|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
МОМИЧЕНЦЕТО И БЛИЗАЛКАТА Г. Георгиев Има страшно кисели облаци възчерни и напират от тях лоши снежинки зли. А то седи буреносно навъсило вежди и търси много съсредоточено заклинание в Древната Прасешка книга за слънчево време... ...и ето че отново се завръща Момиченцето със захарната пръчица в магазина за играчки... Отново магазинът бе унил и мрачен, дори на момиченцето му се стори, че от капчука долови странен шум, подобен на светкавица при буря, и потръпна... Попита се момиченцето, но като че изжеднъж се досети, че в приказките стават такива неща... и тогава вратата се отвори! Ако трябва да сме наистина честни, че е имало някога врата на това място, никой не подозираше, още по-малко момиченцето със захарната пръчица. Но да се върнем на онова, което то видя зад вратата, защото струва ми се не е никак важно дали врата е имало, нито пък дали ще я има след малко, важното е, че именно сега я имаше тази врата и някой трябваше да влезе в нея! Тъй като момиченцето бе най-близо, а и друг никой не се виждаше наоколо освен Захарната му пръчица в ръката, то Момиченцето предпазливо пристъпи напред... вътре бе много тъмно и много странно... но най-лошото бе, че вратата, веднага след като влезе, се затвори... Малко страшно бе... и изведнъж... "Хей!" - чу се гласче тънко-тънко и сладко-сладко. - "Какво стана със светлината?" Момиченцето много се стресна! Най-стряскащото бе, че гласчето идваше откъм... откъм... ръката му! Когато погледна в тази посока, то забеляза, че в тъмнината блещукат две малки очички... В този момент откъм предполагаемия таван се разнесе мека светлина и обгърна околността... бе облак от карамел и сметана, който небрежно и лениво се поклащаше на ляво-надясно, докато се придвижваше бавно по тавана... но какъв ти таван?!? Та това бе небе, много странно небе... беше цялото като изписано... но и много невероятно... вместо звезди по него имаше малки вишни, захаросани черешки, имаше и планети от ягодки, обвити в сметанови обръчи и портокали с гневен оранжев цвят... Момиченцето пусна захарната пръчица внимателно до себе си на пода (всъщност направо върху шоколадовата земя,тук-таме обагрена с храстчета от малиново и ментово желе и бисквитени дървета с кокосови стърготини и захарни пръчици... и каза: "Моля за извинение, аз не знаех, че Вие говорите". А захарната пръчица се тросна: "Ами, как ли пък не! Хем ни ядат и лигавят, хем си мислят, че като говорим, сме откачалки!" "Моля да ми простите, аз не знаех... и не мисля, че сте откачалки!" "Добре, добре... какво правим тук?" - попита захарната пръчица. "Не зная... бяхме пред магазина за играчки... и изведнъж една врата се отвори и... сега сме вътре... но това никак не ми прилича на магазина за играчки..." Момиченцето се огледа, наоколо не се виждаше нищо познато. В този момент един странен облак от гъст каймак и шоколад се надвеси над тях и започна да плаче. Сълзите му бяха от чисто мляко при това с висока масленост, защото, паднали долу на земята, оставяха бели купчинки от сметана и се натрупваха доста бързо... Момиченцето се уплаши да не ги затрупа, а захарната пръчица, измъквайки се с мъка от една сметанова купчинка, се развика: "Бързо, хайде да се скрием!" Двете побягнаха към дърветата от бисквити. Докато тичаха, захарната пръчица видя една пещера недалеч от ментовия желатинов храст пред тях. Втурнаха се натам и скоро успяха да се скрият в малката пролука на пещерата. Щом застанаха на сушинка, момиченцето изведнъж заплака, сълзите й се ронеха тихо и се стичаха по розовите й бузки. "Защо плачеш сега?" - попита захарната пръчица. "Защото" - хлип-хлип - "защото... ами, защото се изгубихме, облачето и то плаче, само ти говориш..." - и започна още по-силно да плаче... "Слушай! - каза захарната пръчица - дай да питаме тоя облак защо плаче, а?" "Ей! Облак!!! Защо ревеш, че ми скапваш и компанията?" Облакът обаче вместо да отговори още по-силно зарева и започна да застрашава света с тотално сметаносване! Тогава момиченцето поизбърса сълзичките си и надигна зачервените си големи и добри очи към облачето... "Кажи ми, защо плачеш, мило облаче? Да не би и ти да си се изгубило?" "Аз не..." - объркано захълца облачето (при всяко хълцане парченца карамел се посипваха по засметанената земя) - "...те все искат аз да съм шоколадко!" "Кои са те?" - попита захарната пръчица по-меко. "Другите облаци" - отвърна обидено облачето, като понамаля плача... Те са по-големи и все на мен се пада да съм шоколадко, а те да светят". "Чакай малко, искаш да кажеш, че вие си играете?" - попита захарната пръчица. "Да" - отвърна Облачко. "А искаш ли да си играеш с нас?" "Да!!!" - засмя се облачето и почти се преполови шоколадовата му обвивка с мляко и мед... Но изведнъж отново се пошоколади". "Ама вие няма ли да ме карате да съм шоколадко?" "О, не, разбира се" - каза Момиченцето - "искаш ли да играем на криеница?" "Ехааа" - възкликна облачето и окончателно просветна медено и млечно - "Аз ще мижам първо" - каза то. "Добре" - отвърнаха едновременно захарната пръчица и момиченцето. - "Хаиде да започваме!" - казаха те. - "Брой до 10 и после ни намери!" "Хайде! Броя! Крийте се!" - Облачето се спусна надолу до едно бисквитено руло и замижа зад него. Започна да брои:
Момиченцето слушаше отдалеч странното броене на облачето. Бяха се скрили зад една голяма ягода до ментовото желирано храстче. Тъкмо мислеше да потърси с поглед захарната пръчица, когато всичко се завъртя!!! Светът от вкусни неща сякаш се смеси в невероятната... плодова салата, която мама подаде на момиченцето. "Хеи игривке! Заспала си на двора " - каза мама. - "И стига си стискала тази захарна пръчица, виж какво съм ти приготвила!" Момиченцето сънено разтърка очички с ръце и внимателно постави захарната пръчица до себе си. После загадъчно се усмихна и се зае съсредоточено да похапва от плодовата салата, като внимателно отделяше течния шоколад. "Може би отново някой ден ще се видим, Облачко" - каза си момиченцето наум и отново се усмихна.
© Г. Георгиев |