ОТЛОЖЕТЕ ПОСЛЕДНИЯ СМЯХ
По повод спора Милен Русков - Милена Кирова

Ангел Игов

web

Роман ли е „Джобна енциклопедия на мистериите”? Сполучлива ли е рецензията на Милена Кирова? Адекватна ли е реакцията на Милен Русков? Каква е задачата на критиката? Трябва ли авторът на едно литературно произведение да го/се обяснява пред критиката? Колко внимателно четат критиците, преди да рецензират? Какво е значението на жанровите определения за рецепцията на един художествен текст? Смешна ли е караницата между критик и писател, или е тъжна? Кой крив, кой прав, кой на булката брат?

Всички тези въпроси, по един или друг начин, изплуват в течащия на страниците на „Култура” (и ожесточаващ се) спор между Милен Русков, автор на „Джобна енциклопедия на мистериите” и проф. Милена Кирова, която има нещастието да напише рецензия за този роман. (Защото това е роман и не виждам какъв друг жанров етикет може да му се сложи, ако тази операция, разбира се, е необходима). Както читателят сам може да прецени, на някои от въпросите е лесно да се отговори, на други - не толкова. Още нещо, което читателят сам може да прецени, е че някои от въпросите са важни и заслужават по-внимателно замисляне, а и съществено обговаряне, докато други отиват към един съвсем различен жанр - този на махленската караница - и едва ли имат основание да ангажират вниманието на когото и да било, освен пряко засегнатите. И ако се намесвам в този мил адашески спор, то е именно защото виждам опасност някои от важните въпроси да бъдат засмукани от инерцията на маловажните; виждам опасност значимите питания, свързани с адекватността на литературната критика у нас и с рецепцията на литературните събития, да се изгубят покрай подвикванията в стил „ти кой си, а ти кой си”. Милена Кирова може да намира реакцията на Милен Русков за смешна и това си е нейна работа, но смехът й, струва ми се, има желанието да бъде „последен смях”, онзи, който е най-добър и слага точка на предшествалите го. На мен пък ми се иска никой да не избързва да се смее последен; иска ми се също от този спор, който застрашително отива към междуличностна кавга, да направим с малко усилия една по-сериозна дискусия.

Може да е смешно, може да е тъжно, но във всеки случай е важно това, че Милен Русков е прав. В тезите си, а не в тона си. Прав е, че „Енциклопедията” има и сюжет, и герои, и повествовател; прав е - макар да не го казва точно с тези думи - че тя е фикционален художествен текст; а когато един фикционален художествен текст е написан в проза и е по-дълъг от 100-150 страници, той обикновено се нарича роман. И в такъв случай „Енциклопедията” е роман така, както са романи „Хазарски речник” на Павич, „Terra Nostra” на Фуентес, „Rayuela” на Кортасар и още доста произведения с по-особена структура и сложна организация.

Милен Русков е прав и в онова, което - въпреки самопризнатата си мнителност - само подхвърля, а именно, че дисквалифицирането на „Енциклопедията” от „държавата” на романа може да попречи на адекватната й рецепция. Защото тази книга беше номинирана в няколко конкурса и не спечели нито една награда, освен „Южна пролет” (Хасково)¹, където й измислиха извънредно причудливата категория „литературна критика и оригинален художествен стил” - представяте ли си „Хазарски речник” с награда за литературна критика? - и защото в затрупаното с посттоталитарни туршии литературно мазе, сред „откровеното мичуринско ашладисване на соцреализъм и модерно писане” (изразът е на Стоил Рошкев) „Енциклопедията” се оказа неслучило се събитие.

Милен Русков е прав също, че задачата на критиката е да обговаря по адекватен начин литературното поле, а не да всява ред в него според собствените си схеми и разбирания. И навярно това настояване щеше да бъде доста по-ясно чуто, ако си беше спестил, например, визуализирането на Милена Кирова като „смел младеж на летящ трапец”. Целият тон на статията му предопредели и тона в отговора на Милена Кирова; предопредели също, че в този отговор тя ще заобиколи или ще интерпретира не съвсем коректно съществените му изказвания, а за сметка на това ще подчертае грубостта на реакцията му и оттук ще определи цялата реакция като „смешна”. Може и да е смешна, но все пак той е прав. Поне в тези три важни точки, които изброих.

Колкото до Милена Кирова, при цялото ми уважение към авторитета й, опасявам се, че тя е права само в едно. Права е, че не е работа на писателя да спори с рецензентите си и че когато един автор излезе да защитава произведението си от критиката, самият този акт неминуемо му носи негативи. Дори може би присмех. С рецензията на Милена Кирова трябваше да спорят критиците. Но къде, по дяволите, бяха те?

Май от този въпрос трябва да започнем. И моля ви, отложете последния смях за по-нататък.

БЕЛЕЖКИ

1. Да не се бърка с „Южна пролет” (Инджов). Б.а. [обратно]

© Ангел Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.01.2006, № 1 (74)

Други публикации:
Култура, № 1, 13.01.2006.