ТОВА Е СИЛНА КНИГА

Благовест Златанов

web

Неделя. Слънчева и мека февруарска утрин. 8, 15 часа преди обед. В този час би трябвало да започне свободноизбираемият спецкурс по “Стихознание” със студентите задочници 3 курс от специалност “Руска филология”. Бях се приготвил да им говоря за току-що излязлата книга на Рая Кунчева “Метрика. Свободен стих. Сонет. Стихознанието преди и сега”, София, 2000.

В следващия 1 час аудитория 135 на Софийския университет остана пуста. Нито един студент не пожела да слуша това, което се бях наканил да преподавам. Връзката преподавател - стихознание - студенти просто не се състоя. Случвало ми се е и преди. И вече не го изживявам драматично. Въпросът, който празната зала ми задаваше, кънтеше така: Защо в 2001 година, в 8,15 часа на една мека и слънчева сутрин няма “драма” около стихознанието?

Тогава си спомних, че във финалната глава “Ритмема” от книгата на Рая Кунчева се съдържа може би един от отговорите за моята самота в аудиторията:

“Когато стане дума за българско стихознание, обикновено темата се изчерпва с констатацията, че изследванията са малко на брой, или, както се казва - една слабо разработена област в българското литературознание. Това е безспорен факт, що се отнася до броя на заглавията, и може да бъде коментиран от различна гледна точка - липса на култивиран вкус към такъв род занимания, общо състояние на литературознанието и прочие, но лично за мен този факт е обясним със скептицизма, който характеризира българската научна гилдия в много по-голяма степен, отколкото някои други, където се шири безкритично мултиплициране на един подход.”

Рая Кунчева обяснява съвременната ситуация около българското стихознание чрез логиката на неговото развитие, в която всеки следващ подход се ражда мъчително на фона на предхождащите го подходи и на фона на скептицизма към всички тях в литературоведската гилдия.

Трябва да призная, че аз лично не мога да гледам на ситуацията около българското стихознание с евфемистичната мекота на Рая Кунчева.

Тъкмо при стихознанието особено проличава колективният отказ от теоретическа приемственост в българското литературознание. Две от най-силните български теоретични книги са тъкмо стиховедски и за мащабите на литературознанието ни те са достатъчни, за да създадат предпоставките за оформянето на гравитационно поле, в което да се разгърнат продължаващи ги или противостоящи им концепции. Както “Българско стихознание” на Мирослав Янакиев, така и “Българската народна песен” на Никола Георгиев обаче не станаха основа, върху която българското литературознание и стихознание да отвоюват своята идентичност. Самите автори - Янакиев и Георгиев, - след като предложиха своите концепции, отказаха или не им беше позволено да ги разгърнат в по-нататъшно сътрудничество с евентуални свои последователи. Така в момента имаме два самотни монумента на българското стихознание, около които някак особено се стеле многоозадачаваща тишина.

Стоях в аудитория 135 и около мен също се стелеше тишина. Мислех си, че вече не е възможно да я разкъсаме, говорейки за ползата от изучаването на стихознание. Просто малцина са онези, на които можем да го кажем. Но в същия момент си мислех, че може би сега е вече времето, в което можем да говорим за насладата от изучаването на стихознанието. Защото насладата можем да я споделим и само със себе си.

Затова оттук нататък не мога да пиша за друго, освен за насладата да се чете новата книга на Рая Кунчева.

Една част от тези текстове познаваме във формата на отделни публикации, но едва инстанцията на книгата позволява те да бъдат прочетени адекватно, защото ги композира в специфично съотношение.

Началната част - “Теоретични съответствия” - е посветена на проблемни ситуации, в които се разполага модерното стихознание. Под “модерно” стихознание трябва да разбираме подходите, които се оформят в тази област от 10-те години на 20 век насам, когато развитието на структуралната лингвистика и руският формализъм дават нов мощен тласък на заниманието със стихознание, обладано от идеала за научност. Всяка глава в тази част е центрирана около съотнасянето на възлови стиховедски понятия и свързаните с тях теоретични концепции. В същото време съотнасянията биват поставяни в широк хуманитаристки и литературнотеоретически контекст. По този начин строго профилираната и специализирана иначе стиховедска проблематика заговаря в множествените речеви режими на хуманитаристиката и литературознанието.

Стратегията на първата част е изградена върху принципа на пулсацията. Книгата започва с максимално широкото съответствие “стихознание - литературознание”, което оформя пределите и основните понятия, в които ще се движи изследването. Следват три глави, които работят върху конкретни съотнасяния “жанр - стих” и “стих - изказване”, “дефиниции - конотации”. Финалната глава на частта отново отваря перспективата, изследвайки широкото съответствие “стихознание - епистемология”.

След като първата част полага концептуалните перспективи, следващите три части на книгата се занимават с анализа на конкретни явления в историята на българския стих. Първата от тях, наречена “Метрика”, изследва вътрешното метрическо устройство и историческото развитие на основните метрични модели в българския силаботонически стих - ямба и хорея. Втората част е посветена на свободния стих в творчеството на Яворов и постсимволистите. Още в частта за свободния стих, във връзка с творчеството на Елисавета Багряна, се подхваща проблематиката на сонета, който се превръща в централна изследователска тема на четвъртата част на книгата.

Петата, финална, част - “Понятия” - се занимава с теоретични категории, които са метонимично обратими с две водещи фигури на съвременни стиховеди - Ян Мукаржовски (главата “Фонична линия”) и Мирослав Янакиев (главите “Говорният вид на народната песен” и “Ритмема”).

Така проблемните ситуации и теоретичните категории формират рамката, в която се поместват централните части на книгата “Метрика”, “Свободен стих” и “Сонет”.

Видно е, че читателят на “Метрика. Свободен стих. Сонет. Литературознанието преди и сега” би могъл да изпита наслада от балансираното и прецизно композиране на книгата, в която теоретичното и анализационното се намират в допълващо се и обогатяващо се отношение. Рая Кунчева първоначално въвежда определени понятия и свързаните с тях теоретични постановки, след което преминава към проверката на това, дали тези понятия и теоретични перспективи работят във връзка с конкретните текстове на българските поети. Като следствие на анализа обаче се оказва, че е необходимо да се разшири чисто теоретическият фундамент на интерпретацията и затова авторката преминава във финалната част към изследването на други теоретични категории, които биха били от полза при едно евентуално бъдещо продължаване на работата върху българския стих. Връщайки се към въведените от Мукаржовски и Янакиев понятия и теоретични теми, стремежът на Рая Кунчева е не просто да ги актуализира и активизира за едно бъдеще приложение, а по-скоро да ги осветли от перспектива, която би довела до критичното им херменевтично препрочитане и по-нататъшно разработване. Това е особено видно в последната глава на книгата, в която авторката изковава и разяснява новата категория “ритмема”.

Блазнещо е да се навлезе в подробности в мамещите теоретически дебри на книгата, но явно жанрът на настоящата кратка рецензия не позволява това да стане.

Ще отбележа само две особености, които ми се струват важни в стратегията на изследването.

През всичките текстове в нея преминава един общ теоретичен мотив, който е по-видим в главите “Стихознание и литературознание” и “Стихът като изказване” и по-малко видим в останалите глави. Става дума преди всичко за въведеното в първата глава разграничение между стиха като език и стиха като речеви акт. Както е известно, модерното научно стихознание се ражда от постановката на Роман Якобсон за съотвествието между стих и език.

Това, към което Рая Кунчева ненатрапливо ни подканя, е да погледнем отвъд тази парадигма и то не защото се е изчерпала, а напротив, защото пределно се е доказала. В някакъв смисъл да я преутвърждаваме вече не е нужно.

Рая Кунчева решава да потегли в книгата си в друга перспектива. Вземайки повод от няколко теоретични подхода, най-вече от теорията на речевите актове, лингвистиката на Бенвнист и американският неопрагматизъм, Рая Кунчева въвежда едно ново за българското стихознание понятие - стихът като изказване. Стихът вече не е нито език, както е при структуралисти и формалисти, нито реч, както е, например, в декламативно и акустично ориентираното стихознание. Стихът се разполага, според тълкованието на Рая Кунчева, вземащо повод от Бенвенист, в пространството между езика и речта. Както всяка иновативна аналогия, така и аналогията между стих и изказване има почти неовладими плодотворни теоретични последствия за новата перспектива, която проектира. Стихът като интерсубективно, социално явление; стихът като “процес на ставане”, като процес на възприемане и реализиране; стихът, интенционално сегментиран от автора; стихът като интонационно оформена цялост; текстът като смислово насищане вследствие на стиховата организация; стихът като фраза - това са само част от компонентите на един нов подход, чиято водеща идея е стихът като изказване.

Веднага обаче трябва да подчертая, че насладата от четенето на книгата не идва от някакво преизобилие на теоретическите последици, които Рая Кунчева извлича от идеята за стихът като изказване. Напротив, бих определил подходът й като премерено минималистки. Книгата отказва да бъде съблазнена от широките възможности, които предоставят, да речем, теорията на речевите актове или неопрагматизма. Рая Кунчева успява да извоюва своя територия на базата на обективно погледнато относително малък брой конститутивни категории и логически извеждания. Принципът, по който се работи в книгата, е странен и ефектен - “достатъчно теория за максимум анализационни последствия”. По този начин книгата на Рая Кунчева се вписва в модела на най-добрите стиховедски изследвания, които обикновено съдържат стегнато теоретично въведение, последвано от богата анализационна част.

Точно тук е поредната голяма наслада. Във всяка от анализационните части на книгата първоначално се формулира някакъв собствен теоретичен подход, който обхваща краен брой правила или постановки, които след това се прилагат към неизследвани до този момент явления в българската стихова култура. Така книгата търси уникалната си ефективност в теоретически необхванатите и неанализирани до този момент пространства на българския стих. В този смисъл бих желал специално да отбележа три от анализационните глави.

В “Метричната позиция и нейната реализация” Рая Кунчева си поставя за задача да изясни как в основните български силаботонически размери 4-стъпен хорей, 4-стъпен ямб и 5-стъпен ямб абстрактната им метрическа схема се реализира чрез непознатото в българското стихознание понятие “акцентна единица”. Под “акцентна единица” се разбира дума или думи, които са организирани около едно ударение. От друга страна, акцентната единица не е абстрактно езиково понятие. Една дума или група от думи стават акцентна единица, когато се реализират в стиха в съотношение с неговата метрическа схема от силни и слаби позиции. Тъкмо чрез тази теоретическа находка става възможно да се осъществи един мащабен и систематичен анализ на българската силаботоника, в който се установява какви акцентни думи заемат дадена позиция в метрическата схема на стиха и кои акцентни думи стихът предпочита.

В главите “Яворовият свободен стих” и “Свободният стих на постсимволизма" Рая Кунчева търси едно ново определение на свободния стих. Онова, което излиза на преден план в това търсене е отхвърлянето на традиционните подходи, при които свободният стих бива поставян в мрежа от опозиции и бива определян негативно, т.е. чрез това, какво той не е. Рая Кунчева се стреми по-скоро към позитивно дефиниране на този тип стих, подчертавайки, че основното е той да бъде поставян не извън, а в контекста на силаботоническите метрични модели. В посочените глави обаче има и един скрит, недискутиран открито проблем, който е от първостепенна важност. Бих формулирал проблема така: Как бихме могли теоретично да преодолеем схващането, че водещият определител на свободния стих е графическото му изписване? Възможно ли е тази статична представа за свободния стих да бъде заменена от динамична? Отговорът, който Рая Кунчева, също така опосредствано, дава, би могъл да бъде формулиран по следния начин: Свободният стих би могъл да бъде определен динамично чрез постановката, че при него всеки стих е отделна фразова цялост. Ако кажем, че текстът в свободен стих е онзи, в който всеки стих се реализира като отделна фраза, то тогава сме постигнали достатъчна изчерпателност на динамичната дефиниция и можем да не се интересуваме от статичните графични белези. При свободния стих читателят чете текста с очакването, че всеки следващ ред ще се реализира като нова фраза, която няма аналог в предхождащите го. В разговор с един от водещите български литературни теоретици дискутирахме дали тази постановка може да бъде разглеждана като пробив в разработването на проблема и дали всъщност пак скрито не се опира на представата за обособимостта на свободния стих чрез графиката. Самият аз застъпвам позицията, че ако не определение, то поне важни и плодотворни посоки на анализ биха могли да се изведат от постановката на Рая Кунчева.

Продължавах самотно да чакам в празната 135 аудитория на Софийският университет в меката неделна утрин на 4 февруари и все повече насладно си мислех за книгата на Рая Кунчева “Метрика. Свободен стих. Сонет. Стихознанието преди и сега”. Мислех си, че стихознанието все повече ще става наслада за посветени. Сигурен съм, че такива бъдещи посветени чрез книгата на Рая Кунчева ще има и сред студентите, и сред колегите литературоведи. Това е силна книга.

П.П. На 6 февруари в 14 часа 11 студенти от специалност “Българска филология”, трети курс задочно пожелаха да слушат специализиран курс по “Стихознание”.

© Благовест Златанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.06.2001, № 6 (19)

Други публикации:
Литературен форум, № 18, 2001.