Седем дни

ШЕСТИЯТ ДЕН

(2)

Дилян Вълев

web | Седем дни

* * *

Заварих Стоян отвън на беседката. Бе на втората ракия, ако съдех по броя на празните чаши пред него. Пишеше нещо на салфетка.

- Къде се изгуби? - попитах.

- Много ми дойде. Не издържах тоя вермут.

Отидох до бара и си поръчах водка с лимонада. Мимоходом Орлин се оплака от данъците. Аз му отговорих, че всичко е умряла работа. Добре се разбирахме.

Другите две беседки също бяха заети. На едната се бе настанило семейството, което заварих тук първия ден и после в пещерата, а на другата седяха двама местни с цирозен тен и стадий на опиянение по-напреднал от нашия. Мисля, че единият ми се стори познат. След кратък размисъл се сетих, че бе споменатият от кмета бай Яким, работникът в шабленската фирма.

- Какво пишеш? - поинтересувах се.

- Варианти. Нали ти казах, че смятам да променя живота си.

- И?

- Какво и? Нахвърлям тука разни идеи. Да стана кръчмар определено ми се иска, но не върви. То каква промяна ще е? Във всички случаи май ще трябва да спра пиенето.

Взех салфетката и се зверих известно време в драсканиците по нея.

- Нищо не мога да разбера.

- Аз също. - Стоян я издърпа от ръката ми, смачка я и я пусна в пепелника.

- Защо не се допиташ до Боби? Нали това му е работата?

- Ще го направя. Но това не ми пречи да мисля, нали така?

Видях, че съм изпил водката си за отрицателно време и отидох за втора. Когато се върнах, счетоводителят пушеше, гледайки премрежено хребета.

- Трябва да е нещо уникално - промълви след малко.

- Защо непременно уникално?

- Че какъв ще е смисълът да променям живота си, ако от едното ежедневие се забия в другото? Не, трябва да е нещо, което да се помни - за Стоян счетоводителят, който на младини беше пиянде, но после порасна, взе се в ръце и стана човек. Да колекционирам карфици?

- Сигурен съм, че има поне 10 000 такива.

- Пури?

- Още повече. И сигурно са перверзни типове. Изобщо тая работа с колекционерството я зарежи.

Той поклати тъжно глава и запали нова цигара.

- А ако стана страшно дебел? Да речем 700 кила?

- Пак гониш рекордите.

- Виждаш ли колко е трудно?

- Тръгни да пътешестваш. Нали имаш пари?

- Не ми се пътува. Не ме влече, а и това не решава проблема. Просто разнообразният пейзаж ще ме разсейва.

- Прави добро.

- Добро, добро. Какво е това добро? Според Боби да правиш добро е признак на слабохарактерност. Злото пък обикновено води до добри последици, така че просто е зле прикрито добро.

- Като оставим настрани прословутите Бобеви идеи, все пак можеш да поемеш грижата над един дом за сираци например. Много хора биха счели това за осмисляне на живота си.

Стоян се изсмя високо. Мъжът от съседната маса млъкна стреснато.

- Пак зависи от това какво според теб е добро за сираците. Според Боби най-голямо добро ще им сторя, ако ги пусна с парашути над Сахара. Не. Нещо не ми се прави добро. Не виждам никакъв смисъл. По-скоро ми се прави нещо съвсем безсмислено. Като... да произвеждам тикви.

- Супер. Може и тиквички.

- Защо, знаеш ли, че тук има резон? - Стоян изведнъж се въодушеви. - Ще оглавя... фондация на любителите на тиквата. Ще правим тиквени саботажи - например да засадим тикви на поляната пред Министерския съвет. Ще замерваме сгафили политици с развалени тикви. Ще засаждаме градските паркове, а тиквите ще даваме на бедни пенсионери. Ето ти и добрината! Ще спонсорираме конкурси за най-добро тиквено стихотворение. Ще се разработват рецепти с тиквени кюфтета, тиквена супа... Организацията ни ще бъде по подобие на масонската, главна цел естествено ще бъде световното владичество. Начело ще бъде Великият тиквеник, сиреч аз. Не, говори каквото си искаш, но в тази идея има хляб.

* * *

Орлин полу на шега ми предложи да взема направо бутилката, така че се върнах с една запечатана "Атлантик" в дясната и "Троянска сливова" в лявата ръка. Заварих Стоян да гледа втренчено телевизора, който бе изкаран навън заради някакъв мач. Той не бе почнал обаче и в момента излъчваха някаква скандинавска програма, доколкото можех да разбера от приказките на водещата.

- И тая ако си мисли, че някой я разбира - промърмори той.

Започнахме с нови сили. Не след дълго бях достатъчно пиян - намирах се в онова познато замаяно безметежие, когато всичко ти се вижда или маловажно, или лесно разрешимо.

- Не ми разправяй за следване, че направо ми е настръхнала косата - каза Орлин. Не бях забелязал кога е седнал при нас, а очевидно и съм му говорел нещо. - Малкият ще заминава за София да учи.

- Какво ще следва? - попитах.

- Право. За трети път ти казвам.

- Право, право - реагира веднага Стоян. - Много им порастна работата. Всички станаха юристи. И сред тях наш Кирчо, барабар Петко с мъжете.

- Да, ама той не пита колко трябва да му пращам и как се вадят тия пари - настоя Орлин.

- И тая София... - устата на счетоводителя вече нямаше затваряне. - Какво й се лепят всичките като мухи на лайно? Голяма работа. Гаден град, гадни улици, кафенета с алуминиеви дограми и ония там с тръбите...

- ...с тръбна мебел - додадох. Езикът ми трудно поддаваше.

- ...Тръбна мебел, както каза нашият пиян приятел журналистът. Ако се бях родил тука, нямаше да помисля да заминавам. И природа има, и пиене.

- Емилия - казах. Май произнесох само двете съгласни с някакво предихание между тях, но Стоян ме разбра и учудващо млъкна за пръв път.

- Какво Емилия?

- Чука ли се с Боби?

- Отде да знам? Той е на седемдесет и шест. Което не е пречка, разбира се.

- А с Игнат?

- Питай я нея. Стига си се връзвал с тая Емилия! Не си струва чак толкова заради една жена. Виж, ако е заради мъж, как да е...

Зверският му смях отекна поне на километър и се върна с ехото от ждрелото.

- Здравата ми влезе под кожата, нейната мамица - признах тъжно. Остатъците от самолюбието ми се бунтуваха, но желанието да поплача на нечие рамо бе по-силно. - Аз съм възрастен човек...

- Ти си пикльо - коригира ме Стоян.

- ...видял съм какво ли не... Знам я, че е перде. Ако беше грозна, нямаше да й обърна внимание - още една такава... злонрава грозница. Ама тя хубава, да еба нейната мама...

- Стига си псувал - упрекна ме Стоян, без да влага кой знае какво възмущение в гласа си.

- Ще псувам колкото си искам... - запънах се аз. В главата ми бучеше и знаех само, че целият свят гледа да ми намери цаката.

- Мен ли псуваш? - попита Емилия. Стоеше до входа на беседката.

Не отговорих. Стоян обаче скочи зарадвано:

- А, Емче! Тъкмо за тебе си говорехме. Ела, сядай. Отивам да ти взема една кока-кола.

- Чакай, аз ще ида - спря го Орлин.

Останах, забил поглед в масата. Беше ми гадно и дори алкохолът не помагаше. Изпих на екс поне осемдесет грама и си долях всичко, което бе останало в бутилката. Орлин донесе кока-колата, каза, че имал някаква работа вътре, и се прибра.

- Виж я, бе, не е ли красавица? - раздрънка се веднага Стоян. - Тия сини очи и това ... таковата ... тайнствено изражение... Тя си знае цената, нали така? Когато една жена освен красива е и тайнствена, тогава цена няма. Тя е повече и от Сфинкса, и от Великденските глави... Емчето ги разбира тия работи. Виж я как мълчи и гледа загадъчно. Тя знае, че жените колкото по-малко думи изричат, толкова по-висока е цената им. Докато при говорящите папагали е точно обратното.

- Днес бях при шивачката - каза ми Емилия, без да обръща внимание на счетоводителя. Той продължаваше да си плямпа.

Вдигнах рамене в смисъл: "Това какво ме интересува?"

- Ще е готова вдругиден. Тогава ще мога да тръгна. Ще ме изчакаш ли?

- Утре заминавам - стараех се да бъда максимално лаконичен. Знаех, че увлека ли се, ще надрънкам куп простотии, за които после ще съжалявам.

- Тогава аз ще дойда другиден. Да идвам ли?

Не отговорих.

- Да идвам ли? - повтори тя. Бях на път да й кажа, че ме чака около година дисцип, но след това ако още желае..., но видях изражението й. В него нямаше настоятелност, нямаше безпокойство, нямаше дори сянка от заинтересованост. Така че продължих да мълча темерутски.

- Добре - тя се надигна. - Ще кажа на шивачката да не бърза.

И си тръгна.

- Не си изпи колата! - викна Стоян след нея. След което, изненадващо за мен, се разрева.

* * *

Това с реването си беше мимолетно пиянско настроение, защото само минути по-късно се намираше пак в чудесно разположение на духа и продължаваше да дрънка без почивка. Аз го слушах с половин ухо. Срещата с Емилия ме бе скапала.

Вече минаваше единайсет и половина, което означаваше, че бях прекарал тук над девет часа. Повече от един работен ден, помислих. Тежък работен ден. Запалих цигара и си допих чашата, да не взема случайно да изтрезнея. Някак си спонтанно бях минал на ракия, след като изпих бутилката водка.

Моторът се зададе откъм селото с тежко боботене. Явно бяха чакали да заспи родителското тяло. Вече бе започнал да ми писва тоя мотор. На всичкото отгоре фаровете не бяха запалени.

- Тоя младеж защо кара с изключени светлини? - попита Стоян, пресичайки смешната история за това как според него Юмерски направил сефтето си. - Не знае ли, че ако шофираш с изгасен фар през нощта, ще ти поникнат косми между зъбите? Или най-малкото ще си потрошиш кокалите. Ще ида да му кажа.

Той понечи да изпълни намерението си и резултатът бяха две счупени чаши.

- Седи си, седи! - обади се Орлин.

- Ти пък откъде се взе? - учудих се аз.

- Че аз от един час не съм мърдал. Опитвам се да ви догоня, ама сте много напред.

- Ние сме като Бен Джонсън - съгласи се Стоян.

- И какво Юмерски? - напомних му аз.

- Казал: "Дай да светнем лампата, да видя какво е това..." Ей, младеж! Изгаси го тоя фар! Ще ти поникнат косми между пръстите!

- Не викай толкова силно. Ще ми прогониш клиентелата.

- Каква клиентела? Ние сме сами.

- Ти и през деня викаш.

- Да, ама следването на сина ти аз го плащам. Представи си какво ще стане с образованието на горкото дете, ако спра да пия?

Казвайки това, той скочи от мястото си и нахълта в кръчмата. Успя да уцели вратата още от третия път. Върна се с пластмасова бутилка от "Кока Кола", пълна с нещо по-светло от избора на новото поколение.

- Ракия - каза доволно. - Литър и половина. Ще ни стигне. Орлине, с тебе ще се оправим утре. Ние ще вървим.

- Къде? - Никак не ми се ставаше.

- Как къде? На гробищата естествено!

* * *

Въпреки късния час много от хората бяха още будни. Някои дори седяха по пейките пред дворовете си и ни проследяваха със съчувствие.

Мълчахме до гробищата. Аз, естествено, мислех за Емилия. Не бях ли прекалено груб? Дали да не отида и да...

- По-добре недей - посъветва ме Стоян и тогава осъзнах, че съм мислел на глас. - Дай сега да си намерим подходящ гроб!

Не знам по какви критерии ги търсеше, но накрая се спря и изпъшка доволно. Щракна със запалката и освети навзрачната плоча.

- Я да видим на кого е. Дафинка Георгиева Кузманова. 1891-1989. Душичка!

Седнахме един до друг, облегнати на плочата. Стоян отвори бутилката и пихме последователно. Ракията бе изключителна гадна. Запалих цигара.

- Прекрасно място за романтична среща - каза Стоян.

Изсмях се. Не можех да си го представя в романтична светлина. Той като че схвана причината за смеха ми.

- Вие, дето нямате трийсет, сте големи педераси. И мъжете, и жените. Ама ще ви видя аз вас... Какво си мислиш, че като съм на 57, и нямам чувства, желания, че не мога да обичам някого. Знам какво си мислиш - базнадеждно е. И аз го знам, но от това не ми става по-леко... Мислиш си: 57-годишен, кучета го яли. Знам... Помня... Като видех някой на моята възраст, и си виках: "Един петдестина годишен чичка". И това изчерпваше всичко. А че тоя чичка тайно се заглежда с трепет в огледалото и си внушава, че очите му са хубави, че шкембето не е чак толкова голямо, а ташаците не висят чак до коленете...

Внезапно той захапа гърлото на бутилката. Пи поне двайсет секунди като обезумял. Накрая остави шишето, надигна се и се заклати над мен. Вече бе във формата от вчера.

- Седни! - казах аз.

- Ннннннн! Аз отивам. Ти тук - заговори Стоян като китайски сервитьор. - Тя идва.

Разтърка слепоочията си сякаш в безнадежден опит да ги постави на местата им. След това продължи:

- Любете се! Аз не... Радостно и безззтговорно. Тръгвам! Плодете се и рзмножавайте... Чао!

Това като че трябваше да означава, че е позвънил на Емилия и тя трябва да дойде тук. Най-вероятно бе пиянско бръщолевене, но реших да изчакам. Счетоводителят се запрепъва към килнатата ограда.

- Чакай! - викнах му. - Вземи си ракията!

Той махна с ръка, без да се обръща:

- Пий! За сили. Там, дето отивам има реки от ракия, води от водка... Кисели краставици, цаца, перла, мерла, в кенефа бълбука бира...

Навярно имаше предвид барчето на хижата, защото само то работеше по това време. Постепенно гласът му заглъхна, както продължаваше да възхвалява това райско място.

* * *

Останах да лежа, облегнат на плочата, пушех и мислех как ме изненада Стоян. Да вземе да се влюби в Емилия, защото нямаше съмнение, че именно тя бе обектът. Гледаш го - изграден човек - истинско лайно, заклет пияница, циник, а тайно и той въздишал по нечии очи, гърди, кичури и се е въртял нощем в леглото, може и да си е поплаквал като днес. Колко малко знаем един за друг, помислих. Почти толкова малко, колкото и за себе си.

Видях тъмен силует да се лута между гробовете. Беше или Емилия, или бащата на Хамлет. Реших да рискувам.

- Тук! - подвикнах приглушено. Чувствах се почти трезвен въпреки огромното количество, изпито днес.

Тя се спря и се заоглежда. После налучка посоката и тръгна насам. Щракнах със запалката да й помогна.

Емилия се приближи и седна на мястото, където доскоро бе Стоян. Не каза нищо. Аз също мълчах. Седяхме известно време един до друг и слушахме скърцането на дърветата - бе излязъл вятър.

- Извинявай - казах аз.

- Значи вдругиден?

- Не съм сигурен. Избягах от казармата и сигурно ще лежа в дисципа около година.

- Значи след година?

- Приблизително.

- Мислех си... Ако искаш, можем да променим датата.

Трябваше ми известно време да осмисля предложението й с бавния си мозък.

- Значи можем да я променим на двайсет и първи?

- Можем. Но в момента това няма да ти свърши работа, тъй като вече сме двайсет и втори.

>>>

© Дилян Вълев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.11.2001, № 11 (24)
Дилян Вълев. Седем дни. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Дилян Вълев. Седем дни. Пловдив, 2001.