КУФАРЧЕ С ПОЕЗИЯ

Атанас Цанков

web

Тя беше градската поетеса. В местния вестник всяко появяване на стихотворение, подписано от Росица Кънева, предизвикваше вълнения и гордост изпълваше сърцата на хората в градчето. Много обожатели въздишаха подир хубавото момиче, канеха я на рождени и имени дни, на излети и тя никога не отказваше. Присъствието й внасяше някаква празничност на всички тези провинциални сбирки.

Баща й, бай Къньо, дългогодишен учител по математика, сега пенсионер, обичаше да изтъква своето място в обществото, съизмервайки се с престижа на талантливата си дъщеря.

Редовен посетител на кварталната кръчма, бащата не изпускаше случай да се похвали: „Ще питам за това Роси”, „На този въпрос може да отговори само Роси”. Бай Къньо отпиваше глътка от винцето си и гледаше победоносно зяпналите срещу него слушатели.

А момичето растеше и от ден на ден хубавееше, галено от толкова дружелюбни и възхитени погледи.

Работата й като детска учителка я увличаше. Контактът с децата бе за нея радостна забава, запълваше самотните й часове. Не всички, разбира се! Останала рано без майка, грижите за домакинството легнаха изцяло върху нея. Въпреки обожанието на баща й, това не й бе достатъчно. Нощите й бяха най-често самотни и тягостни.

Пишеше стихове. Изпращаше ги по пощата в столичните литературни издания, но досега не беше публикувано нито едно нейно стихотворение в централния печат. Затова Роси печаташе новите си творби в местния вестник “Лъч”. Отначало това й носеше радост и осмисляше поетичните й усилия. Но постепенно я обвзе неописуема тъга. Имаше вече произведения за няколко стихосбирки, но как да стигне до тях? Учителката по литература в местната гимназия, с която единствено споделяше своите планове и съмнения, я съветваше да продължи и й вдъхваше надежда, че рано или късно тя ще бъде оценена от известните редактори на големите литературни издателства.

- Не мога повече, Катенце, не издържам! Сигурно съм бездарна и безнадеждна поетеса...

- Не е вярно, мила. Не чувстваш ли обичта на твоите почитатели в нашия град! Всички ти се възхищават.

- Мина времето, когато това ми носеше удовлетворение и радост. Сега съзнавам, че с местните успехи съм залъгвала не само себе си, а и наивните си съграждани. Вече сигурно и на тях съм омръзнала. Само баща ми продължава да ме хвали и превъзнася. Но той ми е баща! Сигурна съм, че другите скоро ще започнат да ми се присмиват, ако продължавам така. Дори семейно гнездо не успях да свия, а толкова мечтаех за това...

Но, както можеше да се очаква, в тази атмосфера на безнадеждност и отчаяние ненадейно и мълниеносно я споходи любовта.

Щастливецът, когото тя предпочете сред толкова обожатели, бе красиво мургаво момче, единственият специалист в града по ремонт на телевизори и компютри. Повика го да поправи домашния им телевизор, който баща й събуждаше всяка вечер с юмруци и ругатни. Почерпи го с кафе и най-неочаквано той пожела да му прочете няколко свои стихотворения. Роси извади от едно миниатюрно куфарче, което бе нейната поетична съкровищница, няколко нови стихотворения и зачете... Но когато, пламнала от притеснение, произнесе стиха “Очаквана, желана, неизбежна/ аз знам, ще дойде любовта”, момчето я помилва по ръката и помоли да му подари това листче. Тя се поколеба за миг, после написа с химикалка до заглавието “Любов” кратко посвещение: “На Александър от Росица”.

Може би това беше много просто и несъвременно, но то стана тяхното поетично обяснение в любов. Любов без словесни излияния, без дежурни целувки и изпреварващи прегръдки.

Влюбеното момиче заживя в друг, нереален свят. Всеки миг на денонощието бе свързан със Сашо. Мечти и мисли, видения и сънища - всичко бе изпълнено с образа на този, който я бе обикнал чрез поезията й. А според нея това бе сигурен знак за духовна близост, за съпричастност, за безкрайност на любовната връзка...

Но тази безкрайност се оказа нетрайна. След няколко срещи Александър съобщи, че му е предложена добре платена работа в една софийска фирма и че трябва да замине незабавно. Той обеща, след като намери удобна квартира и се уреди в службата, да я извика при себе си, да се оженят и да преживеят целия си живот заедно.

Слънцето на радостта изведнъж помръкна и тъмни облаци запъплиха в душата на Росица. Тя знаеше, че не може да изостави стария си баща. Това бягство щеше да му коства живота. То противоречеше на възпитанието й. Александър замина за София, но тя не го изпрати на гарата. Затвори се в стаята си и изплака толкова сълзи, в които можеше да удави целия свят!

Градчето също имаше своите тревожни проблеми. Постепенно вакантните места в детската градина се увеличаваха. Липсата на препитание принуждаваше непрестанно и необратимо жителите да се изселват в големите градове - особено в близкия Пловдив и мечтаната далечна София. Младите търсеха реализация, добра работа, доходен живот. И един след друг заключваха старите бащини къщи, нарамваха покъщнината, служила на няколко поколения, и кой с влак, кой с автомобил тръгваха да си търсят късмета другаде.

Започнаха да съкращават паралелки и в гимназията, а накрая я закриха поради липса на ученици. Катето се пресели в Пловдив с мъжа си и двете си деца. Назначиха я библиотекарка в областната библиотека. Мъжът й стана големец в централата на някаква партия.

Един ден на вратата на местния вестник бе залепено съобщение: ”Поради финансови причини вестник “Лъч” обявява фалит и повече няма да излиза”.

Росица посърна. Сякаш светът затвори вратите си за нея. Баща й се прибираше рано. Носеше си виното вкъщи. Пускаше телевизора почти без звук и цяла вечер прекарваше пред екрана в гробно мълчание. Често заспиваше и осъмваше на креслото, настръхнал от нощния хлад.

Момичето прекарваше тия часове в самота и тишина...

Една нощ телефонът й иззвъня силно и някак тревожно. Тя не взе слушалката веднага. Изчака повторно позвъняване, за да се убеди, че не халюцинира. Втори, още по-настойчив звън огласи къщата. Тогава, станала права, тя долепи слушалката до ухото си. Приятен мъжки глас се извиняваше за късното обаждане. След това гласът попита дали говори с поетесата Росица Кънева.

- Да, аз съм Росица Кънева - думите й се отрониха почти беззвучно.

- Уважаема госпожице! Обажда ви се един непознат от Пловдив. Името ми е Камен Славчев. Близък съм със семейството на вашата приятелка Катерина Станимирова. Тя ми даде телефона ви, показа ми ваши стихове, които ми допаднаха. Даже някои вече зная наизуст и мога да ви ги кажа, ако искате.

- Не е необходимо, господине! - отвърна Росица развълнувана и трогната да сълзи.

Досега никой почитател от големия град не беше проявявал такова внимание към нейното творчество.

- А ето и конкретният повод за моето обаждане. Аз съм собственик на издателска къща. Подберете трийсетина стихотворения, близки по тоналност и мотиви, и ми ги изпратете в редакцията. Предложете заглавие. След месец стихосбирката ще бъде в книжарниците.

- Но аз не мога да заплатя тази услуга! Сигурно ще струва скъпо?

- Това е последният въпрос, който би трябвало да ви вълнува. Издателството е мое и за мен ще бъде чест да дам път в литературата на такава талантлива поетеса като вас. Нужно ми е само вашето съгласие и всичко ще е наред. Кажете, приемате ли моето предложение, или не? Очаквам положителен отговор...

Роси бе зашеметена от щастие. Без да мисли, без да се колебае, тя произнесе многократно: “Да, да, да...”

- Благодаря ви, госпожице Кънева. След седмица ще ви се обадя пак. А сега да спим, че отдавна мина полунощ. Щастлив съм, че се запознах с вас! И още веднъж моля да ме извините за късното обаждане.

Радостната вест я споходи така неочаквано, че я разтресе като внезапен земетръс. С кого да сподели голямото вълнение? Баща й сигурно отдавна спеше. Тя влезе на пръсти в хола, където телевизорът продължаваше да излъчва нямо спортни новини. Баща й хъркаше, полегнал на дивана. Роси внимателно го зави с одеяло и се надвеси ниско над лицето му. Искаше й се да извика, да го събуди, да го прегърне, да му разкаже всичко. На един дъх! Кой друг би я разбрал, кой би се зарадвал на нейното щастие повече от този възрастен човек, който бе живял само за нея и бе осмислил живота и старините си с радостта от нейните скромни успехи.

Застанала толкова близко до своя баща, за когото след смъртта на майка си тя се бе грижила почти като за дете, Роси се разнежи още повече. Вълнението й се изля в сълзи и когато постепенно нервната криза отмина, усети, че баща й е буден и я гледа не толкова с любопитство, колкото с уплаха. Някакъв потрес обхвана стария учител от неочакваната гледка. Дъщеря му спря да хълца и виновно се изправи.

- Какво ти е, Росенце? Защо плачеш, миличка? Някой те обиди ли? Само ми кажи кой е и аз ще се разправям лично с него! - бай Къньо приседна в леглото, взе ръцете на дъщеря си и започна да ги целува, както когато тя беше малко момиченце и майка й бе още жива.

- Не, татко, никой не ме е обидил. Плача от радост! Най-после и на моята уличка изгрява слънце!

Старият учител се изправи, нахлузи чехлите си и посегна към електрическия ключ. Големият полилей пламна със своите двеста вата и превърна нощта в ярък ден. Дъщеря му се усмихна и разказа накратко и превъзбудено за телефонния разговор, за предложението на непознатия издател от Пловдив, за възможността след месец да има вече своя стихосбирка...

Учителят все още държеше ръцете на дъщеря си и като помисли малко, попита:

- А ти сигурна ли си, че това е сериозно предложение? Да не би някой да си прави шега с теб? И то посред нощ!

- Мисля, че няма защо да се съмнявам, татко. Усетих, че е сериозен човек. Пък и към мене го е насочила Катето, учителката по литература, която се пресели в Пловдив. От нея е взел мои стихове, тя му е дала и телефон за връзка. Защо да не повярваме, че на света има и добри хора?

Бай Къньо извади от бюфета две чашки, наля от снощното вино и тържествено произнесе тост: “Да пием, детето ми, за добрите хора, за усмихналото ти се щастие и за бъдещите ти успехи! Бъди жива и здрава! Татко ти вярва в твоя талант и те благославя! Наздраве!”

Щастливият баща изпразни чашата си на един дъх и каза делово:

- Ти си стягай сбирката, а аз утре ще отида в детската градина да уредя творческия ти отпуск. Лека нощ...

- Лека нощ, татко! Ти си чудесен! Обичам те!

Росето плаваше в някаква омая, във вълните на една толкова прелестна перспектива и изпитваше блаженството на успяващия човек! Не мигна до сутринта.

Росица Кънева замина за Пловдив точно след една седмица. Бяха се уговорили с Камен Славчев той да я посрещне на гарата в ръката с червен карамфил - удобен знак за лесно разпознаване. Влакът пристигна по разписание - точно в 16:45 ч. Тя стъпи на перона с разтреперани колене и почти веднага към нея се втурна един дългоочакван червен карамфил.

- Познах ви, госпожице Кънева, веднага! По-хубава сте отколкото на снимките, които разглеждах в албумите на Катя!

Елегантният мъж пое куфарчето, където бяха се спотаили безброй видения, вълнения, копнежи, стремежи, душевни изповеди, нежни трепети и мечтания. Тук бе събран целият досегашен живот на младата поетеса. Това бе цялото й поетично битие, за което бе дошъл мигът да види бял свят!

- Трябва да се обадя на Катето, че съм пристигнала - каза тя, когато колата на Камен летеше по пловдивските многолюдни булеварди. - Така се бяхме уговорили по телефона, че ще отседна у тях.

- Тези неща аз ги уреждам, скъпа Роси! За такова момиче като теб, за толкова талантлива поетеса аз съм ангажирал стая в луксозен хотел! Сега отиваме в “Тримонциум” да те настаня, да си отпочинеш, да похапнем, а деловите работи ще отложим за утре. Идвала ли си друг път в Пловдив?

- Само веднъж - като ученичка на екскурзия за няколко часа.

- Градът под тепетата трябва да се опознае основно! Той има особена атмосфера. От тихите улички на стария град до пълноводната Марица и бароковия център блика неповторима поетична атмосфера. Ти ще я усетиш, защото си чувствителна и талантлива поетеса! Ще ти са достатъчни десетина дни, докато работим по стихосбирката, и на теб просто няма да ти се завръща в глухотата на затънтената провинция...

Роси слушаше и немееше пред разкриващото й се бъдеще. Сърцето й тупкаше от радостни предчувствия за нов живот. За срещи с известни хора на изкуството, с големи писатели, с интересни личности, от които щеше да се възхищава и да се гордее с познанствата си.

Асансьорът ги издигна до третия етаж на хотела. Камен отключи резервираната стая и с красив реверанс я покани да влезе.

- Ето това ще е твоето гнездо, докато си моя гостенка. Оттук ще си тръгнеш с новата стихосбирка в пътната си чанта. Сега те оставям за един час да си отпочинеш. После ще дойда да те взема за вечеря.

- Хубаво е да имаш мечти, но още по-хубаво е, когато те започнат да се сбъдват!

Камен кимна.

Роси вдигна щорите на огромния, както й се стори, прозорец и погледът й бе привлечен от красивия център на града. Вдясно се зеленееше едно от тепетата, чиято твърд бе издълбана и превърната в тунел, през който минаваше голям булевард. Най-горе стърчеше една позната къща с кула на покрива. Наскоро по телевизията даваха български сериал, в който действието се развиваше точно там. Искаше й се още сега да се изкачи до тази сграда, дори да влезе вътре и да се запознае с лекарите... Но тя знаеше, че има да свърши по-важна работа. Извади от куфарчето си папките със стихотворения и ги нареди върху красивата полирана масичка в хотелската стая. Знаеше, че щом дойде Камен, щеше да я помоли да види стихотворенията. След това реши да се обади по телефона на баща си. Тревожеше я мисълта, че той не може сам да се справя с домакинството. Набра номера и зачака. Никакъв ответ! Навярно старецът още не се беше прибрал вкъщи. Тревогата й обаче бе мигновена, защото в този момент на вратата се почука. Точно в 18 ч. се появи Камен. Облечен още по-изискано, той й се стори много красив и привлекателен. Всичко се подреждаше като във вълшебна приказка...

В едната си ръка издателят носеше голяма кафява чанта, а в другата - букет от тъмночервени рози.

Росето не бе очаквала подобен жест и прие цветята прибледняла.

- Какво ти е, скъпа? Ти май се уплаши от моето внимание. Трябва да свикваш. В бизнеса е така. Уважението към клиента е задължително условие за успеха на една сделка.

- Благодаря, г-н Славчев, но аз съм слабата страна в тази сделка. От мене вие няма да получите нищо. Аз нямам пари...

- Напротив, стихосбирката ти ще се продаде и ще ми донесе приходи. Освен това ще получа твоето приятелство, Роси! А това никак не е малко! За мен то е по-важно и аз съм щастлив, че сега ти си моя гостенка.

Росица натопи розите в голяма кристална ваза и погледна стеснително към грижливо подредените папки с цялото й поетично творчество.

- Искате ли още сега да разгледате тези стихотворения, които съм подредила по цикли и по теми?

- Ти си най-нетърпеливата поетеса, която съм срещал. Имам друго предложение! Донесъл съм разни неща за хапване и бутилка елитно вино от френска изба. Предлагам ти да вечеряме в хотелската стая, а после ще идем на бар. Не си ходила на бар, нали? Ще ти хареса. На всяка истинска поетеса барът ще хареса. Особено ако е за първи път...

Издателят се опита да остроумничи, но Росица не се почувства поласкана.

Настъпи мълчание, през което мъжът сръчно отстрани папките и подреди върху масичката донесените лакомства. Със звук, подобен на целувка, тапата от бутилката изхвърча на пода. Алената течност заискри приятно в красивите чаши.

- А сега да пием за новопосветената поетеса Росица Кънева! За нейните бъдещи успехи в поезията!

Чашите звъннаха и Камен пресуши своята до дъно. Наля си втора и ритуалът се повтори няколко пъти.

Гостенката отпи глътка и усети само горчивия вкус на питието, което заседна в гърлото й. Опита се да бъде спокойна и приветлива, да се отдаде на внезапно споходилото я щастие. Даже следващият тост произнесе тя:

- Да пием за хората с широки души, които могат да бъдат благородни и да...

- ...обичат страстно красивите жени! - довърши словото й Камен.

Ръцете му изведнъж сграбчиха крехкото моминско тяло и той започна стръвно да целува устните, врата и гърдите на младата жена.

Росица се противеше, блъскаше лицето му с малките си юмруци, опитваше се да се изтръгне от хищническите обятия на силния мъж. Виковете й за помощ потъваха в тежките кадифени завеси на хотелската стая в елитния хотел.

След час провинциалната поетеса Росица Кънева пътуваше, сгушена в полупразното купе на нощния влак към своето родно градче, където бе преживяла най-хубавите мигове на живота си и където бе написала най-нежните си поетични изповеди. Всички те останаха в малкото куфарче, захвърлено върху дебелия персийски килим, и утре сутринта може би щеше да бъде изхвърлено от чистачките като забравена ненужна вещ в хотелските кофи за смет.

© Атанас Цанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.02.2011, № 2 (135)