СТРАНАТА НА СИТИТЕ КУЧЕТА

web | Аленото на декаданса

1.

Целувам косата ти златна,
очите ти ведри целувам,
простодушни мой сфинксе,
несретнице моя
безгрижна.

От същата глина си месена,
същото слънце
и в тебе е текло по малко.
И тебе те блъска
същият вятър
по пътя.

          Молекулна съдба за смирените.

Пристъпваме вкупом.
Като щедри туземци сме бързи.
За шепа мъниста
подскачаме дружно,
продаваме старите идоли.

Изгребваме златния пясък,
изсичаме мъдрите джунгли,
събличаме старите кожи.
Престъпихме всички табута
и още сме живи!

Край пътя остават
камари
ръждиви консерви,
целофанени свитъци,
празни бутилки,
амулети захвърлени,
смачкани вестници
и много
полезни
предмети.

Вървим, и вървим,
и вървим!

          Краката ни дишат отделно.

2.

През лилави потоци вървим,
по натегнати мостове,
по реки от асфалт,
по зова
на железния кон.

Под букви огромни нощуваме,
храним се пътьом
и пътьом се любим.

Щом някой погледне назад,
удивено възкликва,
как
страшно
смешно
виси сред музея
отънелият клюн на тотема!
          Ръцете ни дишат отделно.

3.

Целувам косата ти златна.
Очите ти ведри целувам.

Ти нямаш съмнения, мила.
Ти имаш умора.
Аз бих те понесъл, но виждаш:
не съм вече силният воин,
който паника всява
в стана на врага
и зъбато се смее
на всяка закана.

Потърпи, потърпи,
уморена бездомнице.
Там, където отиваме, казват,
ще има почивка за всички.
За всички ще има
неизбродни полета за лов.
Там дават на всеки
колиба и бъчва с уиски,
транзистор и шарена риза.
Там даже
(не зная дали ще повярваш)
от разбойници пазят
земята
с огради.

4.

Вече дълго вървим.
Поне някой
да беше се върнал -
да разкаже какво е видял.

          Кой се връща оттам?

Казват - толкова вождове
са повели нататък
синовете на своето племе.

          Кой се връща оттам?

С побелели глави
качат старци край нас
и тикат пред себе си внуците.

          Кой се връща оттам?

Като знаци от някакъв важен,
ала непонятен език,
израстват край пътя могили.

5.

А може би трябва да питам
и ти да попиташ?

А може би трябва да спрем
и с протегнати пръсти -
като слепи деца -
да се опознаем?
А може би ние се губим -
тъй както сме вкупом -
подобно реката в пустиня?

Целувам косата ти златна,
оите ти ведри целувам,
постодушни мой сфинксе,
несретнице моя
безгрижна.

1985

© Бойко Ламбовски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.05.2004
Бойко Ламбовски. Аленото на декаданса. Варна: LiterNet, 2004