ШОФЬОРИ

Габриела Цанева

web

Слънцето още беше високо и прежуряше, но денят вече си отиваше и идващата вечер обещаваше хлад. Хлад - за напуканата суха земя, за пожълтялата трева, за изгорелите листа на дърветата. И за хората - изнурени от дългия ден, потни, лепкави, непоносими за себе си... Хлад - за уличните котки, търсещи храна в нажежените контейнери, и за глутниците псета, скрити в храстите на парка.

Най-хубавите часове на деня - когато той още не си е отишъл и нощта още не е дошла. Когато хората се прибират, измиват от себе си праха и умората, захвърлят страха, стреса, гонитбата - на пари, кариера, обществено положение, и всичко онова, което ги прави винтчета в машината, наречена "общество" - и остават просто хора. Същества, сгушени в уюта на дома си, както котката в контейнера и кучето под храста, и усещат топлината на близките си, вдъхваща енергия - най-после топлината, заради която денят е изсмукал енергията им.

- Иво... Иво!

Иво се стресна, но не помръдна. Хубаво му беше тук.

- Иво! Вечерята изстива, хайде, прибирай се!

Той погледна още веднъж слънцето, което го ослепи, после дърветата в парка и накрая - балконите на отсрещния блок. Не искаше да се прибира. Искаше да стои на своя балкон, да вдишва аромата на парка и да знае, че Марта е до него, зад завесата, която течението изхвърляше през отворената врата и която го докосваше като милувка.

Влезе в полутъмната стая. Масата беше сложена и на нея, както винаги, имаше поне едно от любимите му ястия. Марта се усмихваше, въпреки че супата вече не димеше.

Вечеряха.

Не му се тръгваше. Не му се искаше да си отиде точно сега, когато вечерта дойде, когато Марта го гледаше - нежна, свежа, ухаеща на сапун, на парфюм, на нещо, което не можеше да определи, но което знаеше, че е нейно и го кара да я обича и да бъде щастлив.

Целуна я бързо по устните и челото, открехна вратата на детската - бебето спеше, сладко гушнало глава с ръчички. Не посмя да го целуне, за да не го събуди. И тръгна.

...

Слънцето още беше високо и още прежуряше...

Звънът на часовника се стовари като удар с чук по главата му. Не можа да се събуди веднага, още сънуваше. Сънуваше влака, връхлитащ го всяка нощ, и всеки ден, и всеки миг, в който затвореше очи.

Пътуваше по тесен, син, безкраен път. Около него нямаше нищо. Съвсем нищо, освен една железопътна релса, която някога някъде ще пресече пътя... и един влак, който ще го връхлети... и ужасът, че това е неизбежно. Понякога влакът изобщо не се появяваше. Друг път го преследваше, успоредно летящ след него, по успоредната на пътя релса... и не се знаеше къде пътят и релсата ще се пресекат. Най-страшен беше прелезът. Тогава колата му незнайно защо угасваше и оставаше на релсите. Вратите не можеха да се отворят. Той стоеше и чакаше влакът да го връхлети. Дочака го - той летеше към него и нищо не можеше да го спре. Нищо, освен ужасният звук, който режеше мозъка му... или може би влакът спираше и това беше звукът от спирачките му?!

Звукът продължаваше да му разцепва главата, и тишината, и света. Събуди се. Натисна бутона на будилника и главата му отново стана цяла, и светът стана цял, а тишината - плътна, да я режеш с нож.

Максим стана, акуратно подреди леглото си - така, че нито една гънчица да не остане. Главата му се въртеше, в устата му горчеше. Влезе в банята, пусна студената струя върху себе си. Изгони съня, но страхът остана, заедно с горчилката.

Отиде в кухнята, извади хляб и салам - не му се ядеше. Очите му - тежки от тежкия сън, се стовариха върху бутилката с гроздова. Желанието да усети топлината й, потекла в жилите, пресуши дъха му. Стана, взе бутилката и я прибра в шкафа - да не я гледа. Утре ще пие. Ще се напие - като хората. И няма да сънува влака. Нищо няма да сънува, нищо няма да помни. Ще си почине... най-после...

Излезе на балкона. Слънцето го ослепи - все още високо, все още прежурящо. Примижа - тежките му клепачи почти затвориха очите му. И я потърси - красавицата си - бяла, чиста и неповторима. Единствената му любов и грижа, единствената му радост и гордост... Стоеше си - точно под балкона му, под лампата. Но не беше нито бяла, нито чиста. Огромно червено петно от прясна боя се стичаше по предния й капак. В първия миг не проумя какво точно не е наред - затвори очи и пак ги отвори. Петното си стоеше - все по-голямо, все по-разливащо се - като кръв по бялата й плът. Пак затвори очи - зави му се свят от болка. Краката му се подкосиха и тежко падна на мозайката. След малко се свести и пак погледна през перилата. Нямаше грешка - там си беше петното. Агонизираше - любимата му - бяла, чиста, съвършена... до тази сутрин... може би допреди час, допреди миг...

Главата му бучеше - не от спирачките на влака, от нахлулата в нея кръв. Тилът му пулсираше, ударите на сърцето се стоварваха направо върху мозъка. Болеше - всичко болеше - главата, душата, тялото. Пое дълбоко въздух, хвана гърдите си с две ръце - да не избяга въздухът и хукна.

Гъста и лепкава, кръвта се стичаше по белите й форми... Не, боята по капака й, по калника... и капеше на едри капки по асфалта... капки кръв от невинна жертва. Отвори багажника й, извади бяла чиста кърпа и попи боята. Не беше съсирена още. Това му вдъхна надежда, че не всичко е изгубено, че хубавицата му ще се оправи, ще я изчисти, ще я светне, ще я лъсне и пак ще стане каквато беше - чиста, бяла, съвършена.

Търкаше и лъскаше, изхвърляйки кърпа след кърпа. Петното си седеше - грозно и червено. Любимката му стенеше от усилията му да я направи отново красива, но той се стараеше да не й обръща внимание. Ще я изчисти и пак ще стане неговата гордост.

И тогава го видя - мръсникът, извършил престъплението. Кървава пелена се спусна над очите му, сякаш целият осквернен капак се вдигна и го захлупи. Когато му премина, мръсникът беше още там - Иво Добрев, наглото копеленце от пиацата, което вечно се хилеше и вечно намираше на кого да се подиграва, и вечно намираше хайвани, които да се хилят заедно с него на честните хора... И сега си седеше мръсникът в колата и се хилеше - цялата му физиономия се беше сбръчкала от смях и тялото му се тресеше.

- Здрасти, бай Максиме, какво си я затъркал - по-хубава няма да стане. - Я по-добре си вземи някоя "Лада" по-млада, че на тая вече годинките май вече не се знаят...

- Ти ли бе, ти ли на мен акъл ще ми даваш? Че кой си ти бе, копеленце мръсно? Той на мене - акъл ще ми дава. Стара била колата, по-млада да съм си вземел? А? Само да седиш и да дебнеш хората и весело да си правиш за тяхна сметка - това знаеш ти, нали? А колко грижи иска една кола да изглежда нова и хубава, не знаеш, нали?

- Ти, бай Максиме, вместо кола да лъскаш по цял ден, вземи, че се ожени, жена си да лъскаш...

- Мръсник... Ще ти кажа аз на тебе... Акъл ще ми дава... Ти ли я намаза, а? Ти ли?

Максим беше впил поглед в прясно боядисания десен калник на Ивовата кола. Същият, съвсем същият си беше цветът... цвят на кръв, избликнала от бяла плът. И кървавата пелена пак падна пред очите му. И хукна като обезумял към наглеца:

- Ще ми платиш ти, ще ми паднеш в ръцете...

- Я се разкарай бе, дърт педераст...

Иво натисна газта, двигателят изръмжа, колата отлетя, оставяйки стареца сред прах и изгорели газове. Не беше лош човек бай Максим, ама беше малко нещо маниак и трудно се общуваше с него. Вече имаше половин година откак работеше на пиацата, но никой не го познаваше отблизо, макар да имаше момчета, които го знаеха и отпреди, когато заедно са били шофьори на държавна служба. Все се сърдеше за нещо, все беше начумерен - като че ли целият свят му е крив. Някои разправяха, че бил обратен, но Иво не вярваше. Просто си беше самотник човекът и оттам идваше всичко.

Отиваше си денят и най-хубавите часове идваха - сини и хладни. Часовете, които въпреки раздялата с Марта, изпълваха душата на Иво с радост и тръпнещи надежди за нещо по-добро. И макар да не знаеше какво е това, по-доброто, знаеше, че ще се случи, някога. Днес душата му беше празна и той разбра - не знаеше откъде, но разбра, че доброто никога вече няма да се случи. И болката от грозните думи, които каза на стареца, стана още по-силна.

...

Болката, пулсираща, се врязваше в главата му. И помете всичко. Не знаеше колко време е минало, но вече беше тъмно. Боята бе изсъхнала и никога нямаше да се махне. Събра разхвърляните наоколо мръсни парцали, с които се бе мъчил да я спаси, красавицата си, но не бе успял, и ги изхвърли в контейнера. Грозна гледка бяха контейнерите и особено площта около тях, осеяни с всякакви боклуци. Боклуци - навсякъде боклуци. Всички бяха боклуци. И затова не им правеше впечатление мръсотията. Мръсотията навсякъде - по улиците, в домовете им, в душите им. Мръсници, всички бяха мръсници - това и заслужаваха - контейнери.

Остави я под лампата - бяла, крехка, беззащитна.

Качи се в гарсониерата, изми се, преоблече се. Взе отвертката, ножа и ключовете, пъхна ги в джоба на якето си, метна го през рамо и отново излезе. Заобиколи блока и седна в таксито. Таксито - и то беше негово, но беше такси, най-обикновена бричка с мръсен пясъчен цвят, с която прибавяше по някой и друг лев към пенсията, возейки нощем мръсници.

Когато се пенсионира преди две години, тъкмо бяха разрешили на хората да си подхванат частен бизнес, ако могат. Той, търговец или барман, или някакъв друг мошеник не можеше да стане, защото целият си живот бе прекарал зад волана. И реши да стане шофьор на такси - не беше стар, работеше му се. Пък и беше съвсем сам - никой нямаше да му помогне, като дойде най-лошото. И я направи такси - своята бяла хубавица. Само той си знаеше колко му струва това - всеки божи ден десетки мръсници и курви да сядат в нея и да я цапат с мръсните си задници. Е, разбира се, той я чистеше - всеки ден, но какво от това - мръсотията си бе мръсотия и неговата красавица не я заслужаваше. Затова, когато припечели достатъчно пари, си купи една барака - от тия, дето ги мъкнеха от западняшките автомобилни гробища. Изми я, излъска я, пребоядиса я - като нова стана. Сложи й табелката "такси" на покрива и глупаците започнаха да се лепят по нея като мухи на мед... Не-е-е, като мухи на лайно. Така вече стана истински професионален частен шофьор на такси - половин година мина. Дали беше щастлив - не знаеше, но беше доволен от живота си. Единственото, за което се молеше, бе Господ да му даде сили да работи до последния си ден, защото... не му се искаше да си го признае, но се страхуваше да остава сам нощем в гарсониерата.

...

Беше вечер. Прекрасна синя юлска вечер - гореща на асфалта между панелните блокове и прохладна под дърветата на парка. Юлия вървеше с вдигната глава нагоре и се мъчеше да надникне зад сплетения клонак над себе си и да зърне синевата на нощното небе. Не беше сама, но й се струваше, че е сама. Сама и свободна - с целия живот, с цялото бъдеще, с всичките мечти пред себе си. Усмихваше се - всъщност, тя се усмихваше винаги, но тази вечер се усмихваше на себе си, а не на другите край нея. Беше щастлива - най-после господарка на съдбата си. Изведнъж спря - инерцията на бързите й стъпки я притисна към гърдите на Свилен, силните му ръце я прегърнаха и почти спряха дъха й, устните му намериха нейните и дърветата се завъртяха. Хубаво й беше - в тази топла юлска вечер, в прегръдките на най-топлото момче, което някога бе познавала, и с мисълта, че от днес, от тази вечер, двамата са напълно свободни, пълнолетни и отговорни за постъпките и живота си. Това я правеше горда и силна. Достатъчно силна, за да откъсне устните си от неговите, да разхлаби прегръдката му и да се откъсне от ръцете му.

- Юли, защо?

- Защото е безсмислено, знаеш...

- Знам, че искаш да следваш, знам, че есента ще заминеш... И какво от това - пак можем да се оженим, вече не сме ученици. Мога да дойда с теб, ще си намеря работа там...

- Я стига, работата не расте по дърветата.

- Ще стана таксиметър като брат ти и баща ти - колкото е по-голям градът, толкова по-голяма нужда има от таксита.

- Че ти нямаш книжка - какъв шофьор ще ми ставаш? И аз да треперя по цели нощи като майка ми и като Марта дали ще се прибереш... А, не, благодаря. По-добре ме изпрати, че вече се стъмни. Хайде, усмихни се! Нали знаеш, че мразя тъжните лица. Пък и не съм казала, че не искам да се виждаме - ще си останем приятели, както преди. Просто всеки ще върви по пътя си - това е. Хайде сега, усмихни се, цупльо!

Юлия се отскубна окончателно от ръцете му, завъртя се като балерина между дърветата, под тъмните им куполи като на сцена, после спря изведнъж пред него с нацупена муцунка - огледално копие на неговата, и той, видял себе си върху лицето й, се разсмя.

- Ти си най-страхотното маце, което познавам, обичам те!

Юлия също се разсмя. Кризата беше отминала - и този път, защото думите му не звучаха като сладникаво любовно признание, а съвсем, съвсем приятелски, точно така, както тя би искала. Изпрати я до блока. И в тъмния вход се целуваха - съвсем истински, но съвсем без илюзии за общо бъдеще - поне тя така се надяваше, че е. После се качи в асансьора и когато вратата хлопна зад гърба й, разбра, че една врата се е затворила зад нея завинаги, но не съжаляваше, защото имаше своята мечта.

...

Стъмни се. И днешният ден не донесе нищо хубаво, освен работа и грижи. Грижи за насъщния и грижи за утре. И умора. Атанаска седна на дивана и подгъна крака под себе си - най-после всичко беше наред - изгладено и подредено в гардероба, чиниите - измити, подовете - изметени, мебелите - почистени от прах, яденето - сготвено... Нищо хубаво не беше донесъл днешният ден, но и нищо лошо - хладилникът бе пълен, пари не им липсваха, децата й бяха здрави, с мъжа си се спогаждаха добре - не можеше да се оплаче. Е, наистина, остана без работа, но и къщната работа й стигаше, даже понякога много й идваше... Да се чуди човек как допреди година е успявала и вкъщи, и в службата, ама то - хората хубаво са го рекли - "кучето скача според тоягата", че и тя.

Тъмно беше, но не й се искаше да пали лампата - хубаво й беше - в тъмното, сама. Обичаше да гледа прозорците - многото светещи прозорци на блоковете, които виждаше от своя прозорец. И да си мисли, че зад всеки прозорец има едно семейство като нейното и по една жена като нея, свила крака под себе си на дивана.

Ключ изчегърта по външната врата, превъртя се. И вратата с трясък се отвори и затвори. Нещо тежко пльосна на пода, лампата в антрето светна. Юлия - винаги тряскаше вратите, когато влиза, и хвърляше на пода чантата си. И вратата на хола се хлопна, и лампата се запали.

- Мамо, тук ли си? Пак стоиш на тъмно, мислех, че те няма...

- Е, и ако мислеше, че съм тук - какво?

Личицето на Юлето светна като слънчице:

- Как какво? - просто щях да затворя съвсем тихичко вратата и да сложа съвсем внимателно чантата си върху сандъчето за обувки, а не да я тръшна на пода...

- Ами като знаеш какво трябва да правиш, защо не го правиш и когато си мислиш, че ме няма?

- О, мамо, нали знаеш, че съм си такава - не мога да бъда друга - не се сърди.

- Къде беше?

- Със Свилен.

- Е?

- Казах му.

- А той?

- Нищо, ще го преживее.

- Юле, сигурна ли си, че така трябваше да направиш? Къде ще намериш по-добро момче от него?

- Ами-и-и, сигурно няма да намеря, но иначе просто нямаше да е честно, мамо... Нито за него, нито за мен... Разбираш ли?

Атанаска не разбираше, но се мъчеше да разбере. Нейното Юле беше отличничка и искаше да учи в София - за артистка. Казали й били, че има комедиен талант - може и така да беше, Атанаска не разбираше от тия неща. Но което си беше истина, истина си беше - Юлето можеше да разсмее и умрял. Но защо трябваше да скъсва със Свилен - това не можеше да разбере. От деца се познаваха, едно училище завършиха, все заедно бяха. Юлето не й беше казвала, но Атанаска подозираше, че и като мъж и жена са били... не, че имаше нещо против. И с родителите му се познаваха, свестни хора бяха и изобщо - къде ще намери по-добър... Ама не, тя си знае нейната. Въздъхна.

- Мамо... - очите й бяха пълни със сълзи. - Мамо, сгреших ли?

- Не, миличко, не си - ще станеш артистка, ще те гледаме по телевизора, всичко ще се нареди така, както го искаш...

- А той, мамо? Толкова е добър и толкова е хубав, и толкова ми е хубаво с него... Нали знаеш? - Юлия я погледна с големите си мокри очи. - Нали знаеш, мамо?

Атанаска я прегърна, погали косите й.

- Знам, всичко знам, Юле. Хайде, не плачи. Всяко зло за добро. Хайде да станем, да наредим масата, че баща ти ще си дойде от смяна. Хайде.

- Мъчно ми е - за татко. Толкова много работи... и на работа, и с таксито. Знам аз, всичко е заради мен - и избухна в ридания, които разтърсиха цялото й тяло и които Атанаска не знаеше как да спре.

- Хайде стига, стига. Нали затова е мъж - да работи и да изхранва семейството си.

...

Най-после дългата опашка от таксита пред него се стопи - дойде редът му, зачака клиент. Не обичаше да работи нощем, въпреки че сега, през лятото, беше по-хладно и по-поносимо - и чакането пред стоянката, и дългите курсове в тъмните и пусти улици... А и нощните клиенти си ги биваше - баровци и паралии, рядко се циганяха за рестото, пък и рядко главите им бяха достатъчно бистри, за да схванат колко са дали и колко дължат... На Иво не му беше мъчно за тях - с чиста съвест им прибираше парите - в края на краищата - вместо да ги носят на семействата си, по кръчми тръгнали да ги пилеят. А на него парите му трябваха - друга работа освен таксито нямаше. И Марта не ходеше на работа. Е, сега, заради детето трябваше да стои вкъщи, пък и получаваше някой и друг лев за него, но след три-четири месеца... Колко бързо растат тия бебета и колко много пари искат... Добре, че е баща му - да помага, иначе...

- Хей, симпатяго, ще ме хвърлиш ли до Дунав мост?

Иво се стресна, погледна през прозорчето - курва. Беше толкова изрисувана, че не можеха да се познаят годините й. Но той знаеше, че е млада - сигурно по-малка и от сестра му, почти дете. Стана му и гадно, и мъчно, като си представи Юлето - проститутка.

- Хайде, маце, скачай!

Нощната красавица се усмихна - съвсем по детски. Видяха се белите й равни зъби. Един от тях беше златен - явно, съвсем без нужда. "Циганка - помисли си Иво, - и тази е циганка, пък хич не й личи, хубавица." И пак го заболя. Почувства се омърсен, съучастник в гнусно престъпление, което на безценица погубва младостта, красотата и живота на това момиче, пък и на толкова други.

- Абе, маце, не си ли много малка да ходиш на Дунав мост?

Момичето се сепна, смутено примига с натежали от аркансил клепки, но бързо се окопити и сложи порочната маска на лицето си.

- Пълнолетна съм и мога да правя каквото си искам, ясно?

- То май във вашата махала ставате пълнолетни на 12?

- Не съм на 12, на 15 съм - каза тя и прехапа устни, разбрала, че е сгрешила. - Ъ-ъ-ъ, исках да кажа, че на 15 бях преди три години...

Иво се разсмя така, че колата кривна от правата посока.

- Ей, педераст - ти какво, да не си решил да ни утрепеш? Я си гледай пътя и много да не знаеш... Аз такива като теб - колко съм ги оправяла... Слушай, ако не ни обърнеш някъде, ще те оправя и тебе, а? Искаш? За возенето - ще видиш, че си струвам парите...

Иво я видя как разкърши рамене и кокетно оправи бюстието си - гърдите й още повече се показаха - гладки, тъмни и предизвикателни. Тя забеляза погледа му и по лицето й се разля задоволство, приличащо на сексуално удовлетворение.

- А, не, маце, мерси - ако нямаш пари, ще го преглътна.

- Кой, аз да нямам пари? Ти за каква ме вземаш, бе? - и тя нацупено го погледна в огледалото, защото знаеше, че той я вижда.

- Е, ти пък, сега - не исках да те засегна. Може да си си забравила портмонето.

- Нося си го, нали отивам да го пълня... Ти просто си готин, харесваш ми... Или си мислиш, че аз само за пари - не съм такава. Парите са си пари, пък другото си е друго...

- Е, хайде, стигнахме. Ей ти ги ТИР-овете. 30 лева.

Момичето зарови из лъскавата си чантичка, след малко вдигна виновен поглед.

- Кьорав лев нямам, мъжки - тя вдигна рамене. - На ти 30 долара.

Устата му пресъхнаха - не му се случваше за първи път. Тия момичета предлагаха телата и парите си с щедра ръка, бяха наивни до глупост и си приличаха до едно. Иво взе доларите - не искаше, но ги взе. Не знаеше дали тя знае, че плаща 30 пъти повече, но той знаеше и се почувства омърсен. Още по-омърсен отколкото там, на стоянката, когато я взе, за да я докара до този подвижен бардак, където щеше да продава тялото си до сутринта... Не му се искаше да ги взима, но ги взе, прибра ги в чантичката на кръста си, тя вече беше слязла и му се усмихваше с цялата си широка и чиста усмивка.

- Е, мъжки, чао! Може и друг път да се видим... И да знаеш, имаш го едно от мен...

Иво й помаха с ръка и се подреди на опашка за следващия си клиент. Мразеше това място - въпреки парите, които падаха, а може би и тъкмо поради тях. Искаше да си е вкъщи, на чисто, при Марта. Искаше - да не се е омърсявал с доларите на уличницата, но те дори нямаше да покрият разходите по изчукването и боядисването на калника, който миналата седмица бе ударил. Зачака дългата опашка от таксита отново да се стопи пред него. Бавно се придвижваше напред - всяка новопристигнала курва преместваше колата му с една позиция напред - гледаше ги - петнайсет-шестнайсетгодишни момиченца, еднакво гримирани до неузнаваемост, с еднакви къси тесни поли, с еднакво невинно-наивни очи и с еднакви порочни маски върху тях. Раздаваха телата и парите си с щедра ръка - но не и душите си. Не и душите си, както той го направи.

...

Нощта напредваше и пияниците ставаха все повече. И нуждата им от таксита - все по-голяма. И навалицата на пиацата - все по-шумна. Максим мразеше навалицата - смеховете и шегите на колегите си, скандалите за ред. Мразеше цялата нощна суетня, а тази вечер - още повече. Сърцето блъскаше в тила му - главата му се цепеше. Знаеше, че една съвсем мъничка чашка гроздова ще го оправи, но знаеше, че не може да я изпие, и това го влудяваше. Влудяваше го и страхът от празния апартамент и връхлитащия върху него влак в съня му. И тишината след събуждането и мрака в мъртвите стъкла... Мразеше да чака. Колегите излизаха от колите си - пушеха, говореха. Той нямаше за какво да говори с тях. И си седеше в таксито. Изнервяха го - а тази вечер - още повече. Искаше да забрави, но не можеше. Не можеше да я забрави - окървавената си хубавица. Затваряше очи - и мъртвият капак като залепнал за клепачите му се изправяше и го захлупваше под себе си. Отвореше ли ги - пак нея виждаше - под лампата, самотна, крехка, беззащитна... осквернена.

- Ей, дядка - докога ще те чакам да ми отвориш, или да влизам при следващия?

Клиент! Гласът го стресна, подскочи, почти удари главата си в тавана - не бе видял кога е дошъл редът му. Отвори вратата - удари го смрад - на бардак, на парфюм, на жена. Курва. Мразеше ги - Господи, как ги мразеше - противни, продажни същества. Искаше му се да затръшне вратата под носа й, да си отиде, да се махне, да се скрие... Но нямаше къде, защото апартаментът му беше празен и го ужасяваше с хладната си тъмнина.

- За къде? За Дунав мост ли?

- Бе ти за пръв път ли си на пиацата? Така, като ме гледаш, аз жена за Дунав мост ли съм?

Не беше.

- Карай към ханчето...

Потегли рязко, със свирене на гуми - нека се давят в прахта му мръсниците и нека курвата се уплаши. Караше, лудешки взимаше завоите, стрелката на километража се люшкаше към десния си край. По дяволите - все едно му беше - една курва и един несретник по-малко на света. Но ще я накара, ще я накара да се страхува. Погледна в огледалцето за задно виждане - да види ужаса в очите й.

Тя си седеше на задната седалка и много внимателно оправяше чорапогащника си. С леки, пощипващи движения на дългите си пръсти го придърпваше - от глезените, през прасеца, към коляното. Червената пелена отново падна пред погледа на Максим. Гневът помете главата му - и мислите, и болката, и всичко... Не, болката остана.

Не се страхуваше, дори не забелязваше - и стона на купето по завоите, и воя на спирачките по светофарите, и съсъка на вятъра в прозорците. Дори стрелката на километража не поглеждаше. И него не поглеждаше - като че ли го няма. Да, за нея той не беше там, не беше нищо... нищо повече от един механизъм, който привежда колата в движение. Заболя го - неочаквано силно - от нейното безразличие. Отне газта, асфалтът бавно изяде инерцията на движението. Пое си въздух дълбоко. Опияни го мирис на цветя. Нямаше цветя в нощта, разбра, че е от нея, от парфюма й. Погледна я в огледалото - красива беше. По-хубава не беше виждал. Беше се разположила на задната седалка и продължаваше да пощипва чорапите си - черни, копринени, тънки като паяжини. Най-горе завършваха с дантела, изпод която надничаше плътта й. Съвсем намали скоростта, почти спря - не можеше да откъсне поглед от бедрата й. Гледаше я като през стъкло, като през витрина, като през телевизор... като снимка от списание. Не бяха в един свят - той и тя. И щом тя го гледа като предмет - и той като предмет ще я гледа - крехка, бяла, съвършена... като.... като... като...

И тогава видя бельото й - червено, като кръв, като смърт, като... осквернение... Червеният похлупак пак падна на очите му - червен като капака на неговата Лада. Зави му се свят, съвсем автоматично натисна спирачката и съединителя и отби вдясно.

Курвата почти падна на гърба му.

- Ей, смотан, какво правиш, бе? Виж на какво заприличах!

Главата му бучеше - все още не можеше да разбере какво го бе извело от равновесие. Машинално погледна към нея - да не би да я е наранил при рязкото спиране. Нищо й нямаше - само полата й се бе вдигнала до кръста и единият й чорап се разплиташе.

Не можеше да издържа повече - главата му тежко падна, като отсечена, върху волана. Ридания разтърсиха тежкото му тяло.

- Не мога повече, не мога... - не помнеше дали го каза, или само искаше.

- Ей, мъжки, хайде, стегни се! Не можеш да ме оставиш насред полето... Хайде, чакат ме... Ако не отида навреме, лошо ми се пише, хайде...

Вдигна глава, изправи рамене, потеглиха. Закара я - навреме. Сега не знаеше какво да прави - чувстваше, че не бива да шофира повече. Имаше нужда от едно питие и от чистотата на дома си. Но не и от студената му тишина. Не и от мрака му - гъст и тежък - с нож да го режеш, като... като... съсирена кръв, като неизсъхнала боя, като...

- Свободен ли си, приятел? Я ме смъкни до града, че нещо май не мога да улуча пътя, а?

Мъж беше, сравнително млад - едва се държеше на краката си, но не си преплиташе езика. Не обичаше да вози пияници, но и курви не обичаше да вози, а возеше. Пари падаха от тях - и от едните, и от другите. И с чиста съвест им ги взимаше. То, мръсните пари не цапаха. Смъкна го до града. Залитайки, мъжът излезе от таксито, подпря се на предния капак и започна да се рови из джобовете. Извади най-после една стотачка и му я даде. После пак се олюля, пак се подпря на капака и повърна. Когато агонията свърши, се изправи, избърса уста с вратовръзка и смутен смотолеви:

- Приятел, ще прощаваш, ама нещо не ми беше добре... - и клатушкайки се, тръгна към блока си.

На Максим му беше вече все едно. Караше машинално към пиацата.

Опашката се бе проточила - безконечна. Уморено отпусна глава на страничното стъкло и задряма. Спеше леко - дори не беше истински сън, защото често трябваше да пали колата, за да се придвижва напред. Усещаше тръгването на поредното такси не с ушите или с ума си, а с кожата си, или с нещо друго, което не знаеше какво е, и се събуждаше. Сега обаче се събуди от друго. Пореден скандал за ред? О, не - смях. Отвори очи и пак го видя - наглото копеленце се хилеше, лицето му се бе сгърчило и цялото му тяло се тресеше. Него гледаше, към него сочеше, на него се смееше - и той, и другите, застанали в полукръг около колата му - хилеха се мръсниците, всички, но те, глупаците, нямаше да знаят защо се смеят, ако не беше той, Иво, с размазана като маймунски задник мутра.

Максим видя, че ръцете му треперят, когато се опита да отвори вратата на колата си. Отвори я, излезе. Сърцето удряше по мозъка му и земята бягаше изпод краката му.

- Махайте се, мръсници, махайте се - всички! Какво сте ме зяпнали, а? А? Разкарайте се оттук, нищо няма за гледане... Аз вашата... - овладя се, мразеше да псува, нямаше да стане като тях... мръсник, забравил най-святото.

- Бай Максиме, успокой се, никой не ти се смее... Просто как да ти кажа... ами-и-и... някой се е издрайфал на колата ти.

- Какво се е...? - Максим гледаше лицето пред себе си, добро лице беше, макар в момента да не се сещаше на кого е.

- Ами, бай Маскиме, виж го сам капака, трябва да се изчисти - така никой няма да се качи на таксито.

И той го видя - огромно червено петно, като кръв, бликнала от невинна плът. Причерня му.

- Ще го убия, ще го изкормя копелето мръсно, дето ми стори това! Знам го аз кой е. Знам го! Така да му кажете - от бай си Максим да се пази - ще го науча аз него... Къщата му ще запаля - да изгори. Цялото зло в нея да изгори.

- За какво говориш, бай Максиме? - пак същото лице, добро лице, което не познаваше.

Опита да съсредоточи погледа си в очите на това лице. Не успя съвсем - червената боя по капака на бялата му "Лада" бе пред него.

- За Иво Добрев, дето ми нацапа "Ладата"... за него...

- С таксито си, бай Максиме, не си с "Ладата", някой клиент го е изцапал...

- Ти да мълчиш, момче, бай ти Максим не е луд... Не ти говоря за таксито, а за "Ладата". Той, който трябва, си знае... Така да му кажете... Ще го изкормя.

И си тръгна.

...

Нощта преваляше, небето на изток бе посивяло. Очите му тежаха от умора - още един курс, само още един курс ще направи... и после, вкъщи, при Марта. Ще влезе в хладния и още тъмен вход, опипом ще намери копчето за техния етаж в асансьора... Ще се повози, друг ще го повози - догоре. Ще пъхне ключа в ключалката, ще го превърти. Ще изхлузи мръсната си кожа в коридора, ще раздвижи схванатите мускули и стави с топлата вода... и после... при Марта... Тя още спи, ухаеща и топла в топлото легло...

Стигна до пиацата. Подреди се последен на опашката. Излезе от колата, разкърши рамене. Утринният хлад избистри ума му. Още малко - само още един курс. Протегна се, прозя се. Тръгна към колегите, обиколили в кръг чешмичката, вляво от стоянката. Направиха му място, пи вода, запуши.

- Ей, Иво, какви си ги забъркал с бай Максим? Старият змей е бесен, като луд беше... И момчетата ще ти кажат. Закани ти се - щял да те изкорми и къщата ти да запали...

Иво се усмихна широко - не само с устни и с очи, и с лице, и с тяло, целият.

- Ей, Симо, я не си прави майтап с баш майстора, че такъв номер ще ти свия някой път, ушите ти ще свирят - и той смигна на момчетата, очаквайки да избухнат в смях.

Но те не се разсмяха.

- Няма майтап, Иво. Така каза старият, и други го чуха. Не знам за какво говореше, може и да бълнуваше - нали го знаеш какъв става сутрин, луд за капка гроздова... Ама беше бесен, две мнения няма. Казва, че си му изцапал "Ладата"... може да е мръднал нещо, като е видял драйфаното по таксито.

Иво се заливаше в смях, цялото му тяло се тресеше - не можеше да си поеме дъх.

- Олеле, олеле, ама вие не знаете... Олеле, ще умра. Снощи, като идвах насам, минах покрай него... А той, ох, не, ще умра... Той я лъска като луд, оная стара бричка. Лъска я с чисто бели кърпи, дето аз с такива и лицето си не трия... олеле... и ги хвърля край себе си, като стари вестници. Хвърля ги, а те, кръв червени. "Брех, викам си, каква е тая работа?" И спирам да го гледам. А то - хи-хи-хи-хи - някой да вземе да излее една кутия боя на капака му, кръв червена. Да умреш от смях - бай ти Максим трие с белите кърпи белия капак и ги хвърля една по една - кръв червени. Е, брато, не издържах, изхилих се, че после не мога да спра. То така, като го разказва човек - нищо работа, ще си кажете. Ама да го бяхте видели отнякъде стария змей само как лъскаше... Няма отръвка, брато, умираш на място от смях. И Иво отново се разсмя - неудържимо. Всички се смееха, неудържимо. Дори и клиентите, чули последното изречение. Изобщо - човек трябваше да е опериран от чувството си за хумор, за да не се разсмее на смешна история, разказвана от Иво. А тази си я биваше. Пък и като го знаеха стария змей какъв чистник е...

Когато успя да си поеме въздух, Симо все пак попита:

- Иво, ама ти, честно, нищо общо ли нямаш с тая история?

- Какво искаш да кажеш, бе, смотан?

- За боята - кой я е сипал?

- Откъде да знам кой? Слушай, брато, не съм такъв човек, знаеш... Да се смея наготово - дал ми Бог сърце, ама да си правя смях за чужда сметка... не, не... пък и да не съм луд - цяла кутия боя да излея за едното нищо...

- Не знам, Иво, ама старият мисли, че си ти. И ти се закани. Сериозно беше.

- Ами, мори го него гроздовата, мори го, че сутрин две не вижда... Ще ме изкормел... Той мене...

- И апартамента ти щял да запали, цялото зло в него да изгоряло...

Иво усети как кръвта избяга от лицето му, ръцете и краката му станаха чужди. После сърцето, събрало я цялата наведнъж, я изтласка - по цялото тяло. Олюля се.

- Отивам вкъщи... при Марта...

И ужасът, че ще ги загуби - нея и бебето, в пламъци - го завладя. Пожарът избухна - в главата му. Оранжевите му езици изсушиха смелостта, изядоха личността му, остана гол и беззащитен - като дете. И разбра, че единствена утеха ще му даде баща му.

Таксито лъкатушеше из стария квартал - празно, и неоткликващо на знаците на подранилите или закъснели минувачи. Иво спря пред един олющен телефонен автомат, за който знаеше, че все още има слушалка, и набра номера. Старият номер на стария дом. Знаеше, че ще чуе в слушалката гласа на Стария. Не му се щеше да го буди - едва се зазоряваше, а тази седмица бе втора смяна, но пожарът, който изпи смелостта му и изяде личността му, крещеше, че само баща му може да го угаси. Иво чакаше - със слушалката в ръка - да утихнат пламъците. Утихнаха.

Като порой се изляха думите му - в телефонната слушалка. И угасиха огъня. Старият слушаше, без да говори. Иво знаеше всички укори, които би му казал. Когато и той замълча, в слушалката се чуваше само пукот и беше страшно.

- Обади се в полицията... - тишината отново увисна между двамата, за дълго. После слушалката пак изпука - Сине...

И отново мълчание, като присъда.

- Тате... - гласът му се разпадна на електронни импулси, на вибрации, нестигнали до ничие ухо.

Старият бе затворил телефона си. Иво машинално набра номера на полицията. Дежурният уморено изслуша поредния сигнал за заплаха, записа адреса на евентуалното покушение - омръзнало му бе от битови скандали и истерични типове, очакващи полицията да им бърше сълзите и носовете.

Направи това, което Старият бе сметнал за нужно да се направи. Успокоен, Иво подкара колата към дома си. Хладен и тъмен бе още входът. Опипом намери копчето за техния етаж в асансьора - повози се. Отключи, изхлузи мръсната си кожа в коридора, раздвижи схванатите мускули и стави с топлата вода... И после Марта - ухаеща и топла - намери я в топлото легло... Забравил всичко, остана да живее само в мига, заключен в нейните прегръдки.

...

Лазар остана дълго с телефонната слушалка в ръка, забравил, че е по пижама в коридора, стъпил бос на студената мозайка. Думите на Иво още бяха в ушите му - не знаеше какво да прави. Познаваше Максим, кротък човек беше, не вярваше да направи нещо... Но пък, от друга страна, напоследък не беше нещо наред с нервите... А и неговият непрокопсаник - Иво - да се смее на човека, като го вижда, че е притеснен и ядосан... Такива бяха децата му - все се смееха, на всичко му намираха смешното. И той все им говореше - "ще си изкарате някъде боя" - а те, пак се смееха и ето докъде я докараха. Вчера Юлето, днес Иво.

- Лазо, Лазо - шепотът на Атанаска го сепна, остави слушалката върху апарата.

- Тихо, ще събудиш Юлето. Рано е още - и побърза да влезе в спалнята.

- Къде си тръгнал бос? Ще изстинеш. Телефонът ли звъня?

- Звъня. Сгрешили номера - не знаеше защо излъга... дали нещо в гласа на Иво, или нещо друго го накара да й спести тревогите, поне до вечерта... - Ще слагаш ли да закусим, че да вървя?

- Много работиш, Лазаре, и във фабриката, и с таксито. Не си си намерил здравето на пътя... все някак ще се оправим с парите.

- Що говориш глупости? Докато беше с нас Юлето, едва връзвахме двата края, пък на есен като иде в София студентка, съвсем ще я оплескаме...

- Ами, да не ходи... като иска да учи, и тука може да завърши за висшистка... Само пари да харчи и живота си да разбие. Нали ти казах снощи, скъсала е със Свилен... къде ще намери по-добро момче... То, за жената, семейството е най-важно, ама върви й разправяй, тя своето си знае... Нямало да бъде честно, за него и за нея... Кое нямало да бъде честно?

- Що не я пита, ами мене ме питаш?

- Да й говориш, Лазаре, аз не знам. Тя тебе те слуша и те жали. Ако й кажеш, че не можеш повече, че си уморен - и на работа да ходиш, и с таксито, не си вече млад, така де... ще те разбере и няма да иска да ходи в София, ще си остане тука и всичко ще се нареди както трябва.

- Аз съм баща - не мога да й кажа: "Няма да ходиш в София, щото нямам пари." Ако иска да учи тук, хубаво. Ама тя ако иска, не ти. И не, щото няма пари. Това, дето ще го учи сега, за 5 години, е за цял живот. Целият си живот решава сега, не петте години, дето идват. И няма да позволя парите да решават живота й... Нито пък ти да се бъркаш в него.

- Аз не се бъркам, нищо не съм й рекла... Ама ми е мъчно да гледам как си съсипва живота...

- Ти така си мислиш. Давай да ставаме, че да ядем и да тръгвам.

- Лазо, Лазо... И ти така мислиш, като мене, нали?

- Не е важно ние с теб как мислим, Насе, ние за нас сме си го мислили навремето...

- Знам, знам, ама ми е мъчно... като я гледам Марта с малкия... Млада, хубава... пък Юлето... сам сама да вехне...

- Да ставаме, че късно стана.

Станаха. Чистият глас на Юлия изпълни къщата с песен. После заглъхна, погълнат от струите на душа. Усмихнаха се - един на друг. Щом пее детето, значи е щастливо. Един хубав ден започваше.

...

Пак го събуди звънът на часовника - като удар с чук в главата. И пак го спаси от връхлитащия върху него влак - като скърцане на спирачки в релси. Още един ден започваше - още един проклет ден от живота. Подреди акуратно леглото си - така, че нито една гънчица да не остане. Изми махмурлука от главата си в банята - така, че нищичко да не остане.

Горчеше в устата му, докато пиеше чая си и ядеше салама с хляб. Весело грееше слънцето между панелите, разкъсваше мрака на гарсониерите и всичко чистеше по пътя си - само кървавото петно си седеше върху бялата плът на Ладата и болката в него гореше.

Облече се. Сложи отвертката и ножа в джоба на якето си, метна го на рамо и излезе.

Още един ден започваше. Още един проклет ден от живота.

Изми драйфаното от предния капак на таксито, подкара го. Още преди да стигне до пиацата, една дребна лелка, натоварена с две огромни пазарски чанти като двугърба камила, го спря. Тръшна едната чанта на предната седалка, с другата едвам се събраха на задната. Каза адрес, на 200 метра от мястото, където се намираха - повече време щеше да мине, докато излезе от таксито, отколкото да я откара дотам. Размириса се на лук и чесън и на нещо, което не можа да определи. Чак когато спря и взе омачканата й петолевка, се сети, че смърди на гадно сирене. Излезе си лелката, след чантите й остана пръст и изсъхнала шума. Мразеше да вози домакини, о, как ги мразеше. Тъкмо да тръгне, когато някакво хайванче се блъсна в бронята му.

- Ей, чичка, да земеш да ме фърлиш до Университета, на две преки е, ама се успах, пък имам изпит.

И преди да реагира, онова вече отваря вратата, влиза, сяда с опърпаните си дънки направо върху пръстта и почва да бърка по джобовете си:

- Петара стига ли, че нямам за цигари?

Преди да му отговори, вече е минал двете преки и спира пред входа на Висшето училище. Хлапакът му пъха две двулевки и две монети от по петдесет в дланта, дългите му нокти го одраскват и той чак сега разбира, че е возил момиче.

И пак, преди да дойде на себе си, дългокрака дългокоса хубавица сяда на предната седалка до него. Решава да бъде учтив и пита:

- Госпожице, къде да Ви откарам?

А онова нещо подскача до тавана:

- Абе, дядка, ти да не си сбъркан - не виждаш ли, че съм момче? Карай на центъра, че гаджето ме чака.

Съвсем смутен, Максим го гледа в лицето - не, не вижда, че е момче. Гладка чиста кожа, големи сини очи и розови устни, буйни, дълги до кръста руси коси... Не, не, не вижда, че е момче, но все едно, клиент е. И кара, бърза към центъра - да не изпуснат гаджето.

Не-е-е, и студенти не обичаше да вози - в края на краищата, не е работа да не знаеш мъж ли седи до теб, или жена.

- Спри, спри! Ето я! - крещи оня до него и преди да е спряла колата, скача в движение и тича, викайки, но после изведнъж спира, връща се:

- Извинявай, колко ти дължа?

Максим гледа брояча, в това време хлапакът му бута "десислава" под носа.

- Тези стигат ли? Хайде, бягам. Чао!

Прибира банкнотата в чантичката на кръста си - добре тръгна днешният ден. Преди да стигне до пиацата и вече - трима клиенти... И не чак толкова добре - трима за четиридесет лева...

- Добър ден, извинете, може ли да ползвам таксито? - млада, хубава, лъскава, но не курва.

Познава ги той курвите - отдалеч.

- Нали затова е такси, да се ползва - отговаря той троснато, защото го е яд на тия, много учтивите. - Къде да карам?

Тя казва адреса - хубавичко ще я оскубе.

- Бих искала да Ви попитам нещо. Може ли? - и без да дочака отговора му, продължава. - Аз съм журналистка от новия регионален всекидневник... Той още не излиза, но се надявам до месец да стартираме... Трябва да установим връзка с обществеността. Моят отдел отговаря за работата със синдикатите. Та бих искала да Ви попитам, господине, има ли в града регистриран синдикат на частните таксиметрови шофьори? Имате ли проблеми? Какви са?

Тя лаеше, без да спира, и Максим вече не можеше да я търпи - "бих искала да Ви попитам" - дрън-дрън - че като искаш да питаш - питай... сега де да знам питаш ли, не питаш ли - си мисли той и кара бързо. По-бързо да я изхвърли от колата си.

- Абе, дете, що не си гледаш работата, ами тормозиш хората? Вози се и мълчи! - не издържа накрая и й го каза.

- На мен това ми е работата, господине, нали това правя, върша си я - казва тя и прехапва боядисаните си с цвета на блузата й устни.

А Максим се смее вътрешно: "Ох, обичам да возя журналисти - поне един мръсник да видя как си признава, че е мръсник..."

Хубаво започна този ден - докато стигна на пиацата.

...

Когато стигна на пиацата, Лазар вече беше забравил сутрешния разговор със сина си. И тревогите за дъщеря си беше забравил - хубав бе денят. Още хладен, с чисто небе, с чист въздух, с лек вятър. Остави таксито в края на редицата, слезе, здрависа се с момчетата, запали първата цигара. Пое аромата й с пълни гърди и почувства леко замайване - като от всяка първа за деня цигара. И делникът нахлу - с умората, със стреса и скандалите. Дългият делник, който щеше да свърши чак в десет... Някъде отпред се караха за ред... Някой го дръпна за ръкава:

- Бай Лазо, не знам виждали ли сте се с Иво, ама тая сутрин - големи неприятности...

- Знам, знам, говорихме по телефона... Търси си го, голям бой заслужава, ама е голям вече да го бия... Да се подиграва на стария човек... Е, ще се оправим някак - не е лошо момчето, какво да го правиш - характер...

- Така, е, бай Лазо, ама аз и на тебе да кажа... Бай Максим - по-бесен никога не е бил. Да му изцапат тъй колата... за яд си е работата... Не искам да кажа, че Иво го е направил, ама е налял масло в огъня.

Някой им свирна отзад, качиха се по колите си, тръгна опашката, тръгна денят. Хубав беше денят и дори този разговор със Симо, Ивовия приятел, не го помрачи - а иначе, право е момчето, трябва да му опъна юздите на синковеца, ама как да ги опъне, като вече не е дете, а сам дете храни. Виж, с Юлето, друго беше. Юлето - бялата му хубавица, гордостта му. И тя всичко в смях превръщаше, но да нагруби човека, да го осмее - не. Тя тъжния правеше весел, а не ядосания - бесен. Ще стане Юлето артистка, ще я гледат по телевизора - много хора ще я гледат, ще им олеква на душите... че то инак, в тоя живот и смеха вече не стига... А пък парите за следването й - той ще ги изкара - не е нито стар, нито болен, хубава работа има, и от таксито изкарва... Е, и за сина и снахата ще трябва да отделя по нещо, но и за тях ще стига.

Той не усети кога му дойде редът и първият клиент за деня седна на задната седалка.

...

Слънцето изпепеляваше земята. Изсмука всяка влага от почвата, от тревите и от хората. Само панелите оставаха непроменени - сиви, бълващи погълнатата топлина, заключили заключените в себе си. Асфалтът се разтече. Гумите на автомобилите оставяха дири в сивочерната му повърхност. И котките се опекоха в контейнерите, а кучетата се задушиха под храстите в парка. Издъхнал от умора и безсъние, Максим най-после затвори вратата на апартамента зад себе си. Труден бе този ден, тежък бе - тъй ведро почнал, той се затлачи, когато застана пред стоянката на пиацата. Затлачиха го - познатите до болка присмехулни мутри на колегите му. Доброжелателно усмихнати, здрависвайки се с него, те пак му се присмиваха, скрили мислите си зад дебели черепи. Не го разбираха и му се подиграваха - той знаеше - за манията му да лъска и поддържа Ладата, за мълчаливостта му, за самотата му... за всичко, което беше той, но не и те...

Най-после сам, затворил вратата на апартамента зад гърба си, захвърлил болката по осквернената си Лада в най-тъмното кьоше на паметта си, той седна пред кухненската маса, отвори бутилката с гроздовата и се напи. Когато светът започна да бяга изпод краката му, той погледна часовника - показваше четири. Главата тежко падна на чистата бяла покривка...

...

Слънцето, в своето разточителство, убиваше. Изсмукваше сока на живота от тези, които живееха благодарение на лъчите му. Изсмукваше зеленото на растенията и силата на животните, ума на хората и хубостта на Земята, която им бе дала подслон.

Лазар вървеше бавно по вития път, изгорял от лятото. Мина портала, сви по алеята. Розите, разтворили цветовете си до пръсване, се мъчеха да удавят с уханието си процеждащата се иззад стените на фабриката смрад. Кучката на пазачите мина пред него в лек тръс, разлюляла гръд, забързана към малките си, скимтящи някъде в треволяка. Гълъб кацна върху часовника на административната сграда, показващ 13:55, а той, сякаш чакал лекия тласък на птичите нозе, премига и светна отново -38° С, на слънце, наистина, но от тези числа на Лазар му стана още по-топло, още по-тежко и умората на сутринта още по-здраво стегна гърдите му. Свърна заедно с общия човешки поток вдясно, усети хлада на сянката. Ослепя в мрачния лабиринт на коридорите, после бавно прогледна отново. Влезе в цеха, просторен и влажен, с вечно мокър под и вечно тръпнещ от вибрациите на огромните барабани и шума на машините. И вторият работен ден започна - истинският, който щеше да свърши в десет, когато слънцето вече ще е залязло, а земята - ще се е преборила с топлината му. Лазар погледна листа с днешното задание, забоден на колоната вдясно, провери дали фалц-машината му е регулирана според него и я включи. Стъпил върху ниската дъсчена платформа, свързана с нея, той затрептя с вибрациите й, преминали през стъпалата му, по цялото тяло. Скоро престана да ги усеща, нагодил тялото си към тях, както и към тези, които улавяше с кожата си от въздуха. Обърна се леко назад и пое първата кожа от гърба на "магарето". С движение, което годините бяха автоматизирали и изгладили от излишества до съвършенство, той я хвърли в пастта на машината. Двата вала плавно я захапаха и я погълнаха. Чу се слаб съскащ звук, почти изгубен в грохота наоколо, с който въртящият се нож сряза кожата на две, по дебелината й, изравняващ предната й част, лицевата, до десета от милиметъра, по цялата й площ. Ситен прах като скреж се посипа по транспортната лента и замина нанякъде, за да бъде изхвърлен. Лазар пое обработените парчета и с точно премерено движение, с точно премерено усилие ги захвърли точно върху гърба на чакащите да бъдат натоварени "магарета"... Взе втора кожа, хвърли я в пастта на въртящите се валове - "така ще бъде до края на деня" - помисли си и спря да мисли, докато едно слънчево петънце, прокраднало се през покривните стъкла, не затанцува пред очите му. Лазар се усмихна, вдигна глава, за да проследи пътя му нагоре и си каза, че животът все пак е хубав, дори много хубав, въпреки умората от работата, въпреки еднообразието й, когато човек има за кого да работи. А той имаше.

...

Упорита червена светлина като семафор блестеше в очите му и той се събуди. Влакът беше някъде отвъд хоризонта, но идваше... или си бе отишъл. Трудно отлепи клепачите си, тежки от умора, сън и алкохол. Слънцето хвърляше кръвта си върху него. Плъзна поглед по подгизналата ленена покривка, отдръпна пръстите си ужасен от нея. Някъде бе виждал вече това - кръв върху невинна бяла плът. Събуди се - от болка. Измъкна се, залитайки от стола, не чул трясъка от падането му, завлече крака към балкона. Там си беше - бялата му хубавица. Под лампата. Крехка, беззащитна, осквернена. Докосната от слънцето, кръвта се бе събудила, избликваше от бялата й плът. Свлече се върху мозайката, закри очите си с юмруци. Захапа ги, за да не вие. Не искаше да помни, не искаше да вижда, не искаше да съществува... Да се скрие, да изчезне, да го няма.

И като сомнамбул закрачи из апартамента си, не помнеше кога излезе, къде отиде и какво направи.

След час, когато небето бавно посиняваше, видя, че е пред кухненската маса, застлана с бяла ленена покривка, потънал в мекия си стол, с бутилка гроздова в ръка. Умът му бе бистър, съзнанието ясно. И колкото повече пиеше, толкова по-ясно му ставаше.

...

Денят вече си отиваше. Идващата вечер обещаваше хлад. Дърветата в парка, леко докосвани от вятъра, тихо шумоляха. Тихо шумолеше и завесата, изхвърлена от течението през отворената врата на балкона. Иво гледаше слънцето, снишило се към хоризонта, но още хвърлящо гневни отблясъци към непослушния си сателит, опитващ се да надхитри Природата.

- Иво! Иво... Вечерята е готова...

- Марта? - отново гласът й го изтръгна от вцепенението му, както всяка вечер, макар всяка вечер да го очакваше...

"С радост" - опитваше се да убеди себе си той, но все по-ясно съзнаваше, че чувството, което се пораждаше у него е досада. Досада и болка от сблъсъка на ежедневното с прекрасното, защото всяка вечер най-хубавият миг се пръскаше, пропадаше, изчезваше, изяден от вечерята. Но както всяка вечер, той обърна гръб на залеза и влезе в стаята, където го чакаха Марта и манджата. Той се усмихна, макар да не му беше весело, после вечеряха. После тръгна, целуна Марта и бебето, кротко спящо в леглото си. Излезе от входа, протегна се - започваше работният му ден.

Точно когато влизаше в колата, Иво го видя. И ужасът го сграбчи. Максим, изгубил себе си, обикаляше наоколо с нож в ръка. Максим, с кръвясал поглед, подпухнало от пиянство лице, разрошена коса и треперещи ръце. В един дълъг миг Иво не знаеше какво да прави. После Максим тръгна към него, той тръгна към вратата на колата си и избяга. В огледалото видя, как старият размахва юмруци и сипе закани.

"Обади се в полицията" - бе казал баща му. И Иво караше с пълна газ натам.

...

Слънцето бе угаснало и луминесцентни слънца го заместваха. Малко оставаше до края на смяната, но не по слънцето или по часовника разбираше това, а от болката в кръста, която все по-силно крещеше - "стига". Автоматизирал движенията си, изчистил ги до съвършенство, Лазар нахрани машината с поредната кожа, хвърли лицето и мавията по местата им, погледна за миг нагоре към жужащите светлини и продължи - малко оставаше още. А после... После ще си отиде... вкъщи... Атанаска вече готви вечерята, слага масата... всичко е готово, чака го, чака, подвила нозе под себе, на дивата, в тъмния хол... И Юлия си е вкъщи - късно е вече. Пее нещо или чете, или помага на майка си... Мотокарът мина, тежко пое товара с готовите кожи и ги отнесе нататък - да ги сушат, да ги орежат, да ги "напудрят"...

Малко остана до края на смяната, свършва и днешният ден.

...

Хвана бутилката за гърлото. Рязко я тласна. Разби се в стената... Колкото повече пиеше, толкова по-ясно му ставаше, че не бива да пие. Но още по-ясно му ставаше, че не може да спре. Не можеше да заспи - сам в черната стая, между четирите й стени. Не можеше и буден да стои - сам в черната стая, похлупен, захлупен, зазидан... Четирите стени напредваха към него - все по-близо идваха, все по-близки ставаха. Смазваха го. Главата го болеше, сърцето пулсираше в мозъка. Затвори очи - червените му клепачи паднаха като преден капак на кола, окъпан в червено... Не можеше повече - не искаше, но не можеше повече да не пие. Измъкна се иззад масата, стана, олюлявайки се от стола. Лъхна го хлад от отворената врата на балкона. Машинално взе якето си, сложи го на рамо и излезе. В асансьора пребърка джобовете си за пари - щяха да стигнат за бутилка гроздова. И тази нощ щеше да купи съня си.

...

След като уведоми полицията, че заплашилият го сутринта с убийство и палеж Максим Иванов Максимов се разхожда около дома му с нож в ръка и получи уверението на дежурния, че ще се погрижат за случая, Иво се успокои. Както всяка вечер, мина покрай стоянката пред Университета, здрависа се с момчетата и замина към пиацата в центъра - оттам по-тлъсти клиенти се хващаха. Още с първия му провървя - нае го един баровец и му даде три адреса, кажи-речи в трите края на града - щял да си събере мацките и да ги води на купон. Добре го оскуба. На връщане натовари две бабки - щели да ходят на кино. За малко да умре от смях с тях - ами че то само изкопаемите ходеха на кино, нормалните хора си купуваха видео. На всичкото отгоре и ресто до стотинка трябваше да им брои. Когато за втори път му дойде редът, пак извади късмет - трябваше да извози една сладка мацка до техния квартал...

Тогава стана страшното - видя го пак. Разхождаше се като сомнамбул по тъмните алеи пред дома му.

...

Светлините на безбройните прозорци влязоха в дома й - през прозореца, отворен, за да ги приеме. Подгънала крака под себе си, Атанаска ги гледаше и им се радваше. Радваше се на хилядите хора, затворили света отвъд вратите си, останали сами със себе си, с топлия уют на домовете си. Сетивата й си почиваха в тъмнината, и душата й си почиваше - леко й беше. Дъщеря й учеше в съседната стая за най-важния изпит в живота си, но тя знаеше, че нито може да я спре, нито да й помогне, и снела отговорността за бъдещето й от себе си, се чувстваше щастлива и свободна - прав беше Лазар, всеки решава живота си сам...

...

Юлското небе разточително хвърляше звездите си над града. И Лазар ги ловеше с очите си - малки свещици, запалени в нищото. Поемаше дълбоко дъх с гърдите си - целия въздух изсмукваше и пак го изтласкваше, и пак го изсмукваше - да се изчисти отвътре - от смрадта, впита в кожата, и от скрежа, попил в дробовете.

Свърши денят - най-после дългият ден си отиде. И идваше вечер - най-после вечер, отмора и сън.

Тежко изкачи стъпалата от входната врата до асансьора. И асансьорът тежко изкачи етажите - от партера до покрива. Най-после - ключът изстена в ключалката. Прибра се.

...

Едничкото нещо, за което Иво се молеше, бе баща му да си е вкъщи - не знаеше какво да прави, а ужасът пълзеше към гърдите. Спря колата, изтича до входа. Асансьорът скрибуцаше някъде между етажите, Иво не сваляше ръка от бутона и почти на глас се молеше - баща му да си е вкъщи.

Най-после стигна - на осмия етаж. Най-после натисна звънеца - на стария дом. Домът, в който можеш да получиш утеха. Вратата се отвори - баща му.

Уморен беше Старият, по всичко личеше. Но Иво видя как лицето му се смени, подмлади се. Стегна се баща му - за нова битка се стегна. С очи го попита - "Какво има?" С едва отлепени устни Иво беззвучно прошепна "бай Максим".

- Лазаре, кой е?

- Иво. Нещо колата не била наред, ще се върнем след десет минути. Слагайте масата, че съм гладен...

...

Вратата се хлопна. "След десет минути..." - помисли си Атанаска и уморено се протегна на дивана. "Още десет минути" - усмихна се Юлия и започна да рецитира на ум монолога на Хамлет.

...

"Десет минути - след десет минути нощният магазин ще отвори" - каза си Максим и тежко седна на пейката пред входа му. Нощният вятър докосна челото му и взе пламъка му - олекна му. В главата му пак се избистри и мислите потекоха кристално чисти. Оголиха се нервите му и всяка мисъл се превърна в болка. После мислите си отидоха. Остана само една - и тя превърна болката в агония. Агонията на окървавената му хубавица го завладя...

...

- До десет минути щели да дойдат - разказваше Иво за пети път, не можейки да спре, историята на баща си. - Видях, значи, с ножа, да обикаля край нас... Тичам в полицията и всичко им казвам... После на пиацата, возя двама клиенти, пък третата клиентка, за насам... И пак го виждам, с ножа, пред входа, обикаля като побъркан. "Какво да правя?" - викам си и тичам към къщи... Не щеш ли, насреща ми една патрулна кола... "Момчета - викам им, - такава и такава е работата". Пък те, "До десет минути сме на стоянката пред Университета, там да си, ще ни водиш към вас, ще я оправим твойта работа"... Това е, до десет минути щели да дойдат... Видях го, значи, с ножа...

...

Таксито спря на стоянката, момчетата го обиколиха.

- Иво, бай Лазо, внимавайте! Бай Максим се навърта наоколо, кьор-кютюк пиян и нож размахва. Оня, големия, дето го държи в таксито... Какво е решил да прави, не знам...

- Какво ще прави... Пиян човек... Нищо няма да направи, такъв си е той, ама не... С Иво я чакаме, полицията... Щели да дойдат тук, да сме ги водели Максима да прибират. Брей, да му се не види - от нищо нещо ще стане...

...

Таксито спря на стоянката, хлапаците го наобиколиха. Ръкомахат нещо, приказват, смеят се... "Смеят се - мисълта преряза мозъка му, както нажежен нож реже масло - смеят се мръсниците... Мръсникът, мръсникът е там..." И той го видя - със сгърчено лице, като маймунски задник, да се хили над трупа на бялата му хубавица. Тежко стана от пейката пред входа на нощната кръчма, бавно прекоси булеварда.

...

Чакаха. Нощният вятър, промушил се през прозорците на колата, докосваше челата им и отнемаше топлината.

Като повей на вятър бе - острието на ножа, минал покрай челото му. Иво не го видя - усети го. И извика, мъчейки се да вдигне стъклото, преди ръката с ножа да нанесе втори удар.

И Лазар не го видя - чу вика на сина си. И без да мисли за друго, освен за сина си, затръшна вратата на колата и излезе, заобиколи я отзад, и хвана ръката на насилника. Едната му ръка... без ножа...

В този миг Иво видя ножа, уловил светлината на нощното небе с огромното си острие. Не знаеше дали извика, но най-после отвори вратата.

Тогава Лазар усети, че нещо прониква в него: "Не ме боли, нищо ми няма... Боже, какво беше това..."

Тънка ивица, като острие на нож, обагри бялата фланелка на Лазар, малко над десния му хълбок. Иво и сега видя ножа, макар острието му вече да не блестеше, окървавено. Стъпил здраво на асфалта, с цялата си маса се стовари върху убиеца и го отхвърли към желязната решетка на оградата край тях... Късно - той бе нанесъл и втория си удар, под лявото рамо на баща му.

В този миг се чу сирената на патрулната кола.

...

Виеше - като в съня му. Като спирачки на влак върху релси... Прегазил го бе влакът. Мъртъв бе - напразно идваше линейката за него... Ето и кръв... изтичаше кръвта му... кръвта му, смесена с кръвта на бялата му хубавица... Прегазил ги бе влакът - двамата. Умряха... Защо не го оставяха - на мира... Къде го влачеха железните ръце на тези двамата? Максим най-после отвори очите си и кървавата пелена се вдигна.

Срещна погледа на Иво - за първи път - очи в очи. И за първи път нямаше присмех в тези очи - нищо нямаше.

Само кръв от невинна бяла плът капеше върху асфалта.

...

Лазар седеше на задната седалка на полицейската кола - нищо му нямаше, нищо не го болеше... само малко кървеше, но и това щеше да мине... Всичко ще мине, всичко ще се оправи... До него седеше полицай, а от другата му страна с белезници бе Максим. Язък за човека - от нищо нещо да стане... Леко му беше. Притвори очи, усмихваше се - никога не му е било толкова хубаво... Иво караше зад тях, надул клаксона, както те бяха надули сирената - към болницата ли отиваха? За такава дреболия? По-добре да бяха минали първо през участъка, да оставят Максим в отрезвителното, че имаше нужда, човекът... губеше му се умът, Лазар знаеше...

Хубаво му беше - видя Атанаска, сладко задрямала на дивана, с подвити нозе под себе си. Чу Юлето - не говореше, но я чу... Не, не я чу - сякаш влезе в ума й... и видя как там се гонеха... думи ли бяха, хора ли бяха... друго нещо ли беше... не беше друго - гласът на Юлето беше, който питаше... "Да бъда, или да не бъда???"

И тогава се изплаши - не беше ли преминал границата?

...

Иво стигна до болницата едновременно с патрулната кола. Видя как двете полицайчета подкрепят баща му от двете му страни и тръгват към входа на "Спешна хирургия"... Жив бе баща му, издържал бе, ще го оправят... И хукна след тях.

...

Атанаска се стресна в съня си - "Боже, кое време е?" Беше дванайсет, телефонът звънеше. Стана, стаята на Юлия светеше. Вдигна слушалката - Иво.

- Кое време стана? Къде се бавите с баща си? Идвайте веднага - започна да нарежда тя, сънена още.

- Майко... Мамо... Обаждам се от болницата... На мен нищо ми няма... Ела... - гласът му се разпадна на електронни импулси.

...

Слушалката на телефонния автомат висеше и леко удряше стената. Някой леко го докосна по рамото - бяло лице с бяла касинка.

- Можете да говорите с баща си. Побързайте.

- Как е той, сестро?

- В съзнание.

- Значи, ще се оправи?

Не дочака отговора й - тя го бутна в стаята и затвори вратата след него.

Бял като чаршафите, в които бе увит, Иво не го позна.

- Сине... - чу той по-скоро с ума си, отколкото с ушите си, - сине...

Гласът на баща му бе тих, ръцете - ледени.

- Сине... трябва да ми обещаеш... каквото и да стане... вече... всичко е работа на полицията и на съда... оттук нататък... ти работа нямаш... Грижи се... за...

Гласът му угасна.

...

Атанаска стоеше в коридора - синкавобял - от синкавобелите стени и синкавобялото луминесцентно осветление.

- Госпожо, какво ще обичате? - младо момиче, с касинка, съвсем бяло, съвсем бледо, като дошло от оня свят...

Атанаска се уплаши за първи път, откак Иво я събуди с обаждането си.

- Не знам... Синът ми се обади... каза да дойда... Какво му е?

- Иво Лазаров Добрев ли е синът Ви?

- Да. Нещо лошо ли?

- Синът Ви е добре, госпожо... съпругът Ви...

- Лазо? Какво с Лазо?

- Елате с мен, ако обичате...

Душата на Атанаска се смрази - от учтивия тон на момичето, от доброжелателните му думи и всичко, всичко, всичко, което не се свързваше с представата и спомените й за болница.

С лекаря беше още по-зле - още по-учтив, още по-внимателен, още по-доброжелателен.

- В момента съпругът Ви е в съзнание, синът Ви е при него. Ако състоянието му се стабилизира, ще можете да го видите.

- Докторе, карайте направо - какво му е?

- Оперирахме го. Ще го оперираме още веднъж до сутринта... Петнайсетсантиметрова прободна рана в областта на бъбреците. Десният бъбрек е почти срязан на две... Има и голям кръвоизлив в областта на лявото рамо... Това е.

- Катастрофирал ли е? Те са шофьори, със сина, на такси. На Иво нищо ли му няма? Заедно излязоха...

- Не е катастрофа. Ударите са нанесени с нож. Нищо повече не мога да Ви кажа...

- Божичко...

...

Лазар усети как мисълта на Атанаска се лута, неспособна да разбере случилото се. А Иво... Иво обеща... с него всичко беше наред... Обеща му и друго... онова, за което той не бе успял да го помоли... Юлия... милата Юлия... тя още не знаеше... тя още се чудеше как да поднесе монолога на Хамлет в комедиен план... Но Лазар знаеше, не знаеше откъде, но знаеше, че никога нямаше да й се наложи да го направи. И му стана мъчно за нея, много мъчно, макар да не би трябвало, защото вече бе минал границата...

...

Вратата се отвори. Той видя, макар да знаеше, че вече не може да вижда, как Атанаска влезе в стаята, в която беше тялото му - все още негово, но не задълго. Той видя ужаса й, усети болката й и онази голяма чернота, която с трясък разкъса съзнанието й: "А сега - накъде?" И нищо повече. Нищо повече не бе останало в нея - в ръцете й, с които стискаше ръцете му, в очите й, с които го изпиваше, в душата й, която безпомощна се луташе нанякъде, разпиляна на съставните си атоми. "Не мога да плача?!" - прочете той в ума й и се учуди, защото лицето й бе плувнало в сълзи.

Отидоха си всички. Най-после беше сам, свободен и неуловим.

...

Събуди се - без сирена и без стържене на стомана в стомана. Кървава пелена бе паднала над очите му... Не, само над едното. Максим отвори другото - не приличаше на рай... пък и нямаше какво да прави в рая. И на ад не приличаше - къде ли беше? Опита се да се изправи - разнебитена пружина простена под него. Избърса залепналото си око - от кръв бе залепнало... Значи не е било сън - премазал го бе влакът. Остра болка прониза тялото му в областта на гърдите, опита се да си поеме дъх - още по-лошо стана. Къде беше? Малка сива стая, плашещо безлична. Защо беше тук?

Болка, по-остра от тази в гръдния кош, проряза главата му. Падна мрак - плътен и гъст - с нож да го режеш...

...С нож да го режеш... мръсникът... е там...

Тежко стана от пейката пред входа на нощната кръчма, бавно прекоси булеварда...

Чакаше. Седеше в колата си, кървавата, и чакаше.

Тогава плисна гневът му - като цунами се стовари над личността му, над живота му, над цялата Вселена. Не остави нищо след себе си - дори опустошение. И Максим замахна - с цялата сила, на която старото му тяло бе способно. Острието на ножа мина на милиметри от челото на мръсника и потъна в меката тъмнина на купето, въздушната струя от удара залюля косите му. Максим извади ръката си от прозореца на колата и замахна втори път. Гневът му бе плиснал и помиташе всичко пред себе си. Не можа да удари - как мръсникът бе излязъл навън, не знаеше, но държеше ръката му... другата... Максим се извърна рязко и този път нанесе удара - с цялата сила на духа си. После, кой знае как, мръсникът пак стоеше пред колата си и Максим пак замахна, пак удари и се строполи с цялата тежест на тялото си и на другото омразно тяло, повлякло го със себе си върху желязната решетка на оградата...

Тогава сирените отнеха и опустошението на гнева му...

Мракът се разпръсна, стените на сивата стая, плашещо безлична, го притиснаха. Нищо не бе останало в душата му... и душа не бе му останала дори, когато вратата, незнайно къде скрита досега, се отвори.

- Максим Иванов Максимов!

Името му се удари в четирите стени и се стовари върху него. Помъчи се да фокусира погледа си върху лицето на новодошлия - момче, съвсем младо, с лице, затворено като стаята, в която бяха.

- Къде съм?

- А ти къде очакваш да бъдеш? В полицията си. Тръгвай, на разпит.

- Защо?

И тогава, в очите на момчето, видя отново всичко. И разбра, че не е сън.

...

Юлия седеше на леглото в стаята си, прегърнала нозе с ръце. "Хамлет" лежеше захвърлен до нея - нищо не бе останало в главата й. Седеше, прегърнала с ръце нозете си - не можеше да затвори очи, цяла нощ вече... не можеше да стане, не можеше да легне, не можеше и да говори. Просто не можеше да помръдне нищо в себе си - дори устните си, дори мислите си. Чакаше - нещо да се случи. Да излязат от комата - тя и баща й... или... всеки да тръгне по пътя си.

...

Сълзите замрежваха очите й - нищо не виждаше вече. И не се питаше - от мъка ли е, или от лука. За нищо не се питаше вече, само режеше лука, ситнеше го, ситнеше го, както Лазар го обича, и се вслушваше в къкренето на яхнията. За нищо не мислеше вече, само бършеше очите си с опакото на ръката и чакаше.

...

И този ден Слънцето умираше зад Парка, скриваше лъчите си зад завоя на Реката и тя за няколко мига потичаше кървава, поела душата му.

Бялата завеса, изхвърлена от течението, го докосваше като милувка, попила кръвта на слънцето.

Умираше денят, и този ден умираше...

- Иво, Иво... вече...

Запушил ушите си с ръце, сгърчен, свлечен на балкона, той гледаше Марта с няма молба в очи: "Стига, за Бога, млъкни!!!"

- Иво, Иво... обадиха се от болницата... баща ти... умира...

...

Всички бяха дошли - дори бебето бяха взели. То гледаше с огромни очи странната бяла стая и се чудеше какво прави в нея. И Марта се чудеше какво прави тук. Не страдаше, но беше уплашена - за бъдещето. За своето бъдеще. И Атанаска беше уплашена; за децата си - не знаеше какво да прави, как да живее оттук нататък, сама. Пусто бе в душата й и черно - като пред края на света. Душата на Иво се мяташе, захапана от болка и самообвинения, агонизираше. И ужасът от тежестта на вината, която сам си вменяваше, го смазваше. Мъката на Юлия сряза двата свята и ги отвори - един към друг. Лазар видя душата й - чиста, кънтяща от болка - за него. И тогава разбра, че може да си отиде спокоен, защото единствената, за която още носеше отговорност, щеше да се справи - със света и със себе си... защото страхът й бе за него, не за нея... Усмихна се. Знаеше, че няма да видят усмивката му. И ги напусна.

...

- Убиец... - тихо просъска момчето с униформа в лицето му. - Сега вече няма да ти се размине... Умря човекът... Умря в болницата... доволен ли си, а? Изкормил си го...

И го блъсна в килията - не с яд, не с омраза... с омерзение.

Максим заплака. За първи път, откакто бе в полицията. Не можеше да спре. Сълзите се стичаха по подпухналото му лице - когато беше сам в килията, когато го разпитваха, когато разговаряше със служебния си защитник, когато спеше...

И сънуваше - убийството...

Влакът си беше отишъл - завинаги. И той се бе превърнал във влак - завинаги. Във влак-убиец, който премазва, прегазва, превръща бялата невинна плът в кървава пихтия...

Сълзите течаха по подпухналото му лице. Безспир...

© Габриела Цанева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.10.2008
Габриела Цанева. Шофьори. Варна: LiterNet, 2008.