Ангел Игов

web

Една вечер, както си гледах мача от Шампионската лига, мобилният ми телефон изпищя пронизително. Бях го оставил на мраморния плот на масата - стратегическа грешка, камъкът усили електронния писък дотам, че подскочих в креслото. С едно око, все още втренчено във финтовете на Роналдиньо, се пресегнах към телефона и отворих съобщението. Беше изпратено от интернет и гласеше: „Celuvam te, leka nosht. A.” Озадачено повдигнах вежди. Това пък кой беше? От два месеца се бях обрекъл на полумонашеско съществувание: чувствах се изтощен от последната си продължителна връзка и ми трябваше една подобаваща почивка без жени наоколо. Каква беше сега тази особа, която ми пращаше целувки за лека нощ? Прехвърлих в главата си жените, с които се бях виждал напоследък: колежките от фондацията, една-две стари приятелки, братовчедка ми от Враца, която дойде за няколко дена да си гледа резултатите от кандидат-студентския изпит. Не, нито една от тях нямаше причини да ми изпраща подобно съобщение. Откъм телевизора коментаторът продължаваше да се пали и да разнищва тактически схеми с гъгнивия си глас, но аз вече не му обръщах внимание. С монотонно натискане на копченцето преминах през списъка си с адреси. Albena-Alya-Bibi-Bilyana-Borqna-Cvetelina-Denica... И така до Zlatomira. Странно беше това, да преминавам през всяко име, да си спомням за човека, който се криеше зад него. В списъка имаше имена, за които не се бях сещал от месеци: бивши гаджета, бивши гаджета на приятели, неоползотворени случайни запознанства, или просто жени, с които по някаква причина не се бях виждал и чувал отдавна. За някои ми трябваше известно време, докато се сетя кои са изобщо. А при други изведнъж се плясвах по челото и си казвах, че трябва да им се обадя. Хората минават през живота ти, изчезват или остават в периферията, но имената им си остават. Дали тази Cvetelina, с която не се бях виждал от две години и половина, продължаваше да си е същата Цветелина?

За нито една от жените в списъка не звучеше кой знае колко правдоподобно да ми праща целувки за лека нощ. Това нищо не значеше, разбира се... Възможно беше някоя от тях изведнъж да е решила да ме сваля, или пък просто да се е сетила за мен с мило чувство. Съобщението беше подписано от “А.” Върнах се в началото на списъка и се втренчих с недоверие в двете имена горе. Не, нито Албена, нито Аля, нито пък техните латински превъплъщения звучаха като вероятни податели. Албена ми беше колежка във фондацията, вършеше черната работа на една овца, която отговаряше за връзките с обществеността. Имахме си телефоните само защото от време на време се налагаше да свършим някаква работа заедно. Един-единствен път ходихме да пием кафе, когато на нея й оставаше половин час до някаква среща, а на мен не ми се прибираше. Дали беше възможно изведнъж да се е влюбила в мен? Мисълта ми подейства хем ласкателно, хем смешно. Албена беше върлинеста млада жена с прибрана на опашка невзрачна коса и скучни очила, увиснали над длъгнестия й нос. Освен това, доколкото ми беше известно, си имаше сериозно гадже: някакъв обезумял програмист с щръкнала коса и огромни зъби. Не, Албена отпадаше от списъка. Поне така се надявах. Аля пък беше дребничко енергично девойче с кестенява коса на ситни къдрици, с което преди години движехме в една компания, после се запиляхме всеки в своята си посока, но се случваше да се видим от време на време. За последно - преди месец и нещо, пихме по една бира в Чартъра. Навремето бяхме сравнително близки, но никога не беше прескачала искра. Тя не беше мой тип, а вероятно и аз не бях неин. Не, Аля със сигурност нямаше да ми праща целувки за лека нощ. Съществуваха ли А-та, които да ми имат телефона, без аз да знам? Поне в момента не можех да се сетя.

Върнах се към телевизора. Барселона водеше с 2:0 и до края оставаха двайсетина минути, гърците с нищо не показваха, че ще се опитат да обърнат мача. Някакъв юнак по дясното им крило търчеше много въодушевено, но без особен практически резултат. Гъгнещият коментатор препоръчваше на гръцкия треньор, който всъщност беше хърватин, да вкара в игра Дзамбалакис, или нещо такова. Прозях се и изключих телевизора. Лека нощ.

Следващият ден не се отличаваше с нищо особено. Отидох в офиса към десет, забодох се пред компютъра и продължих да се ровя из сайтовете на европейските университети, в които се изучаваше славистика. Скучна работа, ако вече си завършил висшето си образование и не смяташ да започваш второ. От време на време хвърлях по някой поглед на колежките, опитвах се да преценя дали има вероятност някоя от тях да ми е пратила снощния есемес. Стори ми се, че Гергана ме гледа някак особено; наумих си да я държа под око в следващите дни.

На път за вкъщи изядох два хамбургера на две различни места, на второто изпих и един айрян, после си хванах автобуса, натиках слушалките в ушите си и с тяхна помощ изтраях четирийсетте минути, за които запъхтяното возило взимаше разстоянието до нас. Прибрах се, отворих си една бира от хладилника и седнах пред телевизора, но не намерих нищо интересно и го изключих. Известно време гледах тъмния екран, но и това ми омръзна. Облякох си пижамата, мушнах се в леглото, наместих възглавницата зад гърба си и разтворих оная огромна тухла, „Окото на мрака” от Роджър Гримсдейл. Почти я бях преполовил, на Дан и дорестия му кон им предстоеше едно опасно пътешествие през Желязната гора. Зачетох се и постепенно изгубих допир с реалността. Омагьосаните птици се стрелкаха покрай острите шипове на железните борове и пищяха на прокоба. Дан яздеше бавно и се питаше колко ли време ще му трябва да се добере до Евирон. Тъкмо се опитваше да си припомни пророчеството, за което някога му бе разказал старият Трьондсторн, когато телефонът пак писна и ме върна обратно в стаята с жълтеникавите пердета.

„Celuvam te, leka nosht. B.”

Втренчих се неразбиращо в последната буква. „В”? Дали неизвестната ми обожателка беше решила да си сменя подписите по азбучен ред? Отново превключих на адресника. Bibi-Bilqna-Borqna. Биби - боже мой, Биби - това би било напълно в неин стил. Или поне щеше да бъде, ако не бяхме скъсали преди три години. От всичките ми гаджета, тя успя да ме доведе най-близо до нервна криза. Беше истински терор. Обаждаше ми се по три пъти на ден, изпяваше ми с шеметна скорост какво е правила досега, какво прави в момента и какво ще прави след малко, и очакваше да чуе същото от мен. Държеше да ходи навсякъде, където ходех аз, за да може да гледа на кръв приятелите ми, особено жените, и всяка втора такава вечер завършваше със скандал. И до днес не мога да си обясня защо я търпях толкова дълго: трябва да съм бил влюбен.

Биляна беше майката на един приятел: имах й телефона не за друго, а защото той често се обаждаше от нейния. Жената беше на петдесет и една, с две деца и мъж архитект. Не допусках, че може да ми праща целувки за лека нощ. За сметка на това мисълта за Боряна ме накара да се оближа. Това беше едно много сладко миньонче с големи гърди, с което се запознахме на морето. Просто усещах как нещо напира в банския ми, докато говоря с нея. Вероятно и гаджето й го усещаше, защото ме гледаше доста свирепо, беше някакъв спортист, който можеше с един шамар да ме запрати до шамандурата. На няколко пъти се видяхме и в София, но тя май продължаваше да е с него - а пък и да не беше, едва ли щеше да ми праща такива изненадващи есемеси. Вярно, че ме гледаше с един такъв блещукащ поглед в хитрите си очички, но тя май всеки така гледаше. В интерес на истината, почти я бях забравил, а това навярно означаваше, че тя мен съвсем ме е забравила. Не че имах нещо против да ми праща целувки за лека нощ - хич даже - но дълбоко се съмнявах, че е възможно.

Въздъхнах и отново взех в ръце „Окото на мрака”, но вече не беше същото. Дан разговаряше със сляпата билкарка в къщурката й край Мътното езеро, а аз се улавях, че мисля за есемесите. Чудна работа, на кого му беше щукнала тая шантава идея? Най-вероятно не беше никаква жена, ами някое приятелче си правеше майтап. Преди да заспя, реших, че ще му дам да се разбере, само да го хвана.

Сутринта се събудих в лошо настроение и цял ден не можах да свърша никаква работа. Отварях всевъзможни портали и сайтове, но снимките ми се сливаха, думите се късаха и буквите се подреждаха по азбучен ред. „В” ли ще бъде тази вечер, или „С”? Този въпрос ми хрумна някъде по обяд и не ме остави до вечерта. Този път не посмях да пусна телевизора, не посегнах към „Окото на мрака”. Разхождах се нервно из хола и псувах наум, час по час вадех телефона от джоба си и се вторачвах сърдито в екрана му. Някъде към десет и половина, тъкмо докато го прибирах обратно, той изпищя. „С” беше. „Celuvam te, leka nosht. C.” Изведнъж се почувствах някак странно успокоен. Сега поне знаех, че неизвестният изпращач е избрал латиницата и можех с чиста съвест да си спомням за Cvetelina, за стегнатото й тяло и перверзната извивка на устните й, за божествения секс, който правехме почти всяка вечер в продължение на няколко месеца, докато накрая дойде моментът да заминава за Германия. И дотам беше.

Не, разбира се, че не се и опитвах вече да гадая кой ми праща тези съобщения. Най-вероятно неизвестният майтапчия в някакъв момент щеше да се издаде. „Абе, батка, ти нещо ми изглеждаш влюбен, да не би да получаваш любовни есемеси? Хаааа-ха-хааааа...” Но изведнъж открих, че ми доставя удоволствие да минавам всяка вечер през поредната буква в адресника си, да отсявам женските имена и да си спомням за всяко от тях. За името и за носителката му. Азбука на жените. Май някъде бях чел нещо с подобно заглавие. Ето, сега можех да си спомням всички жени по азбучен ред. Не беше честно така да се забравят хората, дори ако не искаш да ги виждаш повече. Пък и всъщност онези, които забравяш, са все хора, които никога не са ти причинили зло, просто по някакъв начин са си събрали багажа и са заминали в неизвестна посока. Започвах да изпитвам благодарност към анонимния майтапчия, който едва ли съзнаваше каква огромна услуга ми прави. Помагаше ми да се боря със забравата, реставрираше занемарени спомени - и чрез спомените за други хора си спомнях какъв съм бил самият аз по това време, какво съм мислел и какви съм ги вършил.

Много добре помня кога окончателно взе да ми харесва това: на буквата „F”. Дотогава все още се дразнех, ядосваше ме фактът, че някой е тръгнал толкова настойчиво и методично да се бъзика с мене. Наистина очаквах с любопитство есемеса, предвкусвах почти кулинарното удоволствие от специфично подправения спомен - сладък, горчив, лют, кисел, с дъх на канела, на къри, на куркума - но все пак си оставаше някакво зрънце гняв, неприязън към безименния натрапник, който така агресивно се вмъкваше в личното ми пространство, не, в самия мен се вмъкваше, насочваше мисълта ми към определени неща, моделираше ме по някакъв свой си загадъчен план - или пък просто се шегуваше. Но буквата „F” ме стресна. Защо ли - ами защото в адресника нямах нито едно име с „F”. Не познавах такава жена. Не познавах такъв човек въобще. Нямах нито Филип, нито Филипина, нито Фердинанд или каквото още там може да се измисли. Нямах спомен, който да започва с „F”. И това ме накара да ценя спомените си повече. Не бяха толкова много; не можех да си позволя да ги губя един по един.

Но някъде към „N” вече бях претръпнал. Писъкът на телефона и полягането в спомена вече се бяха превърнали в приятен вечерен навик, от ония приятни навици, които в един момент започват да ти омръзват. Нямаше го нетърпеливото очакване, което в началото ме глождеше цял ден, а вечерта заплашваше да експлодира в истерия. Спокойно си вършех работата, прибирах се, пиех по някоя бира, гледах телевизия или четях (свърших „Окото на мрака” и подхванах „Тайните писма на Изабел до Бога”, авторът беше някой си Фабиан Алонсо Вега и го наричаха новия Коелю, но не ми хареса), после в един момент се разнасяше познатият писък, аз се усмихвах, вземах в ръка телефона, отварях на адресника и си спомнях.

Естествено, нямаше как да избягам от мъжките имена, макар че те бяха по-малко. Лесно пренебрегвах имената на приятелите си и на мъжете, с които така или иначе се срещах често. Но от време на време изникваше по някое име, което не бях произнасял отдавна. Гледах да не се разсейвам с тях. Интересуваха ме женските имена - тъкмо към тях отвеждаха неизменните целувки за лека нощ. И със сигурност беше по-забавно да си спомням за тях. По средата на азбуката вече се бях научил автоматично да пропускам мъжете в списъка. На „Q”(където, разбира се, нямах нито едно име) установих, че играта вече не ми доставя такова удоволствие. Дотолкова бях свикнал с тези ежедневни есемеси, че във вечерта на „Q” съвсем забравих за тях; оставих си телефона в кухнята и седнах да гледам някакъв филм, в който Брус Уилис за пореден път спасяваше света. Чак когато минах през кухнята да си взема нещо за хапване, видях телефона на масата и го погледнах. „Celuvam te, leka nosht. Q.” Хи-хи, казах си, почнаха да се изхвърлят вече. Нямам никакви спомени с „Q”, съжалявам.

Но две вечери по-късно, след като пребродих всичките си женски спомени с „S” (доста бяха), изведнъж се притесних. Приближавахме края на азбуката - и какво щях да правя, когато буквите свършат? За пръв път в съзнанието ми изплува мисълта, че един ден есемесите ще спрат. Че вече няма да получавам целувки за лека нощ, вече няма да мога да си спомням за жените в живота си. Че ще бъда лишен от този може би вече малко досаден, но приятен навик, който се беше превърнал в неизменна част от представата ми за ред и уют. Който и да бе измислил играта с есемесите, със сигурност беше предвидил това. Безобидният майтапчия отново се преобрази в мрачен преследвач.

И тогава взеха да се случват странни работи. Разни неща от къщи започнаха да изчезват. На сутринта след съобщението от „U” (празен ход - има ли въобще българско име да започва с „У”) както обикновено станах, наплисках си лицето с вода, влязох в кухнята и отворих шкафа с намерението да си направя кафе. Извадих пакета и загребах с лъжичката, но когато я извадих, в нея нямаше нищо. Надникнах вътре - пакетът беше съвсем празен. Зяпнах. Ако не ме лъжеха спомените, бях купил този пакет преди десетина дена, нямаше как да съм го свършил, вкъщи пиех не повече от чаша дневно. С известно притеснение хвърлих празния пакет в кошчето, излязох и пих кафе във вмирисаното барче отсреща. Беше малка дупка с не повече от пет маси, цялата бе пропита с миризма на цигари и те оставяше с натрапчивото усещане, че няма нито един прозорец. Бях единственият клиент: тук хората не идваха за сутрешно кафе. И нищо чудно - кафето им беше отвратително.

„V” беше благодатна буква, така че пак имах много спомени. Но през цялото време не ми излизаше от главата мисълта, че скоро всичко ще свърши. Какво, по дяволите, какво щях да правя тогава? Изведнъж усетих странна тревога, сякаш животът ми беше зле завързан балон, който постепенно издиша. Пресегнах се към нощната масичка с намерението пак да зачета онази глупост, „Тайните писма на Изабел до Бога” - но книгата я нямаше там. Усетих как по цялото ми тяло, от пръстите на краката до косата ми, пробягва тръпка. Скочих и претърсих цялата стая. Надникнах под леглото, преместих го, за да видя отзад - нямаше я. Хукнах в хола, обръщах мебелите, прерових трескаво всяко чекмедже, търсих я и в кухнята, в тоалетната - нямаше я и я нямаше. Мамицата му, какво ставаше в тази къща?

На сутринта отново се принудих да пия гнусното кафе отсреща; барманът ме гледаше подозрително изпод подпухналите си клепачи. В офиса бях нервен, гледах всички навъсено и отговарях едносрично на досадните им въпроси. Как да е, свърших си работата за деня и изведнъж ми хрумна, че не искам да се прибирам у дома. Щеше ми се да се поразходя, да се разведря малко. Тръгнах безцелно по улиците: цял ден беше валяло, във въздуха още витаеше сурова влага и народът явно предпочиташе да си седи вкъщи, вместо да се шляе на това време. От всички посоки духаше слаб, но хладен вятър, чувствах студените му длани по кожата си. Хлътнах в една гостилничка и вечерях, гледах да проточа яденето колкото се може по-дълго. После ми щукна да ида на кино - късната прожекция - дори не помня какво гледах. На излизане от салона включих с надежда телефона си, но съобщение нямаше. Който и да пращаше тези проклети есемеси, явно искаше да ги получавам вкъщи. Нямах повече сили да се мотая из подгизналия град. Хванах последния автобус и се прибрах. Тъкмо си събличах якето и телефонът писна. „W”. Но с „W” не започваше никой мой спомен.

На следващия ден се чувствах малко по-добре. Бях си купил вече кафе, така че поне вмирисаното барче ми беше спестено. В работата - нищо особено. Налегнало ме беше сякаш някакво тихо примирение. Вечерта се прибрах у дома, пуснах телевизора и почти апатично дочаках новия празен ход. „Х”. Към края на азбуката спомените започваха да оредяват. Изгасих телевизора и отидох да си измия зъбите. Отворих шкафчето, взех пастата и се пресегнах за четката - нямаше я. Нямаше я. Нямаше я.

Спах непробудно. На сутринта станах късно - беше събота - със смътното усещане, че съм сънувал някакъв много продължителен и интересен сън, но не можех да си спомня нищо. Цял ден не си показах носа навън - така или иначе времето беше скапано, валеше ситен дъжд и от прозореца блоковете приличаха на проскубани гълъби. От време на време изчезваха разни работи - първо захарницата, после чехлите ми, чадърът, който бях оставил в коридора. Вече не ми пукаше. Ходех из къщата и гледах как предметите един след друг се изпаряват. Неусетно дойде вечерта и получих предпоследното съобщение: „Celuvam te, leka nosht. Y.” Това, разбира се, бяха Яна и Йоана - близначките от предишната ми работа, едни сладурани, с които излизахме на клубче от време на време. Ходеха с двама близнаци от Видин. Припомних си внимателно очите, косите им, луничките по лицата им, фигурите им - повече подробности не знаех, бяха ми само приятелки. Значи за утре оставаше „Z” - Златомира. Измих си зъбите с пръст (добре поне, че пастата още беше там) и си легнах.

Пак така спах като пън, но на сутринта апатията ме беше напуснала. Не ми харесваха тия работи с изчезващите вещи и дъжда навън, не ми харесваха проскубаните блокове, които надничаха в прозореца ми. Навярно щеше да е по-добре да изляза, да глътна малко чист въздух, да се видя с някого, да споделя опасенията си. Наврях се в черните си дънки, облякох пуловера на голо - всичките ми фланелки липсваха - и тръгнах да излизам. Извадих ключа от джоба си и понечих да отворя вратата, но ключът се удари в дървото и падна на плочките. Погледнах невярващо към бравата: ключалката беше изчезнала. Просто нямаше никакъв отвор, нищичко. Не можех да изляза. Значи и дотам бяха стигнали. Бавно вдигнах ключа от земята и тръгнах обратно навътре. Беше неделя и ключалката ми я нямаше. Беше неделя и вечерта трябваше да получа последното съобщение, съобщението от Златомира. Не можех да изляза, не можех да избягам. Нищо не можех. Не можех дори да си спомня коя, по дяволите, е Златомира.

© Ангел Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.12.2007, № 12 (97)