Ангел Игов

web

Навремето имах едно гадже в "Младост". Но разказът всъщност не е за нея. Тя е важна с това, че до тях се ходеше с тролей петица. Бяхме заедно към една година и за това време толкова пъти пропътувах разстоянието от нас до тях, че сигурно съм се возил във всеки един тролей, който върви по тази линия. Чудо голямо, ще кажете, тролеи като тролеи, какво толкова, всичките са еднакви. Но не е така, имаше един по-особен - тролеят на мечтите.

Шофьорът или ватманът - и досега не ми е ясно как се нарича каращият тролей - изглежда беше малко смахнат, но за добро. На всяка седалка беше залепил голям номер. Пътниците влизаха, чудеха се какви са тия номера, поколебаваха се известно време дали няма нещо нередно, да не им скроят някакъв номер, пари да им искат после, но накрая сядаха. Тролеят потегляше по маршрута си, всичко изглеждаше наред. И в един момент гласът на шофьора внезапно се обаждаше по високоговорителя: "Моля, пътникът от седалка номер седем да дойде до кабината, за да получи сладолед." Пътникът от седалка номер седем, ако беше новак и не знаеше за какво става дума, се стряскаше, оглеждаше се за помощ и обикновено се намираше някой, дето да е пътувал вече с тролея на мечтите и да му обясни каква е работата. Добродушно смахнатият шофьор раздаваше произволно награди. Намисляше си някой номер и черпеше седналия на тази седалка със сладолед, банан, шоколад, или каквато изненада беше подготвил. Понякога, ако му се свършеха запасите, дори слизаше на някоя спирка да купи нови.

За пръв път попаднах в този тролей преди - колко вече? - близо две години. Качихме се в него двамата с Таня. Бяхме се запознали само преди няколко часа - случайна среща на две компании на две съседни пейки в Борисовата. Чувствах се леко замаян и не можех да реша дали се дължи на алкохола, или на това зеленооко момиче с разсеян поглед и абсурдно чувство за хумор. Стояхме на спирката, разказвахме си тъпи вицове и се кискахме гръмогласно.

-Летели едно стадо охлюви - изтърси Таня. - И по едно време един от тях казал: абе, братче, ти знаеш ли, че охлювите не могат да летят?

Прихнах и преди да успея да реагирам с друг виц, също толкова тъп по възможност, нещо голямо, бяло и с леко размити очертания се плъзна бавно покрай нас.

- Това ми е тролеят - извика Таня. - Качвам се.

- Много ясно - отвърнах. - Аз също.

Не й дадох време да протестира, бутнах я към вратата и се качих след нея. Тролеят затвори и потегли.

- Нали живееше до НДК? - заразмахва ръце тя.

- Да - казах - но ти живееш в "Младост".

- Ами сядай тогава. Чувствай се като у дома си. Това е тролеят на мечтите.

- Тролеят на мечтите ли? - облещих се.

- Да, гледай.

Огледах се: по всички седалки бяха налепени големи номера, черни на бял фон.

- Моята мечта не е да седя на номерирана седалка?

- Много смешно - изпуфтя Таня. - Сядай и кротувай сега. Ще видиш.

И се усмихна тържествуващо, а тролеят се плъзна нагоре по шосето в приглушено ноктюрно от светлини и сенки. Така май рисуваха импресионистите, мина ми през главата.

Таня. Прословутата женска интуиция ли беше проработила, дали наистина предчувстваше, че точно нея ще извика шофьорът? Защото когато вече наближавахме "Плиска" и моето търпение да седя и да кротувам започваше да се изчерпва, по високоговорителя се разнесе глас. Говореше бавно, някак учудено и потискащо отчетливо:

- Моля пътникът на седалка номер единадесет да дойде, за да получи подарък.

- Това съм аз - усмихна се Таня, сякаш без особена изненада. - Да видим сега какъв подарък ми е приготвил.

- Подарък ли?

Но тя вече вървеше към кабината. Леко залиташе. Спря се отпред и размени няколко думи с шофьора, които не чух. Виждах лицето й обаче: изглеждаше някак си далечно, не пребледняло, а избледняло, отвъдно, като лицето на спящ човек. Нощта внимателно щрихира усмивка по устните й - и тя особена, ведно детинска и изкусителна, невинна и порочна. На шофьора ли се усмихваше, или на мен?

Върна се обратно, с всяка крачка лицето й изплуваше от съня и придобиваше цвят, а тя подмяташе от ръка в ръка огромна тревисто-зелена ябълка.

- Гледай - каза ми, седна и наклони глава към мен. - Ябълка. Ще си я разделим. Нали обичаш ябълки?

- Обичам - казах. - Особено ако ти предлагаш.

Тя ми хвърли скептичен поглед тип "Не на мене тия", отхапа от ябълката и я огледа.

- Достатъчно здрави ли са Вашите зъби? - издекламира. - Сигурни ли сте, че нямате проблем с кървенето на венците?

- Не - казах, докато отхапвах на свой ред. - Единственото, в което съм сигурен...

Целувката й беше сочна, тръпчива, с дъх на ябълка и някак изначално безгрижна, с усещане за усмивка и за порочна невинност.

Сънят има вкус, особен вкус. И - странна работа - уж сънят е занимание самотно, а пък усещаш вкуса му само чрез другия, чрез устните на другия. Целувката рано сутрин, преди да си си измил зъбите - хората без въображение си мислят, че става дума за лош дъх. Решават, че ще е лош дъх и за тях наистина става лош дъх. Но ако целуваш с въображение, ще усетиш вкуса на съня. Тежък и плътен, като гъсто червено вино.

След първия път целувките на Таня вече имаха такъв вкус. Тежък и плътен, гъсто червено вино. Сън. Като през сън преминахме с нея. Беше бавен, протяжен, красив сън: сънувахме тъмни пирински езера или позеленели морски вълни, които хрупаха с наслада скалите. И после ноктюрното избледня, тролеят се закова на последната спирка и утринната светлина избухна в прозорците му, пръсна ги на хиляди малки късчета, и ние се събудихме, всеки в собствената си стая, в собственото си легло, със смътния спомен, че сме сънували нещо хубаво.

Да, така беше. И до днес нямам отговор как стана, но изведнъж престанахме да се виждаме, престанахме да се чуваме. Сякаш в един и същи момент и у двамата желанието да бъдем заедно се бе изпарило; сякаш едновременно, някак безгрижно и нехайно, с невинно-порочна усмивка забравихме един за друг. От време на време се засичахме - това беше неизбежно, толкова много общи приятели и компании имахме вече. Тогава устните на Таня загадъчно се плъзваха встрани в неволен опит за подражание на Джокондата, а аз се опиянявах от собствените си плоски остроумия. Не страст, не желание, дори горчивина или обида не бяха останали в нас. И нямаше защо, наистина. Бяхме се разделили така естествено и безболезнено, както есенният лист пада от клона.

Така измина доста време. Минах през няколко непретенциозни истории, повече или по-малко случайни, но не ме изби на истеричното донжуанство, в което изпадаха повечето ми познати, след като прекратяха дълготрайна връзка. Доколкото успявах да забележа, с Таня се случваше същото, което и с мен. После постепенно и двамата сменихме обкръжението си от хора, бавно се раздалечавахме, докато вече дори на улицата не се срещахме. Тролеят на мечтите навярно продължаваше да пътува, но ние не се возехме в него.

Желанието да я видя отново дойде като внезапен летен порой в един горещ и задушен ден в средата на август. Макар сега да си мисля, че облаците отдавна се бяха трупали, че синоптиците бяха предсказали този дъжд и че в края на краищата всичко дойде като гръм от бурно небе. Цяла сутрин се борих с изкушението да преоткрия тролея на мечтите, да седна на седалка номер седем, настръхнал в очакване на вечно учудения глас: "Моля, пътникът от седалка номер седем да дойде, за да получи обратно миналото си." И когато дойде пладне, когато опустелият столичен град взе да се задъхва под тежестта на небето отгоре, зовът на миналото, забравено в тролея на мечтите, стана неустоим - и аз излетях без шапка от къщи, на пътешествие дотам и обратно.

Трамваите един по един се бяха превърнали в плъзгащи се вафли, автобусите - в ревящи билбордове на "Durex". Само тролеите, може би по някаква непроницаема приумица на общината, упорито пазеха старата си, вече олющена соц-боя, поосвежена тук-там с някоя демократична мазка. Звездата на партийния дом отдавна я нямаше, мавзолеят бе разрушен, навярно същата съдба очакваше и онова чудновато творение пред НДК, което навремето един член на Политбюро беше квалифицирал като "петоъгълен шестохуйник" - но софийските тролеи си оставаха. В промени непроменни.

Не и тролеят на мечтите обаче. Навремето неговият шофьор (или ватман) го беше боядисал в бяло и нямах никаква причина да смятам, че цветът му ще да се е променил. Спуснах се в боботещия тунел под НДК с илюзията, че съм въоръжен с търпение. Не бях. Един приятел обичаше да развива теорията, че тунелът под НДК е някакво място, взето от друга реалност и лепната в нашата, и че оттам тролеи всъщност не минават. Твърдеше, че никога не бил хващал тролей от тази спирка, нещо изглежда се било объркало в пространството и те стигали от Петте кьошета до Шести септември по неведоми за нас пътища. Подозирах, че тази му теория се дължеше преди всичко на факта, че не живееше наблизо и не му се налагаше да чака често в тунела. Но и на мен не ми се беше налагало да чакам точно определена мотриса досега.

Дойде, все пак. След малко повече от час, петата петица. Изтръпнах, докато се качвах. Ами ако, ами ако, ами ако... Десетки ами-ако се завъртяха в главата ми, развъртяха се, закълчиха се в ориенталски ритъм, който ставаше все по-натрапчив, докато в един момент осъзнах, че откъм кабината на шофьора се носи чалга. Чалга - в тролея на мечтите - чалга? Огледах се подозрително. Но всичко си беше както трябваше, по седалките бяха разлепени номера, даже един старец тъкмо подаряваше вафла на седящото до него момиче, понеже лекарите му забранили да яде сладко, а тя се оправдаваше, че пази линия - сто процента от шофьора я беше получил. Ама че работа. Започнах бавно и методично да си пробивам път към кабината на шофьора, в това време той извика пътника от седалка номер еди-кой-си, за да получи банан и някаква дребна, прегърбена фигура зад мен също започна да си пробива път напред, при това толкова настоятелно, че здраво ме смушка с лакът в ребрата. Завидно напориста за възрастта си баба. Възползвах се от прохода, който се беше разтворил за нея и я последвах до кабината.

- Я! Баба! - изломотиха от кабината. - Заповядай, бабо, да ти е сладко!

- Благодаря Ви, млади момко - отвърна с достойнство бабата, взе си банана и тръгна обратно към мястото си, като по пътя ми тегли още един лакът за довиждане. От кабината се чу женски смях и аз хвърлих поглед вътре. До шофьора стоеше млада, изрусена, подчертано пищна жена, натъпкана в къса пола и тясна блуза, и точно в момента бе показала всичките си криви зъби на шофьора, който - дявол да го вземе - това не беше нашият шофьор, онзи беше висок, слаб, леко плешив и със забележимо налудничав поглед, а този беше дебел, мазен, усърдно брадясал, и се хилеше като варена тиква.

- Ма ти по баби ли си падаш бе, кво ги черпи с банани, глей го нашия, значи! - изписука перхидролката.

- Аааа, баби не баби - ти нали знаеш, че що е женско - аз не прощавам! - шофьорът завъртя дълбокомислено глава и още по-дълбокомислено волана. Успях да разгледам бегло кабината - беше накичена със снимки на фолк-звезди, всички до една късополи, цицорести и изрусени. Жената до него сякаш беше слязла от някоя от тези снимки. Или от всички едновременно. Точно до най-голямата снимка беше забодена с кабарче изрезка от вестник. Можах да прочета само заглавието: "Тролея на мечтите кара шофьорът Варадинов".

И в този момент нещо се обърка. Почувствах се като пиян, усетих същата замая като първия път, когато пътувах в този тролей - същата и все пак съвсем различна. Извивките на кларнета и протяжното маане на певицата сякаш навлизаха през всички пори на кожата ми, усещах как се потя, как дебелея, брадясвам и започвам да щракам с пръсти - бавно, много бавно, като че всяка секунда се превръщаше в час, и все пак, докато тролеят също пъплеше едва-едва със скоростта на охлюв, сякаш осъзнавах всяка своя наченка на движение, всеки провлачен до изнемога удар на сърцето си - и не само това, усещах всичко, което ставаше в този проклет тролей, ето в този миг (но колко много, ужасно много време минава, докато успеят клепките ти да мигнат!) момичето все пак посяга, много бавно посяга да вземе вафлата от стареца, а старецът също толкова бавно, в течение на часове вади от джоба си кърпа на червени и сини квадрати и я поднася към носа си, зад тях един едър мъж вече от няколко часа измъква от широкия си анцуг синьото шушлеково яке на контрольор, докато в задната част на тролея колегата му вече започва да произнася думите "Карти и билети за проверка", но те се размекват, нагъват се в устата му, така че той ще трябва да ги вади оттам, дълги и лепкави, поне до вечерта, освен ако всъщност и вечерта е изтеглена далеч, далеч във времето, ако и извън тролея също нещата се случват с това кошмарно охлювено темпо, да, може би е така, и колко ли бавно тече времето в райската градина, например, колко ли часове, дни, години, животи, са потребни на една ръка, за да откъсне ябълката от дървото, там, при Елена и първожреците, надменните и покварени серафими.

- Горещо е - започнах да чувам откъм кабината; цицорестата перхидролка също проточваше слузести, лепкави думи от устата си. - Горещо е, горещо, а ти жадуваш нещо, в дъха ти е стаено, усещам гооооо...

- Обичам те - присъедини се и шофьорът. - Искам твоите ръце...

- Искам го - думите започнаха да се влачат по пода на тролея. - Стискам го.

Все повече и повече думи пълзяха долу, гърчеха се в краката ми, опитваха се да запъплят нагоре по мене. Бяха като дебели бели червеи, ако ги гледах още малко, щях да повърна. Отместих поглед и погнусено разтърсих крака си. И в този миг сякаш нормалното време се върна, тролеят спря и аз се хвърлих към вратата, но усетих как една здрава ръка ме сграбчва за тениската.

- Къде си тръгнал бе, момче? - избоботи шофьорът. - Няма ли да дойдеш? Хайде в Приморско, хайде в Бургас...

- Всичките кръчми бачкат за нас! - изкикоти се пискливо старецът отзад и размаха кърпата си на червено-сини квадрати.

Успях да се изтръгна и скочих от тролея, той затръшна шумно врати и потегли, а късополата мадама ме изпроводи със щръкнала във всички посоки усмивка. Не ми достигаше въздух, давех се. Някъде зад мене един глас каза: "Пак тия наркомани", после се чуха бързо отдалечаващи се стъпки. Огледах се, бях попаднал точно на спирката на Таня, блокът й беше пред мен. Станах и тръгнах пеша обратно.

© Ангел Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.10.2004, № 10 (59)