Цел на всяко журналистическо интервю е получаване на максимално полезна информация от известна или безизвестна обществена личност. Актът на журналистическото интервю не трябва да се състои в двупосочната обмяна на мнения, както е в обикновени междуличностни контакти, а в умело контролираното от журналиста еднопосочно информационно осигуряване. В зависимост от конкретната задача на всяко отделно интервю, добрият журналист би трябвало селективно да подбира въпросите си и пъргаво да насочва информационния поток в желаната от него насока. В чист вид изложеното правило се прилага при редките събитийни интервюта. При тях журналистът се интересува единствено от предполагаемата експертна сиуация за дадено актуално събитие. В събитийното интервю всичко е ясно и точно: задават се определен брой затворени въпроси, на които експертът трябва да отговори компетентно или некомпетентно, важна е единствено информацията. При този вид интервю се наблюдава най-пълно отдъждествяване между журналиста и институцията, която той представлява; то е най-анонимно. Малко по-различно е аналитичното интервю, при което от по-голямо значение е самият експерт и неговата собствена интерпретация на актуалното събитие. В този случай журналистическото присъствие трябва да е по-осезателно, журналистът внимателно следи потока от информация и внимателно го отклонява в желаната от него посока, която предварително е запланувал. При това интервю журналистът отново се припокрива с института, той говори изключително от негово име, обслужвайки обществените интереси.

В този текст нас ни интересува преди всичко портретното интервю, което най-много наподобява недопустимия от журналистическа гледна точка междуличностен контакт. Това е най-трудното и трудоемко интервю поради характера на желаната информация, тук не е толкова важно знанието за обществената дейност на интервюирания и неговото място в социалните пластове на социума, по-интересна е човешката същност на интервюирания. При него журналистът интервюира събеседника си в качеството му на човек от плът и кръв, а не в социално-политическите му стереотипи. При това интервю отъждествяването на журналиста с институцията е минимално, журналистът не защитава ничии интереси, били те на медиите или обществото, а се опитва да скицира портрета на стоящата пред него Личност. Фигурата на журналиста не би трябвало да се слива със сянката на институциите, а точно обратното - колкото повече се откроява и контрастира, толкова по-голям шанс има да “улови” основните ескизи от портрета на събеседника си.

Самият журналист би трябвало да е достатъчно добър анализатор на човешките психични процеси, скрити някъде дълбоко в пластовете на множеството социални роли на индивида, да владее психологическото пространство на разговора, по термина на О. Фалачи. Портретното интервю напомня много психологическа беседа, при която психологът изтръгва от душата на клиента си здраво защитените мисли и чувства, за чието съществуване клиентът и не подозира. Границата между портретното и психологическото интервю е много тясна. Добрият портретен журналист, който изтръгва от събеседника си неща, които той не се е осмелявал да каже никъде, дори на най-близките, би могъл да бъде също толкова добър психолог и обратно. Всички сме чели, слушали и гледали интервюта, в които интервюираният се учудва от самия себе си след някое “издълбано” откровение. Истинският портретист-професионалист, освен че съзнава силата си трябва и да умее да я контролира, т.е. да не прескача тясната граница между двата вида интервю, всяко от които разполага с придобитата информация по различен начин. Информацията, получена от журналистическо интервю е социално оцветена с цел интереса на аудиторията, тя се интернализира, обратно - информацията от психологическото интервю е единствено полезна на симбиозното цяло клиент-терапевт, тя е интроспективна.

Дотук разгледахме в теоритично-дидактичен план основните методологични постановки на Интервюто в неговите трансформации и се спряхме по-специално на портретното журналистическо интервю, което се ръководи от психологическите принципи на междуличностните отношения, наред с основополагащите правила за изграждането на едно журналистичеко интервю. Социалната психология би могла да ни обясни самите механизми на процеса на това интервю.

Съществуват два основни термина в социалната психология с обяснително значение за процеса на портретното интервю - ефективно слушане и изпращане на съобщения. Ефективните слушатели са активни, не пасивни, те умеят да изпращат съобщения чрез вербални или невербални канали като по този начин открито демонстрират слушане. Демонстрирането на внимание може да се постигне чрез лицевото изражение, съзнателното манипулиране на изражението е за предпочтане в ситуации, когато журналистът не смята за подходящо и уместно да разкрие какво наистина чувства. Потокът на информация се следва непрекъснато и вербално чрез коментари на интервюиращия, потвърждаващи вниманието му. Професионалистите притежават трениран рефлекс, който се задейства в случаите на поява на интересуващо ги мнение от ответната страна, те също използват минимални насърчители като да, точно така, наистина, така-така. Мощен индикатор за ефективно слушане е позоваването на минали изказвания на интервюирания.

Правилното задаване и комбиниране на въпросите в най-голяма степен насочва потока на информация в желаната насока и създава отправна точка и гравитационен център на интервюто. За повечето непрофесионалисти, (а понякога дори и за професионалисти) папагалското комбиниране на набор предварително заучени въпроси се счита за основна дейност на журналиста-портретист без да разбират привидната простота на умело зададените, правилно структурирани и достатъчно лаконични въпроси. За ефективното протичане на журналистическото интервю е необходимо тънкото познаване на изкуството да се задават въпроси и владеенето на социално-лингвистичните правила на въпроса. Можем да обобщим, че всеки въпрос се създава по определените социално-психологически, логически и лингвистични еталони. Разплитането на логическата и лингвистичната структура на въпроса е предмет на семиотиката и едва ли ще помогне за коректното разбиране на конкретното и пулсиращо живо интервю. По- голям интерес ще представлява социално-психологическата интерпретация на видовете въпроси.

Социалната психология разделя най-общо въпросите на невербални и вербални, от своя страна вербалните биват скрити и открити. Вербалните въпроси разклоняват клъстера на индиректни и директни въпроси, директните се разклоняват съответно на открити и закрити - двата вида въпроси, които са най-важни за процеса на журналистическото интервю.

Закритите въпроси ограничават обхвата от възможни отговори, питаният се чувства по-малко отговорен за дискусията и това може да доведе до кратки отговори и интервюто да заприлича на полицейски разпит. От друга страна това дава на интервюиращия висока степен на контрол върху разговора, тъй като той е в предимство със серия от предварително готови въпроси. По принцип това са въпроси, които се използват в началото на интервюто, за да се ангажира ответната страна в необходимита насока. Откритите въпроси дават значителна свобода във формулирането на отговор за разлика от закритите въпроси, при тях интервюираният говори от собствената си отправна рамка, сам определя посоката на разговора. Те са по-подходящи за нуждите на портретното интервю.

О. Харги прави собствена класификация на типовете последователност, по която се задават въпросите, използвайки метафорични сравнения: фуния, обърната фуния, тунел, изменчив модел. Моделът фуния започва с открити въпроси, които постепенно се преобразуват в закрити като по този начин се увеличава равнището на откритост и се акцентира върху проблема. Този модел се използва изключително при консултативните и психотерапевтични интервюта. При модела обърната фуния последователността е обратна - първо се задават закрити въпроси за по-добро ориентиране, а след това се преминава към открити въпроси с цел придобиването на максимално полезна информация. Това е моделът, който се използва най-често при провеждането на журналистически интервюта. Моделът тунел акцентира основно върху еднообразните закрити въпроси (използва се основно при професионален подбор и при адвокатските разпити), изменчивият модел няма конкретизирани форми на последователност.

Съществува и друга пределно обща класификация на видовете въпроси, която ги дели на афективни и насочващи. Афективните са изключително ориентирани към нагласите, чувствата, емоциите и предпочитанията на респондента, те се използват предимно в психотерапията. Насочващите въпроси целят придобиването на полезна или интересна информация от събеседника като насочват целия разговор в определена насока или изискват желан отговор. В журналистическото интервю се използват предимно този тип въпроси и по-специално насочващите въпроси по импликация и фините насочващи въпроси. Насочващите по импликация въпроси карат интервюирания да отговори по определен начин или да приеме отрицателна импликация, ако даденият отговор е обратен на очакваното. Тези въпроси упражняват много голям натиск върху респондента, защото са натоварени в посланието си с очаквания отговор и ако ответната страна не се съгласи с него, трябва да предложи свое оправдание. Това е по-грубият и директен начин към получаване на желаната информация и невинаги действа, особено ако събеседникът има натрупани социални знания в областта на междуличностните контакти. По-пълноценни са фините насочващи въпроси, при които всеки конструктивен елемент има огромен смислов заряд. При тях е от значение всяка единица информация, която може да се изпрати по вербалните или невербалните канали на интервюиращата страна. Овладяването на този тип въпроси е най-трудно и тяхото неуместно използване води до повърхностен процес на журналистическо интервюиране.