ЧАСТ ПЪРВА

(III)

Габриела Цанева

web | Миналото в мен

...Когато завърших гимназия, започнах работа на гарата. Бях на 18 години и бях повярвал в комунизма. Вярвах, че животът ще стане по-хубав, по-достоен; вярвах, че трудът ще бъде по-производителен, по-лек. Без малко щях да стана комунист.

Работех на кантара. Селяните идваха с каруци. Теглех пълните каруци, разтоварваха, теглех празните каруци. Записвах наряда. Отиваха си - слаби, прегърбени, унили. По цял ден, цяло лято идваха каруци със слама. Теглех, разтоварваха и пак теглех. Отиваха си, безнадеждни, смазани. Нещо се пречупи в мен...

...Една вечер ме среща един човек и смутено ми казва: "Благодаря, момче. Тя, сламата, беше малко гнила, пък ти се направи, че не я виждаш. Спаси ме." - и ми стиска ръката. В очите му виждам - спасил съм го. Аз не бях забелязал гнилата слама, но вече знаех - нарядите са непосилни.

...Дните се влачеха - дълги и горещи. Идваха каруците със слама. Където можех, пишех по някой килограм в повече. Селяните си отиваха - съсухрени и унизени. И вече знаех - трябва да се направи нещо, да им се вдъхне вяра в живота, вяра, че нещо ще се промени.

...Една вечер се събрахме - аз, Стефан Станчев и Мишо Райков. Решихме да напишем позиви. Написахме ги с печатни букви, с лявата ръка - момчешка работа. Много криминални книжки бяхме чели. Цяла нощ писахме - ставаше бавно. Но на сутринта селото осъмна с позиви.

* * *

Усмихва се братовчедът на баща ми. И очите му се смеят иззад дебелите стъкла на очилата. С лекота и снизходителна насмешка разказва той за младостта си. Разказва увлекателно, красиво. Срути се границата на времето. И само подвижното му лице е връзката ми с настоящето. Разказва Тодор Цанев за миналото. В очите му има топлина. Няма обида, няма омраза. Само смях. Смях над тези, които са искали да го убият, но не са успели; които са искали да го пречупят, но не са могли. Които са отнели 12 години от младостта му, но - в очите му има смях. И топлина. Смее се и разказва как през зимата теглел мокри дърва, няколко вагона били. Складирали ги, а през лятото, когато изсъхнали, пак ги теглили и решили да го съдят - дървата били с неколкостотин килограма по-малко, отколкото през зимата. Смее се и казва: "Щели да ме осъдят на две години затвор. Аз вече бях в затвора с двадесетгодишна присъда. Какви хора - само гледат зло да ти направят. Прекратиха делото - неоснователно обвинение." И пак се смее. Над изкривената човешка психика.

Вечерта е напреднала. И аз питам - имало ли е организация и каква е била целта й... Или само хлапаци са пишели позиви.

Той ме гледа, вече сериозно, и казва: "Целта беше да се възстанови опозицията."

Мълчание. Тиктака часовникът. Секундите кънтят в стаята. В черепите ни. Значи опозиция е имало. Имало е и след убийството на Никола Петков.

...Опозиция имаше и опозицията беше много силна... Спомням си, след изборите искахме да "превземем" общината. Бяхме спечелили с огромно мнозинство. А един комунист се подхилва и казва: "Не бързайте, може само тук да е така"...

Потънали са в спомените си - баща ми и братовчед му. Мъчат се да ми обяснят къде точно е бил клубът на опозиционния Земеделски съюз. Съвсем близо до къщата на дядо им, в един бивш склад.

- Толкова много хора се събираха, че за нас, момчетата, нямаше място вътре и слушахме от двора. Всичко се чуваше през отворените прозорци. Секретар на дружбата беше чичо Манол... - разказва татко и поглежда към малко по-големия си братовчед.

Той продължава.

- Нямаше страх тогава у хората. Никой не предполагаше, че може да стане така. По едно време направиха още една дружба, на Oббовистите. Нямаха повече от 5-6 поддръжници. Имаше живот тогава и нямаше страх.

Тъга струи от очите му. Болката в гласа му стърже. Пак се усмихва, но му е трудно.

...Тази пролет, като тръгнахме по селата да възстановяваме дружбите, се сблъскахме със страха. Отивахме в села, за които знаех, че е имало силна опозиция. По списък желаещите да присъстват на възстановителните събрания бяха 50-60 души. Малко, но все пак. Отивахме в салона на читалището и чакахме. Времето минаваше и те не идваха. И гледахме. По пътя, по всички улици, водещи до салона, имаше хора. С ръце в джобовете, пушат цигари, пристъпват от крак на крак, наблюдават. Зададе се по улицата някой селянин, а те го пресрещнат - "Накъде си тръгнал, бай Иване?" А бай Иван си дъвче мустака, мачка каскета си и мънка: "До магазина съм тръгнал, до магазина." Оглежда се, озърта се и отминава. Истински слалом бяха пътищата, водещи до салоните на селските читалища. И от записаните 50-60 души идваха по 10-15. И това беше добре. Възстановявахме дружбите. На следващите събрания се събираха повече. Говорехме и виждах - пламват им душите, събуждат се. За един час. После си отивахме и тях отново ги захлупваха... Селяните гледат телевизия, но за тях е все едно дали гледат серийния филм, репортаж от Близкия изток, снимки от Луната. За тях всичко е картинки. И не могат да разберат, че това, което става в София или в "Града", ги засяга. При тях промени няма. Кметът, партийният и председателят на ТКЗС-то са същите. И това, което дават по телевизията, са просто картинки. Нереален свят - не ги засяга.

...Спят. И трябва да ги будим. Да ги лекуваме трябва - от натрупания страх...

Има болка в очите на Тодор Цанев. Не са същите хората и вече не няколко хлапашки позива ще ги накарат да повярват, че могат да се променят, да се борят, да искат и да бъдат свободни. Летаргия е сковавала душите им 40 години. Мачкани и унизявани. Безправни, без надежда хора. Примирени, затиснати с похлупака на страха.

Отново сравнявам Времето - преди 40 години и сега. И хората сравнявам - преди 40 години и сега. Смазани смеот Времето. От годините, през които системата ни е мачкала. Нас - чрез "тях". "Тях" - чрез подчинението на догмите. Смазани сме от Времето, всички. А то, олекнало от товара на договорености, равновесия и идеологии, стремително тича, откъснато от блатото, в което ни остави.

И ние с труд се измъкваме от тинята. С погнуса се оцеждаме от нея. И тръгваме бавно - след Времето. Тръгваме, понесли товара си от наслоено подчинение, инертност, страх. Понесли безсмислено отминалите си години, понесли мъката по пропиления живот, огорчения, омрази, болки...

Смазани, лъгани, манипулирани, унифицирани, ние съществувахме...

Хипнотизирани от еднообразието на житейските си съдби, унизени от невъзможността да преодолеем страха си, с парализирана способност за протест, ние пак протестирахме. Протестирахме със съществуването си. Със съществуването на частица човечност в душите ни, на частица разум в главите ни, на частица независимост в преценките ни...

Гледам снимката на бабината сестра. 23-годишна, вече по-млада от мен. Гледам очите й - спокойни и строги. Гледам чертите й - меки, овални, по-скоро детски, отколкото женски... На тази снимка тя не е с ученическата си униформа и изглежда по-близка, по-днешна. И още по-невероятна изглежда присъдата й, още по-невероятни изглеждат смъртта и борбата й.

Но вече знам - тя е била в опозиционния Земеделски младежки съюз. И след забраната на опозиционните партии и сдружения тя се е борила - за възстановяването на дейността им. Борила се е - да има опозиция в България, да има свобода... Борила се е и не е била сама.

* * *

В старата къща сме, в задния двор. Жужат пчелите - тежко; мързеливо летят. Миришат цветята - тежко; мързеливо докосвани от пчелите...

В старата къща сме, в задния двор, където преди повече от 40 години татко и неговият братовчед са слушали събранията на опозиционния Български земеделски народен съюз. Преди повече от 40 години, когато опозиция все още е имало, те са били момчета - 14-15-годишни и за тях място в клуба е нямало.

Днес клуб няма. Но опозиция вече има. Един цикъл се затваря и животът продължава.

В старата къща сме, в задния двор. Жужат пчелите, миришат цветята.

...Когато ние започнахме, опозиция вече нямаше. И същински дружби от по 300-400 души вече нямаше. И комунисти по душа вече нямаше... Бай Нено Бърденски, той беше истински, самообеси се... Йордан Коларов си сряза корема...

...Когато ние започнахме, създавахме групи от по 3-5 души, говорехме с хората, окуражавахме ги. По това време бай Цанко Мечето и Димитър Ковачев вече бяха нелегални. Обхождаха селата, правеха събрания за възстановяване на дружбите. Свободни хора бяха, волни. Но вече имаше предатели. И през 1950-та съдиха ръководителите на Земеделски център 1. Тогава не ги познавахме, само бяхме чували за тях. Работехме на малки групи и не знаехме какво точно става около нас.

...За първи път видях повече хора на конференцията в тепавицата, през пролетта на 1951-ва. Бяхме около 50-60 души, пак не се познавахме всички. Имахме парола... Вървяхме през деня... Високи хълмове, гори, пътят се вие, а долу е реката, Лом. Никога няма да забравя този път. Беше красиво и романтично. Вървяхме цял ден. По двама, по трима, от различни места, по различни пътища. Свечеряваше се, когато стигнахме до тепавицата. Вътре беше просторно и сумрачно като в храм. По-скоро чувах гласове, отколкото виждах силуети. Беше тихо и тържествено. Всяка дума беше като откровение. Думи на хора, готови да умрат за идеите си... думи на хора, които умряха за идеите си...

Мълчание. Няколко секунди, половин минута. После лицето на Тодор оживява, очите му ме гледат - топли, честни и насмешливи.

...Заклехме се... Аз бях написал клетвата... не я помня вече. Кълняхме се във вярност към народа и истината... и да бъдем проклети, ако станем предатели. Не помня точно думите на клетвата, но можем да я намерим в архивите на делото. Знаеха я... дума по дума ми я прочетоха в съда...

Мълчание. Няколко секунди, половин минута. Дали предателят се е заклел и е приел проклятието? Или е смятал, че изпълнява своя дълг - към народа. Или към Партията? Дали когато са се клели, предатели е нямало. А после някой е предал - пречупен, смазан и обезверен. Дали е сключил сделка със съвестта си, за да спаси живота си, или го е направил със съзнанието, че е грешал и измива греховете си?

Тепавицата-храм. Сумрак и романтичност. "Всяка дума беше откровение... Думи на хора, готови да умрат за идеите си."

Отишли са си думите. Потънали са във времето, изчезнали са от спомените. И хората са си отишли. Хората, които умряха за идеите си. Сумрак и романтизъм. И впечатление за храм и святост. Това е преминало през времето. Това е оцеляло и аз го виждам в очите на човека до мен. Те ме заливат с добрина... и святост.

...Не мисли, че в затвора всеки ден беше 24 часа ад. Ние и там живеехме и имаше хубави мигове. Ние бяхме млади и оцеляхме.

Усмихва се. Очите му се смеят - мечтателно и носталгично. Навярно споменът за младостта винаги е скъп. Поглежда ме и казва: "За първи път в Белене усетих, че ще оживея."

В този миг нещо се събори в мен, в душата или в ума ми - не зная. В този миг аз видях друга Вселена. Може би тази, в която смъртта е алтернатива на свободата. В тази Вселена ценностите са други и критериите за определяне на ценности са други. Видях я, докоснах я. После отново се върнах при цветята, пчелите и слънцето.

А той, дошлият оттам, разказва.

...Сутрин рано отивахме на работа. Вървим, въздухът е свеж, дишаме с пълни гърди. Усещах как мускулите ми ликуват. Беше през 1954-та. След толкова години в затвора бях зажаднял за движение, за труд, за простор...

...А островът беше голям... Отиваме на обекта и палим огньове. Лумва пламъкът, топлим се, после печем филийки хляб, мажем ги с мазнина, солим ги с червен пипер... Позволяваха по-често да получаваме колети... И пак за политика говорим. Разказвахме - кой какво е чул... и по някой вестник стигаше до нас, четяхме. Добрите новини попивахме. Радвахме им се, обсъждахме ги дълго. Спорехме и се самоубеждавахме, че са верни, че към по-добро отиват нещата. А лошите новини не приемахме. По негласно споразумение решавахме, че това е поредната пропагандна кампания... И оцелявахме.

...Ние, младите, бяхме по-издръжливи - и физически, и морално. Увличахме старите. Те бяха по-мъдри и устояваха... По-късно се случваше да освободят някого и след 2-3 месеца научавахме, че е умрял. Всичките си човешки сили използвахме, за да оживеем, и се оказваше, че за "навън" сили вече не са останали... И баща ми умря - три години след лагера, на 57 беше...

...В този страшен садизъм ние намерихме форма да просъществуваме - с усмивка, с шега, с анекдоти, заедно. Ако хората са задружни, никой не може да ги уплаши, никой не може да ги смаже.

Разказва татковият братовчед за Белене. Разказва за новата барака с керемидения покрив, в която живеел той, и за старата барака със сламения покрив, в която живеел баща му. Разказва как снегът валял през керемидите и ги засипвал по наровете, как вятърът духал през стените, как ходел да се топли в бараката със сламения покрив, при баща си.

Разказва как пролет дигата се разрушавала и островът се наводнявал, как рибата оставала по вирове и по блата, как после я ловели и не умирали от глад. Разказва как строели дигата бавно и безсмислено, с презрение - какво ще им направят? Е, понякога убивали.

Разказва, усмихва се, с тъга по младостта.

* * *

Питам - в затвора по-страшно ли беше?

- И там убиваха, понякога...

Очи в очи сме. И погледът, който ни свързва, е връзката на миналото с настоящето. Преминава възкръсналото минало от него в мен. Избухва в главата ми. Виждам го. Очи в очи сме. И знам - виждам това, което вижда той.

Избухват чужди спомени в главата ми...

...Човек държи до време. И силните личности при дадени обстоятелства могат да се променят. В килията при нас имаше един човек - проф. Гаврил Цветанов. Умен, интелигентен мъж. Но не можеше да понася страданията. Не можеше да понесе, че няма бъдеще. Изпадна в униние, пречупи се.

Тогава комунистите искаха да създадат впечатление, че затворите и лагерите са превъзпитателни заведения. Много държаха на това. Даваха ни да четем книжки - за Сталин, за колхозниците - четяхме, като друго не можехме да правим. Пеехме и стихове пишехме - от време на време правеха тараш в килиите и ги унищожаваха. Искаха всичко да бъде организирано.

Създадоха култсъвет. Професорът стана активист. За една чорба повече на две седмици ни изнасяше прокомунистически лекции. Ние бяхме млади, не можехме да го разберем, сърдехме му се, даже го презирахме. Той се усмихваше тъжно, уморено и казваше: "Да ми казват, че съм се предал, съгласен съм, но да ми казват, че съм се продал... За една чорба повече." Да, презирахме го тогава, не го разбирахме...

Пак се усмихва Тодор, топло, клати глава. Много добрина има в него и великодушие.

...Идва момент, в който желанието за съпротива се прекършва. Не е нужно да се предадеш, може само да спреш да се съпротивляваш. Има моменти, в които тялото решава вместо духа. За това не може да се сърдим на тези, които са се предали - случайно е. Бай Иван Гинчев, твърд човек, веднъж ми разказваше как щял да се предаде. Вече не издържал, но в килията бил сам. "Ако тогава бяха дошли, аз бях готов...".

Не дошли тогава, когато бил готов, и не се предал. Останал с чиста съвест - за себе си. И герой - за приятелите си. Но вече не можел да съди предалите се. Защото знаел - има моменти, когато случайността решава дали човек да бъде предател или герой. Научил и момчетата на великодушие. И аз започвам да се уча на великодушие.

Разказва Тодор Цанев кои са стъпалата на провала. Кое може да се прости и кое не. Защото веднъж огънал се, човек се срутва. Руши се личността му, без сам да разбере. Престава да бъде човек - понякога. Понякога успява да съхрани личността си зад привидни отстъпления.

...Подписването на декларация за отказ от политическа дейност е нищожно. Фактически човек няма възможност да води политическа пропаганда в затвора, защото съкилийниците му са убедени, а надзирателите не подлежат на убеждение.

...Подписвайки принудително една хартия, човек не променя възгледите си.

...По-тежко е, когато някой подпише декларация за сътрудничество с Държавна сигурност. Но и това не е фатално, ако фактически не им сътрудничи.

...Най-страшно е, когато човек вътрешно се е предал... Какво ли не биха направили, за да ни променят...

...В средата на 1952-ра година от Старозагорския отидох в Шуменския затвор.

Смее се: "Под конвой, разбира се." - и продължава, унесен в спомени, с носталгия по младостта.

...В Шумен направиха младежко отделение. Стояхме навън половин час повече от възрастните. По едно време, не знам откъде, се появи топка. Играехме с нея, раздвижвахме се. Но и този "рай" продължи само няколко месеца, докато разберат, че няма да ни "превъзпитат". Разбраха, че сме по-устойчиви, защото сме по-здрави и целият живот е пред нас. Аз например не унивах, защото бях на 20 и не можех да си представя, че още 20 години ще бъда в затвора. Всяка вечер си лягах с мисълта, че на сутринта ще ме освободят. Ще стане нещо, не знаех какво, но ще изляза оттам. Устоях, защото мислех, че всичко това е временно. В началото има сепване и тогава не се ли удавиш - оцеляваш. По-късно има кой да те научи как да преживееш.

Страхуваха се от нас, младите, затова ни оставиха в затвора. Стените са високи по 4-5 метра. Отстрани има кули, откъдето стрелят с автомати. А Белене е остров, голям. Можеш да се скриеш, да преплуваш Дунава. Е, от едната страна е България, от другата - Румъния. Можеш да избягаш от по-малкия затвор в по-голям. Но те се страхуваха. И имаше защо.

Големи личности срещнах в затвора. Когато влязох там, знаех много по-малко за свободата и човешкото достойнство, отколкото когато излязох.

* * *

Грее слънце в задния двор. Трептят листата на дърветата и сянката под тях трепти. Тежко миришат цветята и тежко летят пчелите, натежали от цветен прашец. Спряло е времето.

...Никога няма да забравя Дамян Гюлов. Беше старец, католически свещеник, дребен и слаб. Но човек с толкова силен дух никога не бях срещал и по-късно не срещнах. Беше отдавна в затвора, от процесите през 1948-ма. Знаеше как да се държи, как да противодейства, как да издържи. Беше физически грохнал, но духовно неуязвим. Те просто нищо не можеха да му направят. Мисля, че го крепеше силната му вяра в Бога и необходимостта да прави добро - да помага, да подкрепя, да учи. Той беше жива енциклопедия, жива история. Слушахме го в захлас. Цветанов и Гюлов не се обичаха много; бяха твърде различни - и двамата бяха умни, но Гюлов имаше морални предимства. Като се започне от това, че раздаваше колетите си на всички, и се стигне до душевната му чистота и устойчивост. Обичахме го и му се възхищавахме, и се учехме от него.

...По-отблизо се запознах с Гюлов в карцера. Едно влизане е за 14 дни. В карцера няма нар, няма нищо дървено. Само бетон. И два налъма. И само две опорни точки - за 14 дни. Можеш да стоиш прав. Или да седнеш - на единия налъм, а другия да сложиш под ходилата си. Ето така.

Става Тодор Цанев. Вече наближава шестдесетте, но е още по младежки слаб и подвижен. Събува сандалите си, сяда върху единия и слага другия под ходилата си. Само две опорни точки. Прегърнал е колене с ръце, сложил е главата си върху тях. Още е черна косата му. Леко се залюлява. Залюлява го споменът...

Грее слънцето в стаята, топъл е дъсченият под, тежи въздухът, попил мириса на цветята и песента на пчелите. Полъх на вятър.

Само две опорни точки. В карцера няма прозорци. Високи бетонни стени. Прегърнал е коленете с ръце, сложил е главата си върху тях. Залюлява се.

...Зиме и лете, студено е. В карцера. Ако се отпуснеш на цимента, свършено е с теб - изсмуква те...

После скача от пода: "Ела, ще ти покажа." Отваря вратата на стария склад, "Бетона", така му казват. Бетонен паралелепипед, на който предната стена, западната, е от стъкло и дърво. Лято е. Влязохме. И студът ме обгърна. Въпреки струящото слънце през стъклено-дървената стена.

После пак се върнахме в лятото, в стаята. Усмихна се татковият братовчед, сяда на пода - "може и така, за гимнастика". Седнал е на един сандал, другият е под лактите му. Краката му не допират земята...

...Аз бях млад, здрав, двадесет и няколко годишен. Не знам как щях да издържа.

Отново е на стола си. Очи в очи сме - миналото преминава в мен.

...Не знам какво ще си помислиш, ако ти кажа, че... всяка сутрин пеехме.

Запя: "Сутрин рано, сутрин рано, в неделя, в неделя, камбаните бият, камбаните бият, бим-бам-бум, бим-бам-бум." Гласът му трепери, после вече - не.

Просторна стая, в която от четири прозореца грее слънце. Две малки момиченца се събуждат. И едното, Анна, запява с чист детски глас: "Сутрин рано, сутрин рано...". Другото бях аз. Така остана в мен тази песен. Заедно с просторната стая, струящото слънце и светлината.

Слънцето се процежда през прозореца и отворената врата на стаята. Светло е. Но дращи гласът, който пее.

Тогава видях другата стая, карцера. Там няма слънце и простор. Двама души седят по на един налъм, подпрели са ходилата си на друг. Седят, вдървени от нощта, и пеят: "Сутрин рано... в неделя... камбаните бият." И бият камбаните, струи слънчева светлина в килията. И простор има - в душите. Един младеж и един старец. Католически свещеник, с грохнало тяло, но с дух. Дребен, слаб. Кой знае защо, представям си го с расо. Дрипаво и избеляло, с бяла връв през кръста и с качулка. Като поклонник, като покаяник, като пустинник. Стигнал до олтара на истината и получил откровение... Даряващ светлина, устойчивост и чистота. Даряващ святост, прошка и спасение...

Такива са очите, които ме гледат. Очите на младежа, наближаващ вече шейсетте. Разбиране и мъдрост има в тези очи. И прошка за всеки, може би...

...Страданието облагородява. Прави хората по-добри, по-човечни. Прави ги способни да разбират страданието на другите... Спомням си директора на Плевенския затвор. Разбран човек беше. Преди 9-ти септември бил политически затворник. Рядко правеше проверки. Знаеше, че затворникът винаги е в нарушение; дори когато иска да спазва правилника, все някъде ще сгреши. В затвора свободата е сведена до минимум и за да живееш, трябва да грешиш... После друг стана директор на затвора, от новите, от младите. Колко луд беше, денем и нощем нямахме покой. Проверка след проверка, надзирателите викат, тропат. А как кънтеше ехото в бетонните стени...

...В Плевенския затвор ходехме в двора на "каре". Когато някой се отклоняваше от карето, стреляха по него. Не ги интересуваше дали ще го убият, или не... но докато бях там, не видях да са убили някого. А карето беше своеобразен университет. Докато обикаляхме в кръг, по двама-трима младежи се прилепвахме до някой стар затворник и слушахме. А те разказваха. Жива история бяха. Обичахме да слушаме бай Борис Бумбаров, бившия министър. Той казваше, че нищо не може да промени възгледите на човека, най-малко една подписана хартийка. И разказваше. Много неща, за които не бяхме чували, научихме от тях. Много неща, които нямаше откъде да научим. За миналото и за настоящето... Устояваха старците. Научиха ни как да устояваме. Разказваха, а после и ние разказвахме - на следващите...

...Когато влязох в затвора, мислех, че съм най-младият. Но имаше и по-млади. Годините минаваха и все по-млади идваха. Забранено ни беше да казваме, че сме политически затворници, но все едно - познавахме се. Идваха - 1954-та, 1955-та, 1956-та... Идваха отвсякъде. От Сливенския балкан, от Родопите - Петър Стойчев, Костадин Щерев. Така разбирахме, че не сме сами. Разбирахме, че навсякъде в страната е имало хора като нас - недоволни от това, което става... и решени да го променят. Да се борят... Южняците и тогава бяха по-нетърпеливи, по-буйни, по-непреклонни от нас.

Тъжен, замечтан, отнесен в миналото. Тишината в стаята е осезателна. Ако протегна ръка, ще я докосна - плътна; притиска ни. И ни отделя, отдалечава ни. Него - затваря го във времето, което е преживял. Мен - оставя ме навън - чужда. Миналото се докосна до мен. Видях го, преживях го, запомних го. Но тишината - плътна, гъста, ме изолира и изхвърли - с четиридесет години напред в бъдещето, днес, където ми е мястото. За да гледам и да слушам, да пиша. Да стоя под открито небе - когато трябва. Да живея и да възкресявам - мъртвите спомени и мъртвите в спомените, и мъртвото в нас.

...Старал съм се рядко да съпреживявам тези години. Рядко разказвам...

Угаснали са очите му. Животът е останал някъде там - в затворите, в Белене. Блуждае погледът, отнесен в миналото. Тъга. Тъга се процежда - от високото чело, от скулите, от отпуснатите бузи под тях, от отпуснатите рамене и неподвижните ръце, от умореното тяло. Тъга...

А после устните се усмихват - топло. Бузите се разтеглят, веждите се вдигат. Лицето оживява и ръцете оживяват, раменете се изправят; в очите има живот и светлина.

Тишината вече не е плътна, не ни разделя. Отишло си е миналото и животът днес ни принадлежи. За да го променим.

© Габриела Цанева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2010
Габриела Цанева. Миналото в мен. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Габриела Цанева. Миналото в мен. Документална повест. Велико Търново: Сеяч, 1994.