ИЗКУСТВОТО

Габриела Цанева

web

Бързах.

Винаги бързам.

Толкова бързам, че не виждам нищо край себе си. И по-добре - няма много за гледане. Не. Хубавото не е много; иначе - болка и мръсно - колкото щеш.

Та, бързах.

Едва се провирах - през бързащи минувачи, кашони с гевреци, закачалки с поли и елеци, щайги с кисело зеле и с краставици, камари с ябълки и хавлии, машини за пуканки, за кафе, за... детски колички втора употреба и масички с четени книги.

Бързах.

Тогава, стигнала почти до края на тунела, през шума на стъпки и гласове, на клаксони и спирачки, идващи от Цариградското шосе, чух... кръшната мелодия на народна песен, свирена на акордеон.

"Голяма работа" - казвам си и пролазвам до светлината в края на подлеза, спъвам се в няколко чифта чехли, нахално разцъфнали на показ върху последното (или първо?!) стъпало от многото стъпала по пътя нагоре, по които слънцето слиза надолу, надолу, та чак до края (или до началото?!) на тунела.

Хукнах нагоре - още по-бързо; някой се развика след мен. Тъкмо да се обърна, за да се извиня, когато песента ме обзе.

Гласът се извиси - мощен, плътен... кънтящ. Глас, като за концерт. Глас, какъвто не очакваш да чуеш в някакъв си мръсен подлез.

Пееше - народна песен.

После секна изведнъж.

Някъде по средата на стълбището един луксозно облечен мъж хвърляше стотинка в очукана паничка. Чу се само звън.

И въздишка.

Въздишката беше на акордеона, който замени гласа. Песента продължи - оттам, откъдето беше спряла преди. Изглежда, жената не можеше да пее, докато получава пари. Седеше на мръсна очукана щайга - досущ като тези, в които в другия край на тунела държат киселите зелки и пликчетата с кисели краставици и саламура. Беше слаба и сива... т.е. без лице и възраст... Само глас. И ръце, които тичаха чевръсто по клавишите на акордеона и изтръгваха от него звуци - като от орган.

Стигнах до нея тъкмо когато си пое въздух и запя. Силата на гласа й ме удари физически - почувствах го с кожата си, с костите си, с... Чак после с ушите... Чак после с... Душата си?

От очите ми потекоха сълзи.

Започнах да бъркам в джобовете си за някоя стотинка (левче не исках да дам). Хвърлих рестото от двете автобусни билетчета, които стисках с ръка и още по-бързо хукнах нагоре - гласът пак спря. Акордеонът въздъхна и продължи нататък.

Зачаках. Горе, на спирката; горе, на светло - с почерняла душа. Крадец на изкуство...

Слушах гласа. Пееше - не се щадеше. Не спираше; не умираше. Пееше - като за последно. Пееше - като на концерт. Слънцето печеше.

Най-после дойде моят автобус. Погълна ме в търбуха си - като закуска. Пъхтейки продължи. Гласът ечеше...

После...

Пътувах в комфортния си автомобил. Слушах джаз на Hi-Fi уредба. Гледах залеза - червено слънце, сиви гори, снежни преспи по върховете, розово небе, сребърна магистрала, която лази към превала на планината...

Не мога да се отърва от гласа.

Не мога - от болката, която носи.

Не мога - от усещането, от убедеността... че изкуството проси.

* * *

Бързах.

Много бързах - да не изгубя хората, с които вървях; да не се изгубя.

Спрях.

Озърнах се.

Поток от непознати.

Река, море, безкрай. Лицата им - като пяна на вълни подскачаха край мен, шумяха, къдреха се и изчезваха.

Не знаех точно къде съм; нито точно накъде де вървя - нали други ме водеха.

Когато запяха - спрях.

Бяха млади - навярно колкото мен (тогава)... Две момичета и едно момче. Той свиреше на цигулка; те пееха - арии от опери. В калъфа на цигулката минувачите хвърляха монети, въргаляше се и някой друг книжен франк... Общо взето - слушателите бяха повече от парите. Все едно - тълпяха се - спираха, почти се блъскаха. Избутаха ме - до самия ръб на кръга, който се бе образувал около музикантите. Почти се спънах в калъфа на цигулката. Пуснах няколко сантима - все едно, че си бях купила билет за концерт. И заслушах - все едно ми беше къде точно се намирам; накъде точно трябва да вървя... стигаше ми това, че съм в подлез, някъде в центъра на света.

Не се загубих - върнаха се за мен. С поучителен тон ми обясниха, че почти на всеки ъгъл можеш да се спънеш в музиканти - много просяци се навъдили напоследък. Не можах да схвана каква е връзката между музиката и просията, но продължих бодро да крача по всички улици - отдадох го на липсата си на познания по тънкостите на езика.

Докато бях в Париж наистина видях още много улични музиканти. Все ми се струваше, че крада музика. Понякога бързо отминавах - все едно бях клептоман, отмъкнал ценна дреболийка. Понякога направо грабех (веднъж дори се въоръжих с джобен касетофон). Друг път си плащах - и с чиста съвест отивах при ангелите.

После си заминах и забравих.

И уличните музиканти.

И Париж.

До деня, в който, някак изведнъж, от нищото, в градинката пред "Кристал" се появиха картините.

Шарени, ярки, нахални - те избутаха сивото на асфалта, върху който пораснаха; на околните сгради... дори на тревата - отъпкана, омърляна, опушена, опрашена... но не от насекоми... Ние бяхме насекомите - пълзящи, вонящи, ядящи... унищожаващи... но това беше по-късно.

При първия цъфтеж на картините се сетих за Монмартър... за художниците... за галериите на открито...

Когато отидох на Монмартър, току-що бях обиколила всичките музеи (е, не всичките, но поне тези, които са най - Лувъра, импресионистите, Роден...) Бях се нагледала на картини и скулптури - от Египет, та чак до тези, забутани между тръбите на центъра Бобур... Дори бях започнала да си мисля, че съм се научила да усещам общото в тях - онова, с главното "И"... което наричат Изкуство... "Това е - мислех си - отговорът. Когато човек види най-хубавото на всички светове и епохи, ще се научи да го отличава от лошото... и - пази Боже - от посредственото."

Нищо подобно.

Когато отидох на Монмартър, видях го - главното "И" на изкуството. Съвременно и дрипаво, и прашно. Досадно, ежедневно, сбутано, пробутвано и шумно - то надничаше иззад всяко платно (е, не точно иззад всяко...) и пищеше - продавано - с цел забогатяване, или оцеляване, или... като примамка, за забалвение - на тълпи от туристи, зяпачи, колекционери, учащи... или просто вървящи по пътя си слепи.

Докато съзерцавах (или зяпах) картините от една сергия (някой - като на шега - беше пуснал касета с "Картините на една изложба"), художникът ме нарисува... Трябваше да се спасявам с бягство от портрета си. Или от портретиста?

(По-късно същото ми се случи и на един нашенски морски курорт... много по-късно - и след Монмартър, и след "Кристал".)

Та тогава, на Монмартър - пак се чувствах като крадец - влязъл без билет в най-живия музей на изкуството... И избягал - за да не си плати. Тогава моите домакини, с развеселени очи, пак ми казаха нещо, което пак не разбрах.

Разбрах го много по-късно - горе-долу по времето, когато "Кристал" се премести в подлеза на "ЦУМ"... и когато избягах от портрета си край морето... Не, тогава наистина побягнах от портретиста.

Оттогава все бягам от сергиите за изкуство.

И все ме привличат.

Така стана и с книгите на площад "Славейков". И с гайдаря от подлеза на "Орлов мост" и Университета. И с...

Все не мога да разбера - къде започва и къде свършва истинското.

Все не мога да се отърва - от усещането за едновременното съществуване на кича и величието. И от мисълта - това ли е причината всичко да протяга счупена паничка за насъщния?

Все не мога да разбера - връзката между изкуството и просията.