ЧЕТИРИНАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

ДИКТАТУРАТА С ЛИЦЕ И ДИКТАТУРАТА БЕЗ ЛИЦЕ

(25.01.1991)

Габриела Цанева

web

Студ. Едно след друго следват съобщения от войната в Залива и от Прибалтика. Студ.

...

Повече от седмица войната продължава. Технологичната война, войната на електронните оръжия, на висшата техника, на “хирургически” точните попадения... на живите щитове, на заклинанията срещу Запада и Сатаната.

Продължава войната. Войната за мир.

Като тъмно аморфно петно дреме в мен страхът от Диктатора.

...

Студ. Едно след друго следват съобщения от войната в Залива и от Прибалтика. Студ.

Преди три седмици танкове прегазиха границите на непослушните републики. Няма война. Няма мир. Сляп е Светът. И мълчи.

Като тъмно аморфно петно дреме в мен страхът от Диктатурата.

ДИКТАТУРАТА С ЛИЦЕ И ДИКТАТУРАТА БЕЗ ЛИЦЕ

Като тъмно аморфно петно дреме в мен страхът от Диктатора. От Диктатора с лице. От добродушната му мустаката усмивка - Бащата на нацията. Изплувал като кошмар от позабравен сън, излязъл от страниците на учебниците, слязъл от филмовите ленти...

Продължава войната. Войната за мир. И наивно се питам - ще дойде ли мирът след победата. Ще дойде ли?

Отговорът е в мен - болезнено безформено петно - докато има някъде по света диктатура, няма да има мир.

Студът пролазва в мен. Зъзнеща пиша и свита в себе си се моля - Боже, дано диктатурата не се върне в България... Диктатурата с лице... Бащата на нацията, Спасителят, Обединителят. Вождът и Учителят...

Боже, дано...

А онова, тъмно-аморфното в мен боли и крещи - докато някъде има диктатори няма да има мир, благоденствие, сигурност... живот.

Диктаторът - упорит, глух, непробиваем. Усмихва се под пухкавите си мустаци, демагогства, умножава по десет, по сто... призовава. Унищожава - народа си, страната си, всичко. Важна е само Властта. И Той, на върха на пирамидата на властта. Нека се срути светът под тежестта на пирамидата, нека и той се срути, но... накрая. Като Единствен Победител.

Усмихва се Диктаторът. Диктаторът с лице. Войната за мир продължава - срещу Диктатора с лице. И дано войната го помете - за да няма диктатура. За да има мир, справедливост, благоденствие, живот.

...

Като тъмно аморфно петно дреме в мен страхът от Диктатурата. Диктатурата без лице. До болка познатата, анонимната диктатура. Диктатурата на измитите ръце. Диктатурата на системата...

Докато там някъде, на Изток, продължава войната за мир, справедливост и хуманизъм, там някъде, на Север, танкове прегазиха демокрацията, справедливостта и хуманизма. Танковете на диктатурата без лице, на измиваните ръце, на изпираните съвести. Танковете на системата.

Системата, тя не се нуждае от лице. От нечия бащинска усмивка, от оптимистичен поглед. Не се нуждае от заклинания за всемирно настъпление. Тя просто съществува. И премазва.

Като тъмно аморфно петно дреме в мен ужасът от спомена за властта на Системата. Свита в себе си се моля - Боже, нека никога диктатурата не се връща в България... защото връщането назад ще бъде смърт.

И пак се питам - ще има ли някога справедливост, мир, благоденствие... Ще има ли някога живот?

Отговорът е в мен - тъмният вик на душата ми - докато някъде по света танкове тъпчат хората, няма да има справедливост, мир, благоденствие. Няма да има живот.

Докато съществува системата.

Системата - непробиваема, безлика. Демагогства, призовава, унищожава. Народа, страната, всичко. Важна е само Властта. И Тя, Системата, в основата на Властта. Нека се срути светът под тежестта на Властта... но да остане тя, системата, впита в руините на света. Да остане, да съществува...

Няма лице системата. Няма лице Диктатурата на системата. Безлично, безформено, аморфно присъствие на злото.

Ще има ли мир, справедливост, благоденствие, живот?

© Габриела Цанева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2005, № 5 (66)

Други публикации:
Габриела Цанева. Реши се и ще си свободен. София: Весела Люцканова, 2001.