Очаквах го - година след година -
над старата ми пишеща машина.
И чувствах как съдбовно той ми трябва:
със своята стихия да ме грабва.
Като среднощна буря завилняла -
ужасно нужна, страшно закъсняла -
в минути трудни, във минути лоши
косата ми немирно да разроши,
да ме погали, дъх да ми даде,
когато вече няма накъде.
Когато съм почти в девета глуха,
той да ми бъде светлата разтуха...

И в този миг - от спомените млади
един далечен глас да се обади
с мелодия почти неотразима -
със ритъм нежен, с твърда мъжка рима...

Абсурдна цел! Абсурдна е, обаче
доброто на абсурда е в това, че
поднася ми на длан това, което
не може да ми падне от небето,
не може да ми дойде наготово.
Абсурдът ражда поетично слово,
гаси в сърцето драмата жестока,
чертае дръзко вярната посока.
Че още безпосочен е живота -
не е изнесен кръста на Голгота,
не е роден Спасителят Христос
и нагъл грешник в църквата е гост.
И аз го слушам, ужасен и ням.
И вместо него сам горя от срам...

Във часове, звънтели в мен тревожно,
мълчах и чаках нещо невъзможно.
Днес то е тук, пред мен, почти реално!
Светът отново вече става цял, но
за радост просто не намирам сили...

А трябва да живея, Боже мили,
единствено по твоите закони,
загърбил осквернените икони,
подвластен пак на онзи детски глас,
споходил ме в съдбовен нощен час!

И ето - чувствам - нещо чудно става:
разпалва се в гърдите ми жарава,
души ме мълком поетична фраза,
изчистена от фалш и от омраза.
Избликнал от мъртвешкия покой,
стихът приижда в мен като порой...

Разбужда се навън зората синя,
затраква пак добрата ми машина.
И пак ме плисва онзи светъл вятър,
дошъл с надежда да спаси земята,
дошъл да пръсне мислите ми лоши,
косата ми немирно да разроши,
да ме погали, дъх да ми даде
и миглите ми кротко да сведе.

И да изпълни днес стиха ми нов
с възкръснала надежда и любов.