дежурни моряци. Всичко стана толкова бързо, че главите им продължиха да си говорят отрязани.

ГОТВАЧЪТ се спря пред окачените си ножове и избра най-големия от тях. Прокара пръст по острото и захвана да реже дините на малки парчета.

Тогава в кухнята нахлуха бунтовниците. Първите редици се стъписаха от ножа, но другарите им прииждаха и ги натискаха напред.

Готвачът беше охранен мъж и нямаше как иначе да стане готвач. Няколко удара отби с тигана. После завъртя ножа и престилката му се обагри в кръвта на бунтовниците. Само малки ъгълчета останаха, за да попият неговата.

Намушкаха готвача в корема.

Вдигна се много шум. Осама бин Ладен трябваше да пусне в кухнята всичките си хора с ножове, а останалите с голи ръце тръгнаха по канижелите *.

* Канижел - коридор на кораб. - Б.а. [обратно]

БОЦМАНЪТ нямаше равен на бой с голи ръце. Играеше карти с другарите си, когато бунтовниците нахлуха в салета ^** и задърпаха всички от масите.

Корабният арменец напразно опита да ги заговори. Беше толкова настоятелен, че преди главата трябваше да му отрежат езика.

Разхвърчаха се маси и столове. Коминочистачът беше черен като арабин и сякаш удряше по своите.

Последен повалиха боцмана. Четирима се хвърлиха да го хванат за краката, но ръцете му останаха свободни и удряха като машини за несвяст.

Накрая отмаляха.

- Какво ще правите с мен? - попита той.

Осама бин Ладен повдигна пишката му с върха на ножа си. Не му се искаше да затрива такъв юнак, макар и християнин, но вече беше дал клетва.

Застана зад него.

Боцманът стисна дупето си, защото гащите му бяха още събути и очакваше друго. Осама бин Ладен не се поблазни от другото.

С много мъка отряза врата на боцмана.

Арабите държаха ръцете и краката на мъртвото тяло още дълго. Накрая боязливо ги пуснаха и не обърнаха джобовете му, както обикновено правеха.

* Салет - място за храна и разговори на кораба. - Б.а. [обратно]

КОРАБЪТ беше разтоварен и готов за отплаване. Христо се бавеше, а капитанът вече чакаше митничарите с всичките им формалности. Пристъпваше от крак на крак и поглеждаше часовника на стената, който отброяваше последните минути на живота му.

Осама бин Ладен влезе пръв. След него идваха още много, но многото митничари бяха нещо обичайно в арабския свят и капитанът беше предвидил допълнителни столове.

- Моля, седнете! - покани той.

Многото митничари бяха нещо обичайно в арабския свят и вземаха каквото си харесат.

Сега харесаха главата на капитана. Той беше плавал години и обиколил всичките арабски държави, но никога не беше давал такъв подкуп. Отстъпи назад и се бръкна в пазвата, сякаш оттам щеше да им извади главата си.

Митничарите спряха и го оставиха да довърши фокуса, който погуби шестима от тях.

Револверът на капитана най-после замлъкна.

И Осама бин Ладен беше обиколил арабските държави, но никога не беше събирал такава дружина. За една нощ хората му напълниха рая с глупаци.

Празният револвер не спря тримата останали. Осама бин Ладен отряза главата на капитана чак до пагоните и гневно стъпка бялата му фуражка.

Сюнетчията ограби касата. Тримата разхвърлиха мебели и вещи, сякаш наистина бяха митничари и търсеха нещо скрито. Накрая събраха отрязаните глави в чувал, който Гюнер като най-млад трябваше да нарами.

ГАРВАН вадеше очите на онези моряци, които капитанът беше оставил да се озъртат на кърмата. Сякаш духът му го беше изпратил.

Христо помисли същото и остави гарвана да кълве. Очите им бяха слепи още приживе. Но не гарван беше събул гащите на всички моряци, нито гарван им беше обърнал джобовете или отрязал главите.

Христо прескочи първите двама. В иначе постната кухня се беше събрало месо за години напред, ако готвачът можеше да сготви и себе си.

Сякаш някой отново беше потушил Априлското въстание. Надстройката се беше превърнала в голяма баташка черква, а мачтата стърчеше отгоре й вместо кръст.

Боцманът и готвачът нямаше да стърчат над останалите. Капитанът също. Беше с една глава и цял врат по нисък и не изглеждаше толкова страшен както преди.

Навремето са увивали мъртвите моряци в платно и са връзвали гюле на краката им, но сега корабите нямаха платна и гюлета.

Христо удари камбанката на умряло. Тогава ситите гарвани отлетяха и отстъпиха другарите му на мухите, които идваха на гъсти черни облаци.

Слънцето даже не се показа. Христо не можеше да го чака повече и един по един изхвърли другарите си в морето. Кръвта им обагри синята вода в червено и доведе акули от дълбините. Средиземно море и Атлантическият океан не се различаваха повече от бюфета на Народното събрание.

- Почивайте в мир! - каза Христо на другарите си.

Или на всички българи.

Само корабният коминочистач остана да лежи, затиснат от арабите, защото беше много черен и Христо го беше взел за един от тях.

Езикът на арменеца още мърдаше по палубата.

Христо събра вързопче и слезе на брега. Направи няколко колебливи крачки. После пак се извърна към кораба и погледа как българското знаме виси на мачтата.

НА ПОСОЛСТВОТО също висеше българското знаме. Беше някак уморено от всичките тринадесет века или по-скоро от малкото години след тях.

А това знаме помнеше хубави дни. Беше играло с бризовете на Мраморно море и гледало от най-високата джамия на Одрин. Тогава беше пробито с куршуми и подгизнало от кръвта на онези, които никога не го предадоха.

Сега старите рани бяха зараснали и само червеното беше станало повече.

Знамето го болеше отвътре.

Синият посланик беше син на червен посланик, внук на царски посланик и баща на още малък посланик. Говореше езика на посланиците, беше роден в квартала на посланиците и познаваше само посланици.

Христо не беше от тях.

- Махай се! - понечи да го отпъди той.

- Но аз съм българин...

Българите в арабските страни не крадяха автомобили като сънародниците си в Европа, но пък заразяваха със СПИН по неколкостотин деца наведнъж.

- Само неприятности с вас! - махна с ръка посланикът.

Навярно посолството беше на друга страна. Цветовете на толкова увиснало знаме лесно можеха да се сбъркат и Христо пак вдигна очи нагоре.

Посланикът никога не беше гледал толкова високо.

- Какво те води насам? - попита той с досада.

- Търся жена си Антоанета.

- Тогава иди на пазара!

- Не искам да купувам или продавам!

- Купуването и продаването са последните неща, които се правят на пазара. Само там можеш да видиш и чуеш всичко или да намериш когото трябва. Пазарът е люлка на цивилизацията в Северна Африка!

- А делтата на Нил?

- Нил е от стария учебник по история. Там пишеше само за Египет и нищо хубаво за останалите държави в Северна Африка.

Христо се запита какво още може да пише за Алжир в новите учебници. Навярно турското и френско робство бяха вече турско и френско присъствие.

- Как учебниците по история могат да преместят другаде делтата на Нил?

- Има и нови учебници по география - отговори му посланикът.

СЮНЕТЧИЯТА и Осама бин Ладен се прибраха. Открехнаха портата и огледаха двора за обичайната физзарядка, която се беше успала тази сутрин.

На пръсти се промъкнаха към мазето.

Но физзарядката, изглежда, беше в мазето и новобранците едва дишаха от умора. Сюнетчията се спусна да им направи закуската, а Осама бин Ладен помогна с каквото може и понечи да се покрие някъде.

Физзарядката продължи още. Малкото и услужливо прозорче беше попречило на слънцето да надникне в мазето.

Вместо него надникна сюнетчията. Собствените му жени правеха с новобранците такива неща, каквито и християните изрязваха от порнофилмите.

- Не мога да бера този срам! - хвана се той за главата.

- Трябва да отмъстиш за честта им.

Осама бин Ладен имаше право. В арабския свят поруганата и после отмъстена чест струваше повече от девствеността. Сюнетчията се хвана за ножа. Влезе в мазето с ритник и сам отряза тънките вратове на новобранците.

- Един го няма! - изброи главите им той, защото честта му щеше да е отмъстена със смъртта на всички.

Пак този Ахмед! Сюнетчията се завайка. Навремето беше отрязал само кожата на Ахмед и сега съжаляваше, че не беше взел главата му.

ГЮНЕР се прибра потен във фургона и свали чувала от раменете си.

- Какво си ми донесъл? - попита Антоанета.

Гюнер бързо скри чувала зад гърба си.

- Не бива да гледаш!

Антоанета закачливо надникна зад гърба му и опита да познае каква е изненадата. Накрая се предаде, но Гюнер пак не искаше да й казва.

Не беше честно така. Антоанета сама се пресегна към чувала. Бързо го обърна на пода и даже не трепна, когато главите се търкулнаха.

- Нима и друг път си виждала отрязани глави? - изуми се вместо нея Гюнер.

- Само по телевизията.

- Че кой ще пусне такава жестокост по телевизията?

- Милена Милотинова от Канал 1.

Моряците падаха в краката на Антоанета за последен път. Тя клекна измежду тях като дете, което си играе с любимите си играчки, и започна да ги назовава по име.

Прехвърли всичките една по една.

- Един го няма! - каза накрая.

- Кой?

- Мъжът ми Христо.

Тази играчка й беше отдавна омръзнала, но Антоанета не можеше да забрави веселите игри с нея. По лицето й пробяга сълзичка.

НАЙ-НОВАТА играчка на Антоанета се казваше Гюнер. Той носеше дълга като на хипи брада и живееше в каравана, която беше много по-голяма от спартанската кабина на Христо.

Само прозорчето откриваше грозна гледка. Море от развълнувани камъни и бетон, от което на Антоанета пак й се повдигаше.

- Нека сменим къмпинга! - настоя тя.

- Това е строеж.

- Трябвало е да потърсиш някое по-романтично място за караваната!

Романтиката не беше за Антоанета нищо повече от дума за прищявка, но пък прищевките на Антоанета бяха всичко за Гюнер.

- Къде искаш да те заведа?

- Сред природата.

Гюнер излезе и захвана да помпи гумите. Фургонът се повдигаше с тласъци и само подложените навреме тухли го спряха да избяга с Антоанета. Още много тухли дебнеха по строежа.

Не мина време и фургонът се изправи равен. Природата беше наблизо, но Гюнер не мислеше да се впрегне в теглича. Познаваше шофьорите на пазара. Прибяга там и склони един да издърпа караваната.

АХМЕД завари къщата на сюнетчията празна. Само жените му тихичко обсъждаха техни си работи. Току някоя разтваряше ръце да покаже нещо голямо, а другите изцъкваха с език и на свой ред рисуваха въздуха.

- Къде е сюнетчията? - попита Ахмед.

- В мазето! - извърнаха се жените да му отговорят.

Преди Ахмед ги беше заглеждал малко, за да види тебешира на фереджетата им.

- Имате нещо бяло! - каза той.

- Нали ти ни оцапоти?

- Само другите войници блудстват с вас!

- Това е от тебешир.

Мислите на Ахмед се нареждаха бавно. Очите му се бяха изгледали за четирите жени от пазара, а те живеели при него - в къщата на сюнетчията.

- Къде е Осама бин Ладен? - попита Ахмед.

- В мазето.

Ахмед никога не беше слизал в мазето. Само пращаше сюнетчията за буркани или кисело зеле, ако се случеше да му се прияде.

Жените пак си зашушукаха настървено.

Преди мазето стоеше заключено с няколко катинара, а сега вратата му зееше открехната. Сякаш сюнетчията вече не се страхуваше за зимнината си.

В МАЗЕТО миришеше на много неща. Завеса от наденици скриваше всички тях от оскъдната светлина, която се беше престрашила да влезе с Ахмед.

Но ножовете на Осама бин Ладен и сюнетчията отразиха светлината и тя избяга обратно с присъщата за нея скорост на светлината.

Ахмед остана сам.

- Горе ръцете! - извика той както го бяха учили, макар че доносниците носеха щайга вместо оръжие.

Блажната завеса се отмести сякаш от смеха на Осама бин Ладен и сюнетчията. Ахмед пъргаво излезе от мазето и подпря щайгата си отвън, а отвътре двамата напънаха залостената врата.

Напразно. Сега щайгата беше помогнала на Ахмед повече от всичките пушки на новобранците. Осама бин Ладен нямаше къде да иде.

Ахмед имаше.

ЩАБЪТ на жандармерията се помещаваше в училището. На двора ги нямаше чертежите на учителя по геометрия и само часовите рисуваха кръгове като обути с ботуши пергели.

Но сега най-решаваната задача беше колко дни служба им остава.

- Какво носиш? - спряха Ахмед на прага.

- Новини.

Часовите мигом отместиха щикове и пуснаха Ахмед в учителската стая.

Всичко беше променено. Нямаше ги ароматът на учителката по френски и стиховете на учителя по вероучение, макар че изтривалката отпред много приличаше на килимчето му за молитви.

Столовете бяха с тапицерия от смачкани шапки.

Обаче картата по география още висеше на стената и точно до нея се бяха събрали офицерите. Началникът на щаба сочеше нещо с миризливата показалка по геометрия, а всички останали бяха извърнали носове.

Ординарците лъскаха ботушите им толкова надупени, че сякаш лошата миризма беше изпусната от тях. Никой не смееше да прекъсне началника.

Ахмед се покашля.

- Нося ви новини.

Началникът мигом свали показалката си. Ординарците се изправиха ведно с отлетялата миризма, а офицерите си поеха дъх.

- Къде ти е щайгата? - попита началникът.

В Алжир беше еднакво срамно един войник да си изгуби пушката и щайгата. Ахмед беше изгубил своята щайга и сега губеше времето на офицерите с небивалици.

Те търсеха Осама бин Ладен.

- Знам къде е! - докладва им Ахмед.

- Никой не знае къде е Осама бин Ладен! - отпрати го навън началникът на щаба. После пак заби показалката си в онази патешкожълта карта на пустинята.

Навън часовите се въртяха в затворените си кръгове, сякаш търсеха някакъв изход.

Ахмед също.

<<< || >>>

© Христо Леондиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.06.2001

Христо Леондиев. 1300 години стигат. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Христо Леондиев. 1300 години стигат. Варна: Компас, 2001.