Отнема есента, отнема
от нас красивите неща.
Реваншът е една поема,
родена късно през нощта.
Една поема - сто куплета,
с горчиво есенен привкус.
Но този дар е за поета
сто минуса, единствен плюс!
Сто минуса - една утеха,
сто ядове - един късмет...
Обличам по-дебела дреха,
нахлупвам вехтия каскет
и тръгвам малко безпосочен
през есенния листопад.
Не е часовникът ми точен
и връща времето назад...

Какъв наивник бях до вчера -
в години мъж, по детски чист!
Но тази сутрин на ревера
ми кацна сух, посърнал лист.
Повдигнах погледа си смаян -
нима дошла е есента? -
размекнат, може би, разкаян
в мига за толкова неща,
които са могли да станат,
но моя е вината, че
не съм ги пожелал отрано,
догдето лятото пече
и плажовете са вилнели
с тела, чадъри и вълни,
а аз в крайморските хотели
отсядал съм за два-три дни.

Листът ме бодна по брадата,
напомни ми за свойта власт -
сезонът беше си в правата,
каквото ще да прави с нас!

Сърцето първо предусеща,
че идват неприятни дни,
че предстои нелепа среща,
че вече се заесени.

Обзе ме размисъл невесел:
каквито сме били, не сме!
И ето - с тая мрачна есен
стояхме двама насаме.
Стояхме си съвсем самички
в случаен парк, в случаен ден.
Бе онемял светът без птички,
пронизваше ме лъх студен.
Ръмеше дъжд невидим само,
шуртеше някъде река,
а есента, привела рамо,
ме хвана свойски под ръка.
Безцелно скитахме се с нея -
през мостчето, подир това
в една залутана алея
пристъпвахме едва-едва.
Тя нещо мрънкаше на своя
пресипнал, неразбран език,
когато точно на завоя
пред нас изплуваха във миг
момиче и момче - такива,
с каквито пълен бе града.
Тя беше, може би, красива,
той беше сигурно с брада.
Под свод студен, под голи клони
прегърнати стояха там.
И нямаше за тях сезони!
И нямаха ни капка срам!
Стояха си напук на този
намръщен есенен декор
с попарените късни рози
и неприветния простор.
За миг почувствах се засрамен,
че ласките им бях видял,
но есента със жест измамен
накара ме да трепна цял:
"Погледай де! Не ти се струва,
мираж че си видял, нали?
Момчето истински целува,
дъждът наистина вали!"
А те, напук на всяка капка,
си шепнат, сплели колене:
- Студено ли ти е без шапка?
- Ами на теб?
- На мене - не! -
На мене пък съвсем студено
ми стана, просто вкочанях.
А есента невъзмутено
шепти: "Видя ли..."
- Да, видях!
Че влюбените са безумни,
доказано е дваж, и триж.
Ирония в гласа й лумна:
"Не бързай, моля ти се, виж!
Виж розата, виж клона черен -
отново почват да цъфтят."
- Приемаш ме за лековерен -
не си познала този път!
"Не вярваш ли? Добре - тогава
ще ти покажа друго, но
дъждът все пак ще продължава."
- Да продължава, все едно!
И пак закрачвам безпосочно,
със преднамерена печал,
самонавивам се нарочно,
нарочно стъпвам в локва кал.
Чорапът ми сега съвсем е
прогизнал, кипвам изведнъж:
- Противен ден, проклето време!
Къде съм тръгнал в тоя дъжд!
И продължавам, но край моста
онези двамата стоят.
Две срещи ще ми бъдат доста,
а нямам друг обратен път.
Те нещо кимат... Стига с тия
ужасно тъпи номера!
Аз тази щях да я пребия,
ако ми беше дъщеря!
Познато яке и брадата
съвсем познато се ветрей?
Обръщам гръб, но в тишината
дочувам:
- Татенце, здравей!
- Здравей! - във гърлото ми нещо
задави ме, смути ме, спрях...
И стана ми така горещо,
че шлифера си разкопчах.
А клон наистина цъфтеше
над рошавата му глава
и погледът му млад гореше...
И беше есен при това!
Листът ме бодна по брадата,
дървото пак прошумоли.
Момент, да сложа очилата,
да видя - божичко, дали...

Отдавна, някога, далече -
в случаен ден, в случаен час -
в една такава хладна вечер
под тоя клон стоях и аз!
Измокрен цял като кокошка,
сега си спомням ясно как
ревниво с джобната си ножка
оставих тук лиричен знак:
две букви, свързани навеки
със плюс, съдбовно издълбан -
като пресечени пътеки,
осмислени във личен план...

Сълзят очите, разпознали
на младостта следите те:
дърво и клон с инициали -
годината... не се чете!
Със пламнало чело и с тая
позната есенна печал
стоя - завърнал се накрая,
но мъничко позакъснял...

© Атанас Цанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.10.2002, № 10 (35)

Други публикации:

Атанас Цанков. Насаме с годините, 2002.