Седем дни

ВТОРИЯТ ДЕН

Дилян Вълев

web | Седем дни

Измучах и се събудих. Тоест, навярно съм измучал, събуждайки се, защото иначе нямаше да имам чувството, че съм мучал. Останах легнал по гръб, вперил поглед в тавана. Главата болеше, в устата гниеха катерички, а съвестта, която все намираше точно в такива моменти да се обади, правеше положението нетърпимо. Мина ми през ума колко хора, които ме обичат, ще страдат от моите изстъпления, но после реших, че всъщност няма да са кой знае колко и ми поолекна.

Главата ме болеше здраво. От опит знаех, че остана ли да лежа така, може да ме боли и двадесет и четири часа, тъй че се надигнах. Когато застанах прав, всичко около мен се завъртя: затворих очи за момент, докато светът си отиде на мястото.

На масата имаше оставена бележка. Вдигнах я. На бял гланциран лист с безупречен калиграфски и като че малко архаичен почерк пишеше:

"Драги г-н Петров,

Изключително съм Ви благодарен за посещението, а също така и силно притеснен от невъзможността да се срещна с Вас в най-близко време. Причините са Ви известни. Моля Ви за разбиране и Ви уверявам, че ще се видим възможно най-скоро. Междувременно Ви моля да се чувствате като у дома Си и да уведомявате колегите за всички нужди, които биха изникнали.

16. ІХ. 1999 г. С поздрав: Борис Манасиев"

Датата бе от вчера. Измих се и излязох.

На втория етаж почти се сблъсках с дребен човечец с лекарска чанта. Бързаше към стаята на бай Андрей. Само и това остава, да сме го уморили, изплаших се.

Вече почти бях хванал дръжката на входната врата, но потиснах желанието си да се измъкна незабелязано и свих вляво по коридора. Почуках на последната врата вдясно, предполагайки, че е своеобразна всекидневна. Тя се отвори бавно като пещерата на Али Баба. В процепа се видя някаква старица, облечена в обичайните дрехи, каквито носят бабите по селата. Главата й беше пристегната в черна забрадка, но дали това бе знак на траур, не можех да знам. По долната част на лицето й като трупни червеи се виеха тлъсти бели косми.

Иззад гърба й изникна Юмерски. Зарадвах му се.

- А, господин Петров, заповядайте! Не очаквахме да станете толкова рано.

Дали това беше намек?

- Даже се успах - отговорих, промъквайки се покрай бабата. - Обикновено ставам в 6,30.

- Аз също ставам рано. Така имам повече реален живот - замисленото изражение, познато ми от вчера, се появи пак: - Как мислите, ако имаме един човек на 60 години, който губи по 8 часа на ден за сън и друг на 50, който спи по 4 часа и по този начин спестява по 1 година на всеки 6, можем ли да кажем, че двамата са връстници?

- В какъв смисъл?

- И двамата ще са имали еднакво време съзнателен живот. За да размишляват например.

- И за какво толкова има да мисли човек?

- Аз лично винаги мисля за смъртта.

За известно време бях забравил къде се намирам. Настаних се на единия от четирите стола до кухненската маса:

- Не знам... Бих се чувствал много потиснат, ако все трябва за смъртта да мисля.

- Защото като всички избягвате да го правите! А смъртта е най-обикновеното нещо. Като разсъждаваш за нея, тя постепенно става близка и... желана.

Той седна срещу мен и се върна към работата, която бях прекъснал. Рендосваше някакви малки дъсчици. Едва почнал обаче, се сети нещо и подвикна на бабата:

- Како Тодорке, вземи направи кафе на госта!

- Кво кафе, бе Кирчо. Нямаме кафе, никой го не пие - отвърна дъртата.

- Има, има. Снощи купих. Ей го там, в шкафа под мивката. Смляно е, тури джезвето.

Тя се разшета. Юмерски се захвана пак с дъсчицата. Накрая реши, че е рендосана добре, сравни я с друга, и я постави внимателно на масата.

- Какво майсторите? - попитах.

- Урна - отговори той, все още наслаждайки се на творението си.

- Урна за какво?

- Урна. За бай Андрей.

- Как? Ще го кремирате ли?

- Да не сте против кремацията? Вчера ми се стори, че я одобрявате.

- Не, не съм против, но ако не умре? Няма ли да отиде целият труд на вятъра?

- Че тя урната нека си стои. Все някога ще умре, нали така?

След малко бабата тупна пред мен резедава пластмасова чаша:

- Да ви е сладко. Турила съм ти три лъжици шекер. Ако искате, има още.

Юмерски явно забеляза ужаса в очите ми, защото скочи, нежно я извърна към вратата и й заръча:

- Хайде, иди да видиш кокошките!

Бабата очевидно схващаше кога става излишна, защото веднага излезе безропотно. Юристът запретна ръкави и се зае лично. Резултатът вече се ядваше - нямаше захар и чашата поне бе порцеланова.

След това се захвана пак с дъсчиците. Вземаше ги една по една, проверяваше ги с метъра и ги слагаше на другата страна.

- Какво ще представлява?

- Урната ли? Нищо особено. Просто дървена кутия с къси крачка за поставка и малко орнаменти. Не сме фараони, че да искаме Бог знае какво.

Зададох въпроса, който ме тормозеше:

- А той как се чувства днес? Защото мернах един лекар горе...

- Отива си човекът - каза доволно Юмерски. - Беше качил температурата тази сутрин.

Той се наведе над мен, понижи глас и заговори доверително:

- Няма да повярвате какво се е случило тази нощ. Разбира се, ще ви помоля да не пишете за това. Имаме един счетоводител, който е... и освен това движи финансовите дела на Общността, така както аз се нагърбвам с юридическите, когато е необходимо. Той... злоупотребява с алкохола. Вчера, представете си, се върнал пиян посред нощ и отишъл да го буди. От край време му е навик да си допива там. Пил ракия, пушил цигари - Юмерски почти зашепна - подозирам, че го е карал да пие и той алкохол. На сутринта вече беше изчезнал, но имаше разхвърляни негови вещи навсякъде. Ще го видите нашия счетоводител. Само не му обръщайте внимание какви ги говори.

* * *

Скоро успях да се измъкна. Въздухът навън беше прекалено свеж, сякаш целеше да ме обиди лично. Поех надолу по улицата, после се върнах, отключих колата и взех аналгина. Кафето бе пооправило главоболието, но все още имаше какво да се желае.

Както и очаквах, счетоводителят беше на беседката пред ракия с лимонада. Явно трудно се спираше, ако изобщо го правеше понякога.

- Как е главата? - викна отдалече.

- Отвътре расте, а отвън се смалява - казах първото, което ми дойде наум.

- Така се раждат галактиките. Нали знаеш най-доброто лекарство?

- Това дето го практикуваш ли?

- Аха. Може и мастика. Със сладолед. Тука има ягода.

- Не, засега ще пропусна - угризенията от тази сутрин още не бяха си заминали.

- То вярно, че ягодата си е гадна - съгласи се той.

- Не успях да те вдигна тази сутрин.

- Не се учудвам. Преместих се по някое време, но Кирчо ме усетил. Така че побързах да се махна. Постоянно ме следеше с осъдителен поглед като обругана девица. Няма ли поне една бира да пиеш?

- Първо ще се разходя.

- Към пещерата ли?

- Така смятам.

- Иди. Тъкмо ще си похапнеш безквасен хляб. И аз го опитах преди час и нещо.

В ждрелото беше осезателно по-хладно. Скалите се издигаха на около четиридесет метра от двете ми страни, а долу бучеше реката. На много места край пътя личаха следи от стари свлачища, които сега бяха обрасли с горски цветя и ягоди. Стихията и мимолетният живот деляха мегдан до следващото свличане или следващата реколта цветя и ягоди.

Край дългата дървена маса с пейки в близост с входа на пещерата имаше десетина души. При тях беше и Коцето - арендаторът, който им разправяше нещо.

Кимнах на тези, които ми обърнаха някакво внимание и се спрях до масата да запаля цигара. Тук беше семейството туристи, които бях видял вчера в кръчмата. По олигофренския интерес, с който слушаха обясненията на Коцето разбрах, че са шопи. Имаше още три девойки и четирима младежи, две от момичетата хващаха окото. По-встрани четвърта бе седнала на бордюра и рисуваше в голям скицник. Беше с къси панталони, така че успях да разгледам краката й по добре. Над коляното имаше петно от молив, а малко по-долу зарастваше тънък белег от одраскване. Това придаваше еротичен ефект.

Едно от момичетата посбута приятелката си да ми направи място.

Благодарих и понечих да седна, но зърнах бирата пред софиянеца и в главата ми зазвучаха коледни камбанки. Само една обаче, предупредих се.

Взех си "Каменица" от лавката, върнах се и седнах.

- Аз съм слизал долу в гърлото, няма нищо страшно, само че е пълно с боклуци - разправяше Коцето. - Затова не може да се спусне човек по-надолу - запушено е. 500 кубика дърва са били завлечени от реката навремето и повече не са се появили, има и останки от някаква голяма машина - струг, или нещо подобно.

- А вярно ли е, че траките са хвърляли мъртвите си там? - поинтересува се момичето до мен. Тя носеше нещо като потник, под който имаше смисъл да се надникне.

- Вярно е. Смятали са, че така слизат директно в долния свят.

Ето ти добра идея за Юмерски, зарадвах се. Дано не забравя да му я кажа. Отпих от бутилката. След вчерашните неизброими мастики студената бира ми дойде като сода каустик на задръстена тоалетна.

- Тъкмо не са плащали гробни такси - взе отношение софиянецът и потупа жена си по коляното: - Хайде да влизаме!

Коцето ги отведе до металната врата, отключи я и включи осветлението вътре. Каза няколко думи, че тази била най-голямата пещера от пропастен тип на Балканите, че вътре имало сляпа пъстърва, спомена нещо за креди и терциери и ги остави да си трошат главите. Аз нямах намерение да влизам - бях го правил многократно.

С бира в ръка се приближих до рисуващата и надникнах през рамото й. В Пловдив едва ли бих досаждал някому по такъв начин, но тук отношенията ставаха по-непринудени.

Рисунката бе почти завършена. Представляваше пейзаж: ждрелото, гледано откъм пещерата. Беше работа на доста добър любител. Пътят също бе нарисуван, затова и бе малко странно присъствието на автобус "Сетра" с надпис "Балкантурист", който летеше на двайсетина метра от асфалта, доколкото можех да определя мащаба.

- Защо лети автобусът? - попитах. - Композиционно решение? Нещо ала Шагал?

Тя сви рамене, без да се обръща:

- Той не лети. Той пада.

- Откъде?

- Ей от оная скала - протегнатата нагоре вляво ръка бе приятно мускулеста, с малък сребърен пръстен на безименния пръст.

- Не знаех, че там има път.

- Няма.

- И как тогава е паднал от скалата?

- Пъхал се е там, където не му е работа.

Разбираме от намеци, рекох си и отидох да взема още една бира. После се върнах на масата.

Младежите разпалено говореха за някаква си Цура, която тази пролет била във Виена и донесла много хубава походна раница. Не исках да бъда отрязан за втори път, затова просто си пиех кротко бирата. Момичето с потника плъзна към мен найлонова торбичка.

- Заповядайте, опитайте го. Не знам зали става за мезе за бира...

- Какво е това?

- Хляб. Само че без мая. Пробвайте го.

Сетих се какво ми беше казал счетоводителят, тогава не бях се замислил над думите му.

Хлябът приличаше на изстинала мекица, имаше и вкус на такава. Казах, че не е лош. Тя се усмихна:

- Вземайте си още тогава.

Чак сега познах усмивката. Беше усмивка на продавач на прахосмукачки. Само че тя се канеше да ми продаде вяра. Сметката щяха да ми я предоставят на оня свят, на изплащане и общо-взето изгодно на фона на цялата скъпотия. Сега отчетох и факта, че се обръщаха един към друг с "братко" и "сестро". Казваха го полуиронично, затова и не ми бе направило впечатление в началото. Бях забравил, че по тези места е пълно с адвентисти.

Запалих цигара, някак си да се дистанцирам. Обзе ме жал. Хлапетата бяха симпатични, възпитани и изглеждаха деца на богати родители. И да се хванат с адвентистите!

От друга страна, разсъждавах, може и да намират там нещо, заради което си заслужава да се откажеш от пиенето, пушенето, наркотиците и безразборното чукане. Все пак това откритие окончателно скапа настроението ми, така че допих набързо бирата си и поех нагоре към селото.

* * *

Крачех под предиобедното слънце, пушех и с всяка крачка като че надувах депресията си с крачна помпа. Нито безметежният безоблачен ден, нито красивата природа помагаха. Аз бях един ядно крачещ 28-годишен старец; всичко хубаво бе зад гърба ми, всичко неприятно тепърва ме очакваше, а смъртта за мен не бе сладка прегръдка, както за Юмерски.

- Не влязохте в пещерата - каза някой.

Стреснах се. Извърнах се надясно и видях успоредно с мен да върви художничката. Поне не беше адвентистка значи.

- Не ви усетих да се приближавате - рекох, окопитвайки се. - Отдавна ли вървите така? Бях се замислил нещо...

- Ако съдя по изражението, тема на размисъл навярно е бил Холокостът.

- Неща от този род - ухилих се.

- Не влязохте в пещерата - повтори тя.

- Бил съм преди.

Тя като че сметна разговора за изчерпан, но продължи да върви до мен. Вече можех да я разгледам по-добре. Заслужаваше си. Косата й бе до раменете, а на силната светлина добре оформените очи блестяха в синьо-зелено. Лицето й бе скулесто, устата по-скоро малка, с леки бръчки от двете страни, които ме караха да се надявам, че се появяват трапчинки щом се усмихне. Леката тениска очертаваше изправени широки рамене и средни по размер стегнати гърди. Тялото й беше перфектно, а сексапилът направо зашеметяваше. Можеше да се види с просто око как флуидите изскачат от нея като бълхи от селско куче.

- Приключихте ли с рисунката? - попитах.

- Имам още малко работа по едни треви, ще я завърша вкъщи.

- Тук ли живеете?

Стори ми се, че ме погледна объркано, преди да отговори:

- Тук. Между другото вашият приятел, счетоводителят, продължава да ви чака. Бас държа, че няма да мръдне от кръчмата през целия ден.

Беше мой ред да гледам объркано. Тя се почувства задължена да обясни:

- Видях ви двамата тая нощ като влизахте при бай Андрей. Имам навика да чета до късно.

Спомних си ярката фигура, приседнала на стълбите пред къщата и се запитах дали все пак нямаше да е по-добре, ако бе адвентистка. Въздъхнах мислено и подадох ръка:

- Казвам се Михаил.

- Знам го вече - ръката й бе суха и отпусната. Сякаш тя самата не беше много сигурна дали изобщо я иска. - Аз съм Емилия. Боби днес пак се вайкаше, че не може да ви отдели време.

Счетоводителят Стоян така размахваше ръце от беседката, че просто нямаше как да го подминем.

- Ще седнем ли? - попитах.

Тя сви рамене.

Отидох да й взема кока-кола с "нещо сладко" и бира за себе си. Бях решил днес да не пия концентрати - имах да решавам какво ще правя оттук нататък.

- Тъкмо разправях на Емилия каква чудесна двойка бихте били - посрещна ме Стоян. - Защо не вземете да се вземете?

- Нищо против - съгласих се и оставих пред нея колата и шоколада.

- Значи решено. Вземаш я в Пловдив. Няма какво да мухлясва тука. Ще живеете активен социален живот, ще ходите на светски събития, ще се любите...

- Ами ако аз съм против? - попита Емилия.

- Пак оставаме двама срещу един, така че няма никакво значение.

Тя сви рамене.

- Видя ли се вече с Боби? - попита Стоян.

- Не - не обясних, че също така нямам и никакво желание да го срещам. - Всъщност може и изобщо да не се видим. Ако се наложи да се прибирам скоропостижно...

- Боби няма да те пусне току-така, преди да е разговарял с теб - успокои ме счетоводителят.

- Как така "няма да ме пусне"? С картечница ли ще ме задържи? Това да не е хотел "Калифорния"?

- Ще останеш по собствено желание. Не си осъзнал още, че Боби е Велик комбинатор. Пък и погледни нещата от друга страна. До един-два дни бай Андрей ще умре, ще снимаш как го горим, ще документираш спретнатия ритуал на Боби... Между другото миналия път допусна доста гафове... Някои хора още не могат да си оправят нервите оттогава. Големи циркове ще има, ще стане добър репортаж.

Обърнах се към Емилия:

- Искаш ли да обядваме тука? Има пъстърва.

Тя поклати апатично глава.

- Не ям нищо, което е мърдало без помощта на вятъра.

- По здравословни, или идейни съображения?

- Когато едно живо същество умира, то изпитва болка и ужас. Не искам да се тъпча с болка и ужас.

Казвайки това, тя се надигна. Махна наместо довиждане и тръгна да излиза от беседката. На изхода се спря и неочаквано ме запита:

- Ходил ли си на Чаирите?

- Не. На няколко пъти се канех, но...

- Ще дойдеш ли утре с мен?

- Може.

- Ще те събудя в осем.

- Ще съм станал.

Тя погледна със съмнение към Стоян и си тръгна.

- Чудесно момиче - каза той. - Тяло на тигрица и темперамент на растение. Не искам да те разочаровам предварително, но утре едва ли ще се получи. Все пак ще ти стискам палци.

- Какво прави тук? - попитах. - За един възрастен човек разбирам, но не вярвам да има и 23.

- Мотивите й са същите като нашите - бяга. Бяга от града с всичките му екстри. От автобусите, от тълпите, от кафенетата с ниските масички, дето не можеш да си сложиш лактите, от отговорностите, от необходимостта да поддържаш контакти, от чувството за вина, когато не си изпълнил нечии очаквания... При Боби поне няма как да се почувстваш неудачник. Той не иска нищо от теб. Е, има някои идеи как да продължиш живота си, но не ги натрапва. Страхувам се, че аз дори програмата му минимум не мога да изпълня.

- Каква е тя?

- Цироза. Да си отида след дълго боледуване като интелигентен, циничен и язвителен пияница, който се е разделил с всички илюзии на тоя свят. Според Боби това не е кой знае какъв живот, нито кой знае какъв завършек на въпросния живот, но е все пак някакво спасение за дегенерат като мен.

- А програмата максимум?

- Това е мечтата на Боби. Душа не ми дава да го разочаровам, но е почти невъзможна за изпълнение. Трябва някой ден да се напия до безсъзнание и да се удавя в собствената си повърня. Тука има и екшън, и поука. Да, ама аз никога не повръщам. Може би ще трябва да пия някакви хапчета...

- Всичко това ми звучи адски ненормално - констатирах. - И всички ли сте такива кукуригалници като познатите дотук?

Той не се обиди от определението, даже като че се поласка. Облегна се назад и запали цигара.

- За мен вече знаеш достатъчно, че да можеш да излезеш със становище. Утре ще опознаеш и Емилия, макар и, опасявам се, не по начина, който би желал. Кирчо...

- И него го знам.

- Да. Трепетлика. Толкова е загубен, че казва "Благодаря!" на видеото, щом му върне касетата. Влюбен е в Боби и в жена си. Не, не е обратен, нито пък некрофил. Бабата и дядото са пластелин в ръцете на шефа. Наумил си е да ги направи любовници, тъй като наскоро прочете "Любов по време на холера".

- Кой е дядото?

- Единственият местен, влязъл в Общността. Ако ще го интервюираш, питай го защо го е направил, отговорът ще ти се стори интересен. Много добър градинар е, сигурно си видял цветята. Кой остана... А, да, Игнат. Той е чешит. Темерут. Мрази хората, а себе си най-много. Остава бай Андрей, но него вече няма какво да го броим. Това сме така да се каже само ядрото. Има и петнайсетина души, които често идват да се съветват с Боби и той прави, каквото може, да им помогне. По-активни са две сестри от Димитровград с тежък проблем...

- Какъв?

- Грозни и тъпи и никой не ги обича. Има и един инженер от Шумен и едно момче от Смолян.

- Какво момче?

- Той е идеен съмишленик, но е на 34, живее с майка си, така че само ни гостува от време на време. По-добре не се занимавай с него. Има много хубава резачка за дърва "Хускварна".

- Това ли е всичко?

- Ние сме млада общност. Нямаме и две години. Боби обаче мисли мащабно. Мечтае да привлече всички, които искат да избягат и не са достатъчно луди за някоя секта. "Дойте ни всичките си потиснати и обезверени!" И ти можеш да се присъединиш.

- Не ставам за организиран живот.

- Че аз да не би да ставам ? Боби е либерал. Изобщо няма да усетиш как те води за носа. - Той се надигна и взе чашата си. - Да ти взема една мастика?

За свой срам приех.

* * *

Двете изпити мастики ме бяха поразвеселили, аз вървях по слънчевата улица и даже си тананиках нещо с неопределена мелодия. Смятах да подремна, за да наваксам за вчера. Стоян ме бе пуснал, но само при условие, че ще отида в три следобед в пивницата в центъра. Кметът - "много наш човек", искал да говори с мен на социални теми.

Свих вдясно и поех нагоре, когато чух някой да ме вика. Юмерски махаше от другата страна на главната улица.

- Хайде! - викнах. - Чакам ви. Да вървим заедно!

Той се огледа неловко, но не помръдна.

- Бихте ли дошъл при мен - извика след малко. - Не съм сам..., тоест, имам багаж. Да ми помогнете да го пренеса през шосето.

Свих рамене и поех към него. Въпросният багаж се оказа стар радиатор от парно. На повечето места бялата боя се лющеше на кори и отдолу се подаваше ръждясал метал.

- Тая антика пък за какво ви е? - попитах.

- Не се знае кога може да потрябва - отговори Юмерски.

Потрих ръце:

- Ще го пренасяме ли? Аз ще хвана от тая страна...

- Да, да, разбира се, - той се огледа нервно по протежението на улицата. Беше пуста като трансилванско село по пълнолуние. - Е, да пресичаме тогава.

Стъпвайки на платното, изведнъж го обхвана паника. Краката му се разбързаха, но тежестта на радиатора го теглеше назад, и крайниците му се огъваха безпомощно. Започнах да изпускам желязото.

- Чакайте малко! - приклекнах, обхванах радиатора здраво от двете страни и го метнах на гърба си. - Така е по-добре...

Говорех си сам. След като се огледах, го видях да ме наблюдава от тротоара.

Поех натоварен нагоре към къщата. Юмерски обикаляше ситно-ситно около мен подобно припряна свекърва.

- Сигурен ли сте, че не ви тежи прекалено? Ако е така, да подхвана ей от той крайчец... Наистина много ми е неудобно, че аз така. Признавам си, улиците ме изнервят. Можете ли да си представите какво ще се случи, ако след 32 години като юристконсулт в "Родопа" изведнъж ме блъсне кола!? Като стъпя на асфалт и ме връхлитат тези мисли... Краката ми сами вървят, не мога да ги контролирам. Ето и сега не мога да си контролирам устата, че да спра да говоря и да ви досаждам, и да взема да помогна нещо. Така съм винаги след изживяно голямо напрежение...

Пуснах радиатора до портата.

- Малко почивка - казах - и сме готови.

- Оставете го тука - занарежда незабавно Юмерски. - Вече лесно ще го оправя.

Отвърнах му, че няма проблеми. В този момент забелязах, че до форда ми е спрян жълт вартбург.

- Май имате гости - отбелязах.

Той едва сега видя колата.

- А, тази ли? На един колега от Смолян е. Чакахме го да дойде всеки момент. Бяхме му изпратили телеграма за погребението на бай Андрей.

Точно тогава входната врата на къщата се отвори със замах.

- Не, не, не, не, и не, не! - изкрещя пискливо някакъв мъж и я трясна с всичка сила. След това я отвори отново и извика: - Може да съм всякакъв, но изверг не съм, ще прощаваш! - и пак я трясна.

После закрачи забързано към нас. Забелязах, че влачи единия си крак. Бе подпухнал в лицето и имаше вид на кьосе. Очите му бяха някак си прекалено тъмни и влажни. Необичайната пълнота в ханша и твърде тесните рамене ме накараха да предположа, че има хормонални смущения.

- Той вече прекрачи границата! - извика непознатият, стигайки до нас, без да се обръща конкретно към някого. - Аз може да съм всякакъв - да, знам, че бай Андрей ми вика "путкачвяк" - но изверг не съм. - Той махна решително с ръка и отвори вратата на вартбурга си. Преди да седне, се обърна пак към нас и завърши: - А това, че имам дърворезачка, ако искате да знаете, не засяга нито вас, нито него, нито тях!

Двамата мълчаливо гледахме как колата се мъчи да излезе от коловозите в засъхналата кал и задницата й поднася като шейна. Как да е, стигна асфалта долу и зафуча наляво.

- Това беше колегата от Смолян - уведоми ме Юмерски. - Жалко, че бързаше толкова. Не успяхме да си поговорим.

Нарамих отново проклетия радиатор.

- Къде ще го оставим това чудо на техническата мисъл?

- След като сте решили да ми помагате, елате зад къщата. Там има стопански постройки, ще го сложа в едната.

Въпросните постройки се оказаха кокошарник с десетина охранени кокошки и проскубан петел, паянтов склад с навес, под който съхнеха още ненацепени дърва и трета, по-солидна, която приличаше на гараж.

- Ето тука го оставете! Под навесчето - и Юмерски разчисти няколко изпаднали дънера.

Изправих се и изтрих чело. Юристът разглеждаше радостно придобивката си:

- Чудесно... Като го боядисам резедаво и ще заспи. Само това кранче трябва да го оправя...

Той беше забравил за мен. Тананикайки си "Даже мен да ме няма на белия свят, направи та-ра-ра стръкче ... хм... цвят...", измъкна малка брадвичка и сръчно накълца пластмасовото кранче, така че да не става вече за нищо. След това се отдръпна и се залюбува на творението си.

- Така наистина стои по-добре - отбелязах отстрани и запалих цигара.

- По-автентично е - уточни Юмерски.

- Не ще и дума. Инсталация ли ще майсторите?

- Моля?

- Инсталация. Скулптурна инсталация! Нали разбирате - струпани огънати тенекии, които символизират техническия прогрес, глобалното затопляне, или кризата в духовността...

- О, не, не, да не ме помислите... - Той млъкна, изгледа ме и изрече замислено: Всъщност защо да не ви покажа? Още никой не го е виждал, дори и Боби, но от друга страна...

- Покажете ми - не знаех какво има да ми покаже и всъщност изобщо не ми пукаше дали ще го стори. Или бях все пак поне малко заинтригуван? - Ще ми бъде интересно.

- Добре - реши се Юмерски. - Но няма да пишете! Поне докато не ви разреша, или пък не умра окончателно....

- Хайде да го видим, пък после ще умуваме дали да пишем, или не.

Той извади ключ от дочения си панталон, погледна ме по особен начин, пристъпи към вратата на склада. Отключи, отвори я широко и ми направи път с думите:

- Това е моят Тадж Махал.

Би трябвало да се досетя какво ме очаква да видя, но тогава бях изненадан. Болничната стая бе почти завършена, само тук-там имаше по нещо за доизкусуряване. Варосани стени с петна по тях. Олющена дървена дограма, голи прозорци с изсъхнали размазани мухи. Тъжна крушка. Шест русенски легла, три от които с разхвърляни завивки. Мухлясала мивка, навяваща мисли за хлебарки. Грозен плакат с червенобузо хлапе и надпис: "С витамини - сто години!" И, разбира се, инвентарен опис над леглото до вратата.

- Тук - посочи описа Юмерски - ще умра.

* * *

Дрямката действително ме поободри.

Вече едва ли не по традиция на втория етаж се спрях и се ослушах. Гласовете пак боботеха:

- ...Конска фъшкия - казваше бай Андрей.

- Как така "конска фъшкия"? - недоволстваше баритонът. - Ти нарочно ги говориш тия неща да ме ядосаш.

- Я! - това означаваше отрицание. - Приритал съм да та ядосвам. Ти някга мирисал ли си конска фъшкия?

- Недей така, бе човек! Из полето какво ли няма - и теменуги, и лайкучка, и пелин, пък ти конски...

- Конската фъшкия ти е и теменуги, и лайкучки, и фъшкии...

- Опънат човек си ти и това си е... С конски фъшкии да влезеш в Библиотеката.

Отвън дребен старец плевеше лехите. Поздравих го и продължих. Беше почти горещо.

Разполагах с половин час до срещата с кмета, така че реших да се поразходя. Тръгнах нагоре към склона покрай оградата. Излязох на отъпкана поляна, после свих вляво и се озовах в млада борова горичка. Такава имаше край поделението ни. Беше много красива. И осеяна с "мини", тъй като редовно ни спираха водата и забраняваха да се ползват тоалетните.

Обърнах се и поех обратно към селото. Знаех ли какво трябва да направя оттук нататък? Знаех само, че нищо не ми се прави.

* * *

В пивницата ме чакаха. Всички седяха около отрупаната с напитки и салати маса. Самата пивница бе цялата облицована с дърво, барът стоеше изолиран зад параван, пак дървен, а до него имаше неработеща тоалетна. Художественото оформление се състоеше от плакати на китайки по бански. На края на дългата маса като държавно знаме от конференция на ООН, бе забита бутилка побеляла от студ мастика.

Стоян беше там и като че бе малко по-пиян отпреди. До него седеше дребен човек с разкошни хайдушки мустаци, който се изправи и ми подаде ръка:

- Аз съм кметът. Тодор Мазнев.

Настаних се между тях. Кметът започна да ме запознава с останалите - шефът на пощата, инкасаторът, бившият завеждащ фалиралия клон на TSBanк и редовите кибици.

- Ами - потри ръце той, изпълнил домакинските си задължения - да пийнем?

Инкасаторът вече бе отворил мастиката и ми наливаше водна чаша. Бе повече от ясно откъде е изтекла информацията относно предпочитанията ми. Остави бутилката до мен.

- Като я изпиете, има още - успокои ме.

Кметът пак взе думата.

- Е, - той се замисли дали да вдигне тост, но се отказа: - Наздраве!

Пихме всички. Мярнах "Кемъла" на Стоян и му прибрах една цигара.

- Спа ли? - попита ме той.

- Подремнах.

- Боби какво прави?

- Препира се с бай Андрей. Между другото, срещнах колегата ви от Смолян.

- Аааа, човекът с резачката!

- Чакай сега малко, не го занимавай човека - намеси се кметът, после се обърна към мен: - Дайте да ви кажа защо ви поканихме, от опит знам, че после ще е късно. Томата Томов колко пъти го изпускаме...

Свих рамене и си сложих сериозна физиономия.

- Значи от ФАР отпускат помощи на закъсали общини - започна Мазнев. - Ние сме тъкмо такава. Ние сме хептен. Няма да ви разправям. Всичките тия байновци тука дето ги виждате, по цял ден си чешат мъдете и се чудят какво да правят. Та... - той направи драматична пауза - искаме да възстановим кооперацията. Вие сигурно сте я виждали...

- Там, по пътя за хижата?

- Именно! Сега там една фирма от Шабла е взела под наем помещение и прави врати, маси... Бай Яким - въпросният бай Яким кимна с (подозрително) достойнство - работи там. Хубави пари взема и по цял ден нищо не пие. Днес е изключение.

- Как ще пиеш, ще ти остане там някой пръст - вметна инкасаторът.

- Именно! Та с тая фирма можем да направим смесено предприятие и да осигурим едно 15-20 работни места. Но трябват пари. И ако вие драснете няква дописка и аз ида с нея до София, друго ще е.

- Няма проблеми - обещах.

- Това е. Не ги искаме за ядене и пиене тия пари, за работа ни трябват...

Казахме си наздраве и пихме. Инкасаторът ми доля чашата, макар да не бях изпил и половината.

- Днес видях дядото - казах на Стоян. - Оня, дето трябваше да върти любов с баба Тодорка.

- Разбра ли кое е днешното им домашно?

- Какво домашно?

- Боби им задава всеки ден по една тема, на която да разговарят надвечер, по залез слънце. Например верността, цветята, птичките... Разговори на влюбени. Не колко ярма са забъркали на прасетата.

- Правилно! Ако ще е любов, да е рошава.

- Само най-важното нещо, дето го вършат влюбените, нещо им се опира. На 76 е човекът. То аз, дето съм на 57... слава богу, че не разполагаме със свободни лелки на моята възраст!

- Този, човекът от Смолян, нещо беше разстроен.

Стоян си наля от бутилка "Спрайт", литър и половина. В нея, естествено, имаше наливна ракия. Около нас вече разговаряха по двойки и из въздуха се носеше разнопосочно бръмчене.

- Момчето не е наред. На трийсет и четири е и още няма сефте.

- Нещо с хормоните..

- Не знам какво точно му е, ама... Един ден, още преди да дойде при нас, се разхождал из махалата - за Устово става дума. Двама комшии цепели пънове с резачка за дърва. Той се спрял да ги гледа. Здрава машина, казал. Здрава ами, съгласил се комшията. Само ей така - хряс! - и главата ти фърчи. На другия ден пак работили и той пак се спрял да ги гледа. На третия ден завлякъл спестяванията на майка си и си купил чисто нова резачка за дърва "Хускварна".

- И какво направил с нея?

- И дотам ще стигнем. Същата събота майка му отишла да види майка си в Чокманово. Комшиите, дето живеели на първия етаж на кооперацията, чули горе страхотна гюрултия. Някакво диско до дупка и друг, още по-ужасен шум, като че хеликоптер се канел да излети от покрива. Чак полилеите се клатели. Повикали полиция. След петминутно звънене, ченгетата разбили вратата. Когато нахълтали, касетофонът бил усилен до дупка, а нашият човек стоял с работещата резачка в средата на стаята...

- Цепел мебелите? - предположих.

- Не. Просто стоял с резачката и се смеел щастливо.

- И после?

- После какво? Заръчали на майка му да заключва резачката. Регистрирали го в психодиспансера. Взели му книжката. Той казал на майка си, че ще й отреже главата и си взел машината. Колата пък продължава да си я кара без книжка. Веднъж месечно, когато майка му е в Чокманово, си купонясва на диско и дърворезачка. Съседите вече не звънят в полицията. Свикнали са. Един ден дойде при Боби, тупна резачката пред него и го помоли: "Кажи ми смисъла!" Боби се замисли дълбоко, мисли цели три дни, и накрая отсече: "Ще трябва да го направиш!"

- Какво да направи?

- Да отреже главата на майка си, разбира се. Тази недовършеност обиждаше белетристичното мислене на Боби. Нали знаеш - пушката на Чехов. Той обаче не се съгласи.

- Чуден човек!

- Бяха крясъци, тряскане на врати...

- Като днес.

- Явно днес е имало ново неприемливо предложение. Да разчленява ученички може би.

- И вашият свят човек го подтиква към такива работи? Чак толкова ми е трудно да повярвам.

- Разбери най-после, че Общността не е някаква християнска издънка. Обичайните морални догми за Боби не важат. Той е подвластен единствено на белетристичния метод.

Предпочетох да прекратя този разговор. Огледах се и видях, че всички наоколо са започнали да се докарват. Глъчката беше нараснала значително, по олющено "Хитачи" някаква булка се жалваше от мъжа си, дето все бил пиян.

- Как е? - попита през масата инкасаторът.

- Бива - отговорих.

- Това е важното - намеси се кметът. - Искам статийката да стане... мозък!

- Дадено.

- Искам като я видят хайваните в София, да си кажат: "Дай да им дадем на тия хора там някое и друго екю, да правят там маси, столове, шкафове, путки майни, да има производство!" Щото, знаеш ли кое е важното за една държава?

- Кое?

- Да има производство. А ние тука какво - ядем картофи и произвеждаме говна. Така не може!

Доста по-късно със Стоян се заприказвахме за жени. Той сподели, че ги харесвал по-така, да имаш какво да хванеш. Макар че Емчето, каквато била кльощава, и за десет кадъни от харема на Тансу Чилер не я давал. Аз също, съгласих се. Ти да не мислиш, че като ходите утре до Чаирите и ще направите нещо, попита ме той. И побърза да си отговори: Ще направиш, ама на куково лято. Тя от тия неща не се интересува. Нея тия неща я вълнуват колкото марсианец карта на Плана планина. Ще видим, заканих се аз и се сетих малко късно, че е добре да не се напивам тази вечер, след като утре ще ходим с Емилия на Чаирите. Мобилизирах волята си, устоях на задължителните кандърми и си тръгнах.

* * *

Навън беше тъмно. Пълната луна бе притъпила блясъка си зад рехав купест облак. Всички съзвездия като че ли си бяха на мястото - и Голямата Мечка, и останалите, които не познавах.

Вървейки към къщата, ми стана самотно. Почти ми се прииска да се върна обратно при безредните разговори, тютюневия дим и неприятна музика. Все пак продължих.

Минах по тъмната пътека в двора. Понечих да вляза в къщата, когато от беседката чух гласове. Спрях в сянката на вратата и се заслушах - изобщо за два дни тук ми се събра повече подслушване, отколкото в цялата драма "Иванко".

Беше влюбената двойка. Малкият дядо бе обгърнал раменете на баба Тодорка с лявата ръка. Явно и това бе идея на Боби.

- Свьети - каза замислено тя.

- Мяза на рибье очинкье - поде той.

Млъкнаха. Вече щях да се прибирам, когато дядото най-после проговори:

- Рукат, някои на джинье ставали кога изгрее...

- А, нье, нье... - закима в знак на отрицание баба Тодорка. - Само кошките не щат да носят. Будят ся, викат "свьетло е", пък после не снасят оть са уморени.

Ясно, рекох си. Днешното домашно е за луната.

- Ама такована, на джинье им рукат лунатици - настоя той.

- Я помня - започна тя - еднаж одииме с моя Ангяль да косим. Косииме, косииме, и он вика: "Я, кай, да спиме тука у купина!" Лягааме да спиме, по ино време са будя, оть нещо ми свьети. Гледам ина голяама луна, пък свьеети... И Ангяль също значи са опулил и вика: "Въй, Тодоро, това кат день, ма!" И я му викам: "Кат день. Кат день направу."

Изчаках още малко в проточилото се мълчание, след това се прибрах в стаята. Сънят ми тази нощ бе учудващо спокоен.

>>>

© Дилян Вълев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.06.2001, № 6 (19)
Дилян Вълев. Седем дни. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Дилян Вълев. Седем дни. Пловдив, 2001.