ЧАСТ ПЪРВА

(X)

Габриела Цанева

web | Миналото в мен

Есенният вятър гони пожълтели листа по асфалта. Духа, люлее клоните на дърветата и кара още зелените им листа да шумят. Духа вятърът, пронизва телата със студ... Вчера беше лято. Въздухът стоеше около нас неподвижен, топъл, поел миризмата на прецъфтели цветя и узрели плодове, на напечена пръст и прегоряла трева. Вчера беше лято и аз събирах чужди спомени. Вървях с баща си - ръка в ръка. Водеше ме - при познати и непознати. Вървяхме, слънцето припичаше и въздухът на лятото опияняваше с топлината и ароматите си.

За първи път се сблъсквахме със спрялото Време...

Отидохме в дома на един старец, наближаващ 90-те. Той не беше сам - беше на приказка пред бутилка със съседа си. Татко му каза кои сме. Поклати старецът разбиращо глава. Татко му каза защо сме дошли - очите му се затвориха. Той не спусна клепачи, не отклони погледа си, нищо в очите му не се промени - просто се затвориха. Угаснаха. Тихо каза - "да, разбирам те", и не продължи. Отидохме си, потънали в лятото.

Стоя пред преградата на Времето.

Стоя пред пропастта на повече от шест десетилетия, които ме делят от стареца. Как ще ги прескоча. С какво ще ги запълня, ще стигна ли до него. Ако стигна - какво да му кажа? Как да разговарям с един старец на 90 години? Той вижда, чува, разбира и помни. Но - с какви думи да му заговоря? Аз не знам какво има в него. Затворен свят от мисли, чувства, разбирания, възприятия и спомени. Непознат свят, неразбираем. С какво мога да запълня пропастта от повече от шест десетилетия, мога ли да я прескоча?

Стоя пред пропастта на повече от шест десетилетия и ме е страх, че не мога да прескоча възрастовата бариера...

* * *

Минаха две седмици и пак отидохме при стареца - аз, татко и Васил Михов. Влязохме в къщата. Малка, опушена, полутъмна стая. Малка маса с два-три стола, стара печка, пълна с дърва, легло. На стола до леглото - телефон... Топло е в стаята - дървата пукат в печката. През прозореца, над леглото, слънцето грее. Старецът лежеше, зиморничаво увит в одеяло. Когато влязохме, стана пъргаво. Разораното му от бръчки лице оживя в усмивка. Протегна ръка - към Васил, към мен, към баща ми. Суха, кафява от времето, все още здрава ръка. Силно стиска моята... Тънките ми бели пръсти са обхванали старческата длан, светят върху старческата кожа. Като от две различни раси сме. И все пак - над пропастта от повече от шест десетилетия има мост - тънък като паяжинна нишка. И здрав - като паяжинна нишка.

Горят старческите очи - гледат ту Васил, ту мен, ту баща ми... Черни и дълбоко хлътнали в лицето - спряха се на татко. "Питате за едно време - за какво ви е?" И гласът на татко - тих, накъсан от вълнение: "За да знаем, дядо, от човещина. Сега вече може да се пита и това момиче, дъщеря ми, иска да знае каква е била леля Ценка... Мен пита, пита баба си, дядо си. Но ние я познаваме от една страна. Ти я знаеш от друга. Ти си ги хранил, гледал си ги. От теб са търсили закрила... Ти не само на топло си ги прибирал, ти си ги топлил и с човешка топлинка, когато е нямало при кого друг да отидат... При тебе е идвала тя, когато не е могла да отива при майка си и баща си... и при сестрите си..." Топъл и тих е гласът на татко, накъсан от вълнение. Големите му, топлокафяви очи блестят, напоени от сдържани сълзи. С несъзнателен жест на ръката избърсва избилата по челото влага, заравя пръсти в буйните си, къдрави и съвсем леко прошарени коси.

Потънал е старецът в себе си, но очите му са отворени. Мисля си - още миг, и бариерата на времето ще падне. Равновесие на настоящето и миналото... Срути се - равновесието. Васил заговори - високо, много бързо, много делнично. И делникът, днешният, грубо изгони миналото и се настани в стаята. Стъписа се старецът - насред преображението. Започна да отговаря на въпросите на Васил.

... Аз не съм ги приемал често - само няколко пъти са идвали - Цанко Мечето и тя. Не съм ги хранил - то само жената, дето ми носеше, само тая храна имах там... Те идваха нощем, влизаха... Оставаха, докато се развидели, и си отиваха. Може и да са хапвали нещо, и да са взимали - аз не знам... Той, Цанко, ми е набор, приятели бяхме. От деца сме другарували. Затуй сигур е идвал при мен. Пък аз не мога да му кажа - "върви си". Пък като идва с други хора, не мога вратата си за него да отворя, пък за тях да я затворя... Нищо не знам аз - не съм стоял при тях, не знам какво са правили, за какво са говорили... нищо не знам...

Говори бързо, много бързо. С кратки накъсани изречения. Спира и пак почва. Очите му блестят уплашено. Нещо в него е станало. Някакъв забравен рефлекс е задействал. И той говори - като подгонен човек. Няма къде да се скрие - миналото е страшно, пълно с насилие и преследване и с мълчание. За него, вече на 90, бъдеще няма... А настоящето... Какво ли е за него настоящето? Разбрал ли е, че от няколко месеца светът ни е започнал да се променя? Или за него настоящето е една проекция на миналото... Една дълга агония на злото. На злото, което преди 40 години го е изтръгнало от простия му човешки живот и заради човещината му го е изхвърлило в ада. Арест, Държавна сигурност и лагер. И години, години мълчание... Спотайван страх от миналото; от крехката твърдост на настоящето - една крачка встрани, една погрешна дума - и светлозелената трева на тресавището ще го погълне отново. Измамната лакирана кора, по която стъпва, ще се пропука и зловонието на ада ще блъвне и ще го погълне... После кората отново ще се затвори, ще се лакира... други ще ходят по нея. Ще тичат, ще се смеят, ще подскачат... Ще обичат, ще любят, ще умрат... ще искат - да имат къща, кола и телевизор... Ще мислят, че са живи... че са успели, ако в края на живота си имат къща, кола и телевизор... И няма да подозират, че ако... са стъпили накриво, ако са казали една погрешна дума... Кората би се пропукала под краката им, адът би блъвнал, би ги погълнал - завинаги... завинаги би ги осъдил на мълчание...

Мълчи старецът, очите му трескаво блестят. Васил пита - рязко, направо: "Като те арестуваха, питаха ли те - ти, байо, защо си ги хранил тия разбойници, питаха ли те? А ти какво им каза - че не си ги виждал и чувал? Кажи, разкажи ни - като те арестуваха и питаха, ти какво им каза?"

Седи старецът на леглото си. Навън слънцето грее, вътре печката гори. Той зиморничаво се е свил в одеялото си... тихичко мълви: "То там, каквото те питат, всичко си казваш... и още казваш. Каквото искат - казваш..." И отново продължава - като стара латерна...

- Аз тях - не съм ги хранил. Цанко Мечето ми е набор, другарували сме от деца - аз него посрещах. Пък хората, дето ги водеше - не мога да ги изгоня... Аз него не го знам какво е вършил, той ми е набор, затуй го прибирах... с него не съм говорил за друго...

Говори и очите му се въртят - като на гонен човек... Портата се отвори, затръшна се. Чуват се стъпки - някой идва. "Някой идва" - казва старецът и замръзва като статуя на ужаса... после, само с устни казва: "Да не чуе." Парализиран е. Само очите му се местят - от лице на лице - отчаяно. Мекият баритон на баща ми изпълва стаята: "Та казваш, дядо, синът ти живеел на № 15... Знам аз горе-долу къде живее, но отдавна не съм ходил, та питах Васил, с него те уж по се знаят. Ама и Васил не знаел... Търся го аз по работа - пък не мога да го намеря, - благодаря ти, и извинявай, че тъй дойдохме..." Бавно започва да се отпуска лицето на стареца... Вратата се отвори, влезе човек. Васил шумно го поздрави, запознахме се. От устата на тримата мъже - баща ми, старецът и Васил - не слизаха името и адресът на сина. Сбогувахме се... На двора отново стиснах ръката на стареца. Гледахме се - очи в очи. И още една нишка - тънка като паяжина - се проточи през пропастта на времето. През пропастта на повече от шест десетилетия, които делят моето рождение от неговото... Преминах. В очите му видях, че съм преминала... В очите, в които имаше топлина - като мен. И мъничко нежност, и разбиране. Разбиране към момичето, тръгнало да научи нещо за едно друго момиче, което преди 40 години е било изхвърлено от живота... Преминах - през пропастта на възрастовата граница. Старецът ме разбра - без думи. Разбра очите ми - с очите си... Преминах - няма възрастова граница...

Но през стената на спрялото време не можах да премина. Не можах да премина през страха и мълчанието...

* * *

Отидохме си... Пътувахме през полето - съвсем бавно. Жълто-кафяво поле, тук-там зелени петна на дървета. И една зелена ивица - дълга, змиевидна - линията Русе-Варна... Тук равнината е хълмиста и тези, които са я строили, 100 години преди да се родя, са търсили вдлъбнатините между хълмовете... Широк завой...

- Виждаш ли, ей-там, точно на завоя, в горичката... една малка къща... това е кантонът...

- Същият ли, в който...

- Същият... И аз ходих там, на конференцията... Много хора имаше тогава... и нелегалните... Жена му беше омесила две погачи. Големи и топли, дъхави... Бяха месени с бяло брашно, смесено с царевично... гладни години бяха... Цялата стаичка се размириса на пресен хляб, когато ги разчупи и на всеки даде по едно парче... Добра жена беше. Страхуваше се, но и не помисляше да се откаже... чувстваше, че краят е близо...

... Веднъж, било рано сутрин, бай Цанко пак дошъл насам. Бил много предпазлив, огледал местността с бинокъл и ги видял; около кантона било пълно с агенти... Разбрал, че има провал и си тръгнал... Било Великден...

Отидохме си. Кантонът на завоя остана в мен. С дъхав хляб и грижливи женски ръце, които го разчупват. Нежни и силни женски ръце. И с лицето на едно момиче - меко и овално, с гладко чело и тъмни очи, с тежки черни коси. Младо момиче с дочен панталон и куртка, с два-три пистолета, висящи на колана му... Твърда, много твърда... Малка стая в малък кантон, натъпкана с хора... Самотата на момичето ме порази... Мъчителна самота, скрита зад маска от твърдост. Едва сега я видях - съвсем млада, без път за връщане назад. Видях я - изправена в претъпканата стая, съвсем сама. Висока и стройна, твърда... Заобиколена от хора, които ще си тръгнат. Ще отидат по домовете си, ще работят, ще спят, ще се смеят. Ще носят тайната в себе си; ще се страхуват. Ще се страхуват, че може да ги арестуват, да ги обвинят, да ги съдят... но може и да не ги арестуват. Животът може да продължи - тежък и нерадостен, с все по-малко свобода, но техен. Обикновен човешки живот... Тръгвали са си - отнесли в себе си частица от нейната твърдост. И по-лесно са понасяли несигурността на съществуването си... А тя е потъвала в прашните пътища, в полето, в горите. И е взимала спокойствие, увереност, твърдост - от природата... Последното убежище...

Самотата й сряза Времето и ме обгърна.

© Габриела Цанева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2010
Габриела Цанева. Миналото в мен. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Габриела Цанева. Миналото в мен. Документална повест. Велико Търново: Сеяч, 1994.