НОВИ СТЕПЕНИ НА СВОБОДА

Александър Андреев

web | Нови степени на свобода

Дневник на героя, 9.09. - 9.11.1989

- ... тъй че това не е власт, а просто администрация - безгрижно говори Йохан, опънал дългите си ръце и крака към съответните агрегати на малкия ситроен, който под негово управление превзема някакво баирче между Лиеж и границата с Германия. - Най-много да ни върнат обратно, нищо повече.

Поредната сказка за структурата на западноевропейската демокрация е предизвикана от неудържимия страх на Евгени, че немските граничари ще го спипат без виза и веднага ще го оковат с вериги в някое влажно мазе, където плешив садист с монокъл ще жигоса по стъпалата му пречупени кръстове. Би му станало далеч по-леко, ако Йохан за момент зареже абстрактните си разсъждения за гражданските права и за дребните нарушения, които мълчаливо се толерират в интерес на свободата, и вместо това го плясне с длан по бедрото (темата за хомосексуализма вече е забравена) и му подхвърли някакви по мъжки сурови, окуражаващи реплики. Нещо в смисъл: "Стегни се бе, копеле, те изобщо не проверяват." Само че на Йохан и през ум не би му минало да натовари с приятелски заряд думата "копеле", без значение на кой от шестте достъпни му езика. А и по бедрото едва ли би го пляснал, защото на достъпния му телесен език това е наказание, а не приятелска подкрепа. Изобщо за него границата към другия минава по съвсем различни коти, мисли си Евгени и в напрегнатото му съзнание смътно се заражда някакво литературно обобщение: Те с лекота преминават териториалните граници, ние пък - междучовешките. Или нещо подобно, във всеки случай изводът е утешителен: тях историята ги е освободила от унизителния страх пред властта, нас пък Господ ни е дарил с умението да постигаме съкровена близост.

Пътуват за Бон, където един германец, приятел на Йохан, защитава докторската си дисертация.

- За тебе сигурно ще е интересно - беше му казал Йохан миналата вечер след поредната серия от бири в алтернативното кафене. - Темата е за отношенията Изток-Запад, а това сега е особено актуално в Германия. Нали знаеш, отворената унгарска граница, гражданските протести в ГДР...

Евгени енергично бе закимал с натежалата си глава, въпреки че не му беше съвсем ясно какво общо има лично той с демонстрациите в Лайпциг и с книжните теории на някакъв бонски политолог. Широко им е около врата...

Сега, разбира се, от душа му се иска да беше отказал. Уж се опитва да гледа пейзажа (в момента - някаква борова гора, извадена сякаш от тевтонска сага), но в ума му като досаден основен шум се развиват потискащи сценарии: германските граничари го залавят като български диверсант, изравят от чантата му скрития жълт паспорт, който трябва да му послужи за влизане обратно в Белгия, подлагат го на кръстосан разпит, веднага уведомяват българските служби за заловеното лице, София го изтегля с дипломатически автомобил и после със самолет (и увит в килим) от Бон, Държавна сигурност вече е научила за намерението му да участва в псевдонаучно, антикомунистическо мероприятие, започва следствие за контактите му с чужди тайни служби и за намерението му да създава в България граждански комитети по подобие на източногерманските, Магда му носи цигари, а сиренето, което е накиснал в стаята си, постепенно овонява цялото спретнато белгийско общежитие, защото никому не идва наум да се запита къде е изчезнал онзи симпатичен българин...

- Едно сирене в стаята ми, дето го... - подхваща Евгени нишката, за да помоли Йохан, ако нещо..., но бързо млъква, тъй като своевременно е осъзнал нелепостта на неизречената си молба, а успоредно с това е регистрирал синята табела с дванайсетте звезди и надписа "Duitsland - 1000 м.".

Йохан намалява скоростта и го дарява изпод козирката на безцветните си вежди с традиционния недоумяващо-въпросителен поглед:

- Какво сирене?

- Нищо, нищо - мърмори Евгени, подръпвайки предпазния колан; внезапно се е изпотил. - Стигнахме границата като че ли?

- Ако пък толкова те е страх, слез на паркинга и мини пеша - предлага Йохан. - Там при камионите съвсем няма проверка.

Това Евгени не може да си го представи нагледно, но щом приятелят му казва... Ситроенът отбива вдясно, на стотина метра преди будката на граничарите, Евгени Митев измъква крака навън и предпазливо стъпва върху асфалта. Усещането е странно и в първия миг му се струва, че по незнайна причина граничната територия упражнява повишена гравитация. Основният шум в главата му изплюва още няколко оловни предихания: свята и неприкосновена, бдят ден и нощ, щит и меч... След което се задавя и млъква. На паркинга е подозрително тихо. Няколко камиона, един шофьор по анцуг, разпънал карта в сянката на тира си и безбрежие от пуст, застрашителен асфалт до кафенето отсреща, на германска земя. Усеща краката си като бетонни колони на платформа в открито море, а Йохан вече е опънал платна към КПП-то.

Въпреки гравитацията, до средата на паркинга граничното нарушение му се удава сравнително успешно. Вече вижда как след няколко крачки ще премине мислената линия между кралството и Федералната република, маркирана заплашително от будката вляво, когато чува иззад гърба си предупредителна кашлица и някаква повтаряща се дума, която звучи като "Момент!". Бавно извърта глава като крайбрежен фар и примигва срещу западното слънце. Естествено, очаква полицейски кучета, униформени германци с автомати и накуцващия сатана с монокъла, но за свое облекчение съзира само шофьора с анцуга, който подтичва подире му, размахвайки картата. Едва сега забелязва и лепенката BG върху ремаркето на тира. Само това липсваше...

- Ало, момент, момент - продължава рефренът си сънародникът, слабичък мъж с голяма глава, увиснали рамене и непропорционално дълги ръце. - Ich fahren fsr Frankfurt... Autobahn Nummer bitte?

Допреди секунда Евгени е бил готов доброволно да се предаде: белезниците, килима, ремаркето - София. Но трогателно-безпомощният немски на тираджията и опърпаната българска пътна карта го връщат на територията на фактите и разпръсват тревожната мараня. Обзема го желание едва ли не да прегърне маймуноподобния и да му покаже всички пътища на този свят: до Париж, Лондон, Рим, Берлин и Токио. Все пак навреме съобразява, че не е разумно да издава националната си принадлежност: тоя ще вземе да му се лепне, ако не и по-лошо, нали знае от Жоро, че тираджиите си падат нещо ченгета...

- No, thank you - кой знае защо именно на английски отказва да си вземе цигара от протегнатата кутия марлборо.

Притежателят на лилавия анцуг не губи кураж, макар че езикът на Шекспир очевидно липсва в интелектуалния му патримониум. Той прибира цигарите и отново се съсредоточава върху картата, преминавайки с лекота към езика на Ботев, Вазов и на глухонемите:

- Тука е Аахен, нали така? А така, а кой аутобан да взема за Франкфурт? Аутобан, Франкфурт на Майн? Майната ви и белгийци, нищо не разбирате...

Докато усърдно крачи с пръст по картата, Евгени преценява дали да се засегне от псувнята по адрес на белгийците. Тревожи го и друго: картата е на български и тираджията може да го заподозре. Макар че такива изгледи няма - човекът се е запотил от интензивния си монолог и сега удовлетворено очаква резултата. Пък и едва ли толкова го вълнува сходимостта на кирилицата и латиницата. Евгени междувременно е открил детелината, където аутобан номер 4 от Аахен се пресича с номер 67 за Франкфурт и чертае във въздуха някакви дъги, които трябва да илюстрират движението на камион, захождащ към нов аутобан. Само дето не бръмчи с устни като децата, шофиращи въображаем автомобил.

- Ja? Ja? - завършва с подканващ въпрос пътното си упражнение.

- Я бе, я, всичко ми е ясно - тупва го по рамото сънародникът. - Цигари да искаш? Две марки кашончето.

Забравил, че не знае български, Евгени механично поклаща глава, че не ще, но тираджията разбира обратното и се насочва към камиона. Объркването е пълно и Евгени вече губи ориентация на какъв език да говори, да разбира и да клати глава. Все още стои полуразкрачен над мислената граница между Белгия и Западна Германия, между кирилицата и латиницата, между българския и чуждия, между да и не; откъм тира му маха маймуноподобният сънародник, откъм кафенето - европейският хомо сапиенс. Пък той не ще нито цигари, нито Бон, нито розово масло, нито политология; иска само да го оставят на мира. Я, я. Я всички си таковайте...

Няма нищо по-трайно от променливото време
(някъде в Европа, 80-те години)

Очевидно вече никога нямаше да го оставят намира... Нисим Войнов неведнъж беше работил под прикритие в чужбина, но досега не се бе сблъсквал с противник, чиято безскруполност е като кратер на вулкан: бездънна и смъртоносна. Не, това вече не е противник, а враг. Противниците спазват някакви правила, в занаята важат неписани закони. Един агент на ЦРУ, на СИСМИ, на Федералната разузнавателна служба също може да се опита да го ликвидира, но неговите действия са предвидими и логични, тъй че Войнов всякога добре знае докъде и доколко. Нещо повече: по негласно, ала непоклатимо споразумение всеки разузнавач дава своя принос за съхраняването и продължаването на общия им, толкова рядък вид, на последните рицари в модерното време, на онези мъже и жени, отбрани сред милионите и осъдени да бъдат по-умни, по-бързи и по-безсмъртни от останалите. Ти нямаш право да мразиш и да обичаш, защото разузнавачът е нещо като съвременен пророк: той изпълнява висша повеля, неговият дух е издигнат над всекидневното и се управлява от Абсолютния Разум и от Абсолютната Воля... Колко пъти беше чувал тези думи на Професора, които смущаваха много хора от софийския отдел със своята надкласова абстрактност. Но как ли да изпълни напътствията на Професора, когато се бе залутал в една джунгла, пълна с лакоми и хищни зверове? Не, те дори не са зверове, защото хищникът убива само от глад, а тяхната жажда за пари е неутолима, кръвожадността им - произволна. Скритият и мрачен свят на международния наркотрафик не познава джентълменството, той не се ръководи от държавен интерес, там живият враг винаги е враг, а единственият приемлив съперник е мъртвият съперник...

Нисим Войнов-Соломон Таверние бе захлупил чело на една от банките за молитва в брюкселската катедрала и почти не смееше да вдигне поглед към малцината богомолци или към шеметните сводове на Божия дом. В момента християнската църква сякаш бе последното му убежище, с горчив сарказъм си мислеше българският разузнавач, атеист и евреин. Противно на всякаква логика, противно дори на професионалните си убеждения, Нисим Войнов усещаше, че тъкмо тук, под смазващите обеми на католическото светилище, тук, където човекът-индивид е обречен на мравешка нищожност, съизмервайки се с божественото величие и полета на сляпата вяра, именно тук трябва да тегли чертата и да се взре в себе си, за да си отговори на най-простите и най-вечни въпроси: Кой съм аз? Как да живея занапред?

Мисията му бе на ръба на катастрофата.

... След експлозията край мотела, Войнов по инстинкт се отказа от плана си да повика такси за Антверпен. По-сетнешният ход на събитията за пореден път му доказа, че трябва да се вслушва в предчувствията си. Измина пешком десетина километра през равното и монотонно фламандско поле, стигна до някакво междуградско шосе и тръгна успоредно с него, избягвайки сноповете светлина от фаровете на редките в този час автомобили. Щеше му се да полегне в крайпътните храсти, а на сутринта да вземе автобус до Кортрейк, но разбираше, че това може да се окаже опасно. Лесно се справи с катинара на един велосипед, оставен край автомивката на затворена бензиностанция и към шест и половина се смеси с ранобудните ученици и работници пред кортрейкската гара. Докато чакаше влака за Антверпен, избра номера на кантората си, макар че в този ранен час Хилде сигурно все още страстно прегръщаше възглавницата си. И този път предчуствието му се оказа правилно: още след второто позвъняване отсреща се обади строг мъжки глас с френски акцент. Войнов веднага затвори и набра домашния телефон на Хилде. Тя поне звучеше според очакванията: сънена и невинна.

- Слушай внимателно, Хилде - подхвана той без никакви предисловия. - Попаднах в сложна ситуация, която ще ти обясня друг път. В кантората има някой, предполагам полиция. Сигурно ме търсят, но ти не се тревожи, всичко това е гигантско недоразумение. Искам от тебе само едно: да отидеш както обикновено на работа, да разбереш какво става и точно в 12.30 да се прибереш у дома си за обедната почивка. Аз ще ти се обадя към един. И никому нито дума, че сме разговаряли. Прави се, че нищо не знаеш.

Отсреща чу само учесетеното дишане на секретарката си, което познаваше тъй добре; само дето обстановката, в която го беше чувал, нямаше нищо общо със сегашната.

- Е, хайде, Хилде, не го взимай толкова навътре. Нали ми вярваш?

- Вярвам ви, господин Таверние - промълви момичето. - Ще направя както казвате...

След този разговор веднага смени билета си и взе пътнически влак за Брюксел. Слезе на Северната гара към девет часа и избра едно мърляво, работническо кафене, където си поръча двойно еспресо и разгърна тазсутрешния "Хет Фолк". "Експлозия на 48-ия километър... Собственикът на колата, търговецът С.Т. навярно е станал обект на атентат, смята полицията... Жертвата все още не е окончателно идентифицирана... Една от първоначалните хипотези се свързва с палестинска терористична организация... До сутринта районът беше блокиран, но издирванията засега не дават резултати..." Засега... Но може би още в тазвечершните вестници ще се появи полицейска рисунка на търговеца С.Т., който се издирва във връзка със смъртта на О.А. - комарджия, дребен мошеник и стар познайник на белгийската полиция, оставил за спомен отпечатъците си в централния й компютър. Нямаше никакво време за губене.

Група туристи разпръсна съкровената тишина в храма и Нисим Войнов тревожно потрепна на излъсканата дървена скамейка. Брюкселската свръзка трябваше да дойде всеки момент. От кафенето бе успял да проведе три много важни телефонни разговора, които внесоха тягостна яснота в обърканата картина. Може би за втори път в кариерата си заложи на шанс и позвъни на тайния телефонен номер във вилата на Де Вилде. Събеседникът му отсреща явно беше чел вестници, защото си спести въпросите, дори не го попита откъде е научил този телефон. И двамата знаеха, че линията е чиста, но въпреки това краткият им разговор би изглеждал почти безобиден за непосветения. Войнов бе решил да играе ва банк и потвърди уговорката им за пратката - знаеше, че рискува, че София може да се възпротиви, но просто нямаше друг изход. Де Вилде беше професионалист и не поиска гаранции - ясно му беше, израелецът е попаднал на мушката на конкуренцията и трябва да се крие. Обеща до 48 часа да разбере кой се крие зад акцията и да приведе уговорената сума по сметка в "Креди Сюис" веднага след получаването на стоката. Войнов го помоли да задържи и виното в складовете си - един жест на доверие, който, впрочем, му спестяваше и допълнителните грижи. В един часа задъханата Хилде го затрупа с объркана и тревожна информация: кантората и домът му са разбити, изчезнали са много документи и всички дискети, паметта на компютрите е заличена; от сутринта полицията е запечатала помещенията, тъй като Соломон Таверние се издирва във връзка със смъртта на някакъв египтянин, убит от автобомба в колата на израелския търговец.

- Боже, колко ме е страх, господин Таверние! - почти плачеше момичето. - Кои са тези хора? Защо го правят? Дали няма да посегнат и на мене?

- Успокой се, Хилде - Войнов се помъчи да възвърне обичайния си, ироничен тон. - Те може би просто са търсели семейния ми албум, за да видят как съм изглеждал като бебе.

- Не се шегувайте с мен, господин Таверние! Да знаете само какво ми е... Обадих се и на вуйчо ми, той нали е комисар в полицията, братът на майка ми...

Войнов застана нащрек, но запази закачливата нотка в гласа си, за да не стресне момичето:

- И какво? Той веднага пристигна с цялата си жандармерия, за да ти обърше носа? Или пък ти каза, че твоят работодател е двоен агент на КГБ и ЦРУ, който иска да вдигне във въздуха Главната квартира на НАТО...

- Не, не, той ми каза... - Хилде внезапно замлъкна.

- А, разбирам, казал ти е, че съм женен и че не бива да се забъркваш в любовни афери с типове като мене.

- Господи, не! Но той ме предупреди, че не бива... Господин Таверние, той ми каза, че получили информация за вас от свой човек, внедрен в престъпните среди. Той... - Хилде пак се разхълца, а съобщението й, което за Войнов беше въпрос на живот и смърт, отново потъна някъде зад развълнуваната й гръд.

- Е добре, Хилде - внезапно смени тона Соломон Таверние. - И без това нямам много време да слушам разните полицейски фантасмагории. Благодаря ти за услугата. Оттук нататък ще се оправям самичък. Дано някога пак да се видим. Заплатата си за следващите три месеца ще получиш с банков превод. Сбогом, Хилде, ти беше чудесна секретарка.

- Не, моля ви, не затваряйте, господин Таверние! Аз трябва..., аз искам да ви кажа..., той каза, че сте агент на българското разузнаване и започват издирване... О, колко ме е страх!

- Така, така - продължи механично Войнов, докато с мислите си вече бе съвсем другаде. - На българското и на монголското. Само дето не са ми дръпнати очите. Ти си сладур, Хилде, и ако бях на мястото на вуйчо ти, щях да те държа далеч от подобни глупости. Сега вземи едно хапче, или по-добре една вана, и легни да спиш, пък аз ще ти се обадя довечера. И поздрави вуйчо си от мене.

Информацията от Хилде автоматически предопредели следващия му телефонен събеседник: брюкселската връзка, с която имаше право да влиза в контакт само при провал. А провалът беше налице. При това тотален. Оставаше му една-единствена, крехка и хлъзгава опора: Де Вилде. От другата страна бяха Анестезиолога, ротердамската мафия, белгийската полиция и навярно всички западноевропейски тайни служби...

Пиер Терзиеф го чакаше в бюрото си на осмия етаж. И двамата бяха наясно със ситуацията, макар че репликите, разменени преди часове по телефона, изглеждаха повече от безобидни:

- Извинете, търся Джоузеф Зукързюсър от белгийското бюро.

- Вероятно грешите. Тук е бюрото на "Европейски търговски съветник".

- А знаете ли случайно на кой номер отговаря кореспондентът на "Ю Ес Ей Рипорт"?

- Съжалявам, не зная. Мисля, че американците са горе на шестнайстия етаж.

Разшифрован, този кризисен диалог всъщност означаваше:

- Пълен провал. Веднага трябва да напусна Белгия.

- Ясно. В момента имам канал през Европа.

- И ЦРУ е в играта. Кога и къде да се видим?

- Тук, в Международния пресцентър, в 16 часа.

Терзиеф му кимна да седне и довърши някакъв телефонен разговор, стиснал слушалката между рамото и ухото си. Междувременно прелистваше на компютърния монитор последния брой на своето списание и разсеяно си играеше с формата на страниците. Нисим Войнов се чувстваше неловко в новия си, лъскав блейзър с крещящата вратовръзка, а съвсем късо подстриганата му коса, обичката на дясното ухо и очилата "Армани" с полутъмни стъкла го караха неволно да се срамува. На всичкото отгоре вън валеше като из ведро и мокасините му се бяха навлажнили, въпреки огромния, парвенюшки черен чадър.

- Вие сте агентът по рекламата на... - започна според паролата Терзиеф, а Войнов изрядно го прекъсна:

- Да. Имаме среща в 16 часа.

- Точно така. Ето нашите оферти за рекламни съобщения, карета и цели страници. Прегледайте ги на спокойствие, а пък аз в това време ще ви кажа няколко думи за списанието...

Докато Терзиеф монотонно изброяваше цифри, говореше за тираж, разпространение и целеви групи, Нисим Войнов трескаво зачете инструкциите, написани на ръка върху опакото на рекламните оферти:

"Утре след 18 ч. вечерта на паркинга край товарната рампа в квартал Харен ще ви чака камион. Паркингът се намира близо до гара Харен-Юг, на ъгъла между "Рю дьо пре О" и "Харенберг". Камионът е ТИР с българска регистрация Р 44 23 и Р Е 21 89. Два комплекта ключове ще бъдат залепени под запасния резервоар вдясно на каросерията. Всички документи са зашити във възглавницата зад кабината: товарителниците, български паспорт с ваша снимка на името на Сотир Веселинов и съответните визи, шофьорска книжка и документите на камиона. Разтоварили сте българско вино за търговската фирма "E&G" и се връщате с празен курс към България. Маршрутът е: Лиеж-Ааахен-Кьолн-Франкфурт на Майн-Мюнхен-Залцбург-Грац-Виена-Сегет-Будапеща-Суботица-Белград-Калотина-София. Следва график за преминаване на граничните пунктове и телефони за контакт в случай на провал. Камионът ще бъде обявен като откраднат за издирване точно 22 часа след като потеглите. Дотогава трябва да сте влезли в България..."

Войнов прочете два пъти текста и го прелисти в ума си по същия начин, по който домакинът му разлистваше компютърния пейдж-мейкър: запаметена беше всяка запетайка и дори извивките на почерка. Човекът насреща му, с когото навярно се виждаха за пръв и последен път, нервно погледна часовника си, извади кутия пурети и побутна към Войнов големия пепелник и настолната запалка. Тревожният им, задъхан и безмълвен контакт отиваше към края си.

- Благодаря ви, господин Терзиеф - надигна се от стола си Войнов. - Ще обмислим офертите и още другата седмица пак ще ви навестя.

Домакинът му също се изправи и кимна с глава към запалената камина, където догаряше дъбов пън. Войнов и сам се беше досетил, тъй че внимателно положи рекламните диплянки върху жаравата и замислено проследи с поглед буйната игра на пресните пламъци. Терзиеф отново погледна часовника си. Спокойно, приятелю, ти дори не знаеш, че тепърва ще отскоча и до Люксембург, усмихна се наум Нисим Войнов, който добре помнеше второто златно правило на занаята: Не се доверявай никому, дори на своите. Разполагай винаги с резервна гаранция.

В 16.50 атлетичен мъж с парвенюшки блейзър и малка обица на дясното ухо сгъна италианските си слънчеви очила и купи билет за екскурзията до Люксембург. Групата германски туристи край автобусната стоянка бе твърде развълнувана от предстоящата дегустация в избите на Великия херцог, за да обърне каквото и да било внимание на скромния разузнавач и търговец на вино, който в последния момент запълни едно от незаетите места.

Дневник на героя, 9.09. - 9.11.1989

IV.

Едно от първите езикови потресения на ранния Евгени Митев беше предизвикано от детската му учителка по френски г-ца Дюгмеджиева. Портретът на стария банкер Дюгмеджиев зорко следеше хода на занятията, надвесил се сред гипсовите орнаменти над рояла, тъй че Евгени като хипнотизиран усърдно сричаше от първия учебник на Може, когато възрастната mademoiselle реши да му обясни етимологията на думата "бонбон":

- И тя иде от френския, Генчо, както всички хубави работи. Бонбон означава нещо много-много хубаво.

Патриотичното съзнание на бъдещия български писател, закърмено вече с Вазов и "родна реч, омайна, сладка", тогава искрено се разбунтува срещу тази несправедлива френска интервенция към най-сладките бастиони на родното слово: бонбон, плезир, парфе. Г-ца Дюгмеджиева обаче не знаеше пощада и забиваше все нови и нови стрели (с френско "р" за острие) в сгърчената езикова плът на нещастния си ученик: "петифура", "крем карамел", "мус о шокола"...

- Чуй само каква песен е, Генчо! - молитвено сплиташе ръце госпожицата и вирваше леко окосмената си брадичка към високия таван. - Не е простащина като "тулумбичка", "баклава" или "сутляш", дето са ни ги харизали турските поробители. Да не говорим за разните морени, осморки и планинки, с които днеска ни тъпчат другарите...

Трийсетина години по-късно Евгени Митев дреме на предната седалка до своя приятел Йохан, който също е любител на етимологическите разходки, но в момента по изключение мълчаливо внимава за пътя. Колата вече влиза в Бон, а някогашният питомник на г-ца Дюгмеджиева, изтощен от превземането на границата, преследва откъслечните спомени из полузаспалото си съзнание: реваншистите от Бон, бонският ястреб Аденауер, Бон надига глава за реванш, заплахи към мира отправя Бон, бон-бон, много-много хубаво...

- Хубаво градче, малко и скучно - обобщава Йохан със самочувствието на великодушен победител от последната война.

Евгени тръсва глава, за да прогони ястребите, които още кълват бонбони в детските му спомени, и механично съобщава:

- Но тук се намират и къщата на Бетховен, сградата на Бундестага и партийните централи на клерикалните партии и на социалдемократите.

Йохан е свикнал с неуместните забележки на своя приятел и само уточнява, че между клира и християнските партии има известна разлика, а лично на него цялата попщина му действа на нервите.

Пред университета са строени десетки велосипеди, част от притежателите им подпират стената, пушат и примигват зад кръглите си очилца. Развлечени черни палта, черни джинси, черни кубинки с връзки и черни, плетени шапки освежават дъждовния пейзаж. Местната академична младеж не набляга особено на жизнерадостта и дръзновението, отбелязва все още съненият Митев, подтичвайки подир разветите пешове на Йохан.

Когато най-сетне откриват аудиторията, защитата вече е започнала. Двамата се промъкват към най-задната банка в амфитеатралното помещение и сядат до три негримирани, безцветни и почти избелени студентки, чиято прилика е доведена до буквалност от униформените им черни пуловери и грубите африкански гривни на китките. Иначе на предните редове са се настанили спретнати дами на средна възраст с прически и господа от същата възрастова група в безупречни костюми и с офицерски подстригани, розови вратове. Редом със студентите сред публиката не липсват и традиционните академични ексцентрици: посивял мъж с дълга конска опашка, рокерско яке и огромен медальон на врата, кльощава преподавателка (еколожка?), остригана нула номер, която разхожда антиядрен афоризъм, избродиран върху памучния й пуловер: Една-единствена ядрена експлозия е в състояние да ти съсипе целия ден. Въпреки това всичко е спокойно, благообразно и прилично, дисертантът леко се гърчи зад катедрата, а публиката с чуство за отговорност следи тезата му - доколкото Евгени разбира, освежен вариант на теорията за конвергенцията. Под прозореца тътне вечерното бонско движение, не липсват и христоматийните отблясъци от неоновите реклами по "Конрад-Аденауер-Алее". Бонските ястреби и т.н., за пореден път закрива асоциативното гнездо Евгени Митев. Чувства приятно телесно затопляне в уютната аудитория, ноздрите му лениво ловят аромата от смесени парфюми, тютюн за лула и академичен прах, наляга го приятна скука, защото хем не чува добре, хем не разбира съвсем онова, което чува. Заема се да изучава дървения плот пред себе си, но за свое огорчение не открива никакви студентски послания от типа на "Гошо от пета група преподава частни сексуални уроци" или "Менза=мензис". По едно време отпред започва дискусията, някакви хора разпалено задават въпроси и ръкомахат, отекват формулировки като "политика и морал", "политическа коректност", "режими, които не търпят развитие", млад левичар с вдигнат юмрук говори дълго и скучно за специфичния път на източноевропейските държави и за несвободата на западното консумативно общество, Евгени благо клати глава в смисъл "вятър те вее на бял кон", но професор Еди-кой-си хич не е толкова великодушен, скача от мястото си и дръпва дълга реч против анархията, Баадер и Майнхоф, 68-а година и показното левичарство, което руши устоите на конституционния ред във Федералната република; Източна Европа постепенно е забравена, превърнала се е в някаква калка, която само от време на време разнообразява вътрешнополитическата дискусия, за Евгени Митев всичко това вече е съвсем отегчително, той в интерес на истината пак заспива, размишлявайки защо, собствено, хората тук могат така искрено да се вълнуват от политиката, да заемат някакви различни позиции, да имат възгледи и да се палят, докато всъщност всичко е толкова просто: има Власт (както до изнемога повтаря Вълчев), а около нея има много аморфна не-Власт, Властта си функционира по свои собствени, езотерични властнически закони, а не-Властта чака да й спуснат указания и през това време се лута насам-натам, чопли семки, чопли си носа, пие, яде, спи, ходи по нужда, ходи по кръчми, чат-пат изпълнява указанията, но не се много престарава, после пак пие, пак чопли, пак ходи и всичко си е мирно и тихо. Какво тук значи някаква си политика?

- Горбачов недвусмислено подсказа на Хонекер, че перестройката трябва да се въведе и в ГДР. Унгарските реформатори първи хванаха вятъра на новото време, те добре разбраха, че стопанската реформа е невъзможна без граждански свободи. А според американски стратегически проучвания, процесите, които започнаха в Унгария, Полша и дори вече в Чехословакия и ГДР, скоро ще засегнат държави като България и Румъния - монотонно реди дисертантът, върху чието олисяващо теме бялата неонова светлина очертава бляскав ореол от капчици пот.

Евгени с част от разума си разбира, че би трябвало да се поуплаши: в негово присъствие се извършва нещо, което генералът - любител на чай, положително би квалифицирал като "антисоциалистическа пропаганда". "Трябваше да станете и да дадете отпор, другарю Митев", шепне му приспивно генералът. "Защото тъкмо някои грешки на полските и на унгарските другари доведоха до такива спекулации и ние нямаме право да ги повтаряме. А злоупотребите на запад с думите на Михал Сергеич..." Дрън-дрън. И генералът е един плондир, ама и тия тука нищо не разбират. Какви промени в България? Каква Румъния? Западен позитивизъм... Мигар знаят нещо за метафизическите измерения на нашите общества? За православния патос на перестройката и за ориенталската неуправляемост на балканския човек? Как да им преведеш думата "кеф"? Те дори не са чели "Московские новости"... Ами "рахат"?... Какво стана с Елцин - втора глуха... А ние така и ще си умрем под управлението на Тодор Живков... Дето вика един приятел - цял живот само Тодор Живков и Лили Иванова...

Някакво глобално и локално раздвижване откъсва Евгени от размишленията за перестройката, Ориента и Лили Иванова. По-точно: разбужда го една от трите студентки, чиято длан неволно е затиснал с лакъта си върху плота. Защитата е приключила, текат нестройни ръкопляскания, разговори и надигане.

- Трябва да знаете, че ако 68-а година позволи на жената да каже на висок глас "да" на своите сексуални желания, в днешно време тя се бори за правото да казва "не" - говори му разгневената студентка и нервно върти около китката си идиотската африканска гривна.

Евгени овреме съобразява, че пак е нарушил телесната дистанция, а това е било изтълкувано като сексистка интервенция. Вижда се отстрани: дебел, леко запотен, мърлявичък и брадат чичко, който уж дреме, а пък пуска ръце. От тия, дето разтварят шлиферите из безлюдни паркове. Как да й каже, че е от България? Хем няма да го разбере (метафизиката, Достоевски и пр.), хем ще види родината му в неблагоприятна светлина. Слава Богу, докато Евгени се усмихва стеснително, мислейки включително и за генерала, трите студентки са се измъкнали надолу към таблите с шампанско, а Йохан чака на опашка пред дисертанта и търси с орловия си мореплавателски поглед своя български юнга.

Малко по-късно Томас (така се казва новият доктор по политически науки) подбира разнородна група роднини, почитатели и колеги към една бирария край Рейн. Сълзливото ноемврийско време и пронизващият вятър по брега анулират идеята да се седи навън, тъй че компанията се сбутва около дълга и излъскана дървена маса вътре в кръчмата. Келнери с бели престилки, еленови рога по стените, халби с преливаща пяна и песента за Лорелай откъм старовремската латерна в ъгъла - всичко си съвпада.

- Вие сте от България, така ли? - дружелюбно го заговаря остриганата еколожка (или каквато там се явява).

- Да, аз съм от България - също тъй дружелюбно поднася традиционния си отговор Евгени Митев.

- Пардон - хлъцва еколожката след първата едра глътка и продължава: - Много интересно.

- Е, не е чак толкова интересно - шегува се Евгени.

- Защо? - не разбира хумора му тя. - Аз четох наскоро във вестника за протестите на един български екологически комитет. Те искат да опазят от замърсяване родния град на Канети, Русчук мисля че се казваше, на Дунав. Познавате ли го?

- Кого, Канети ли? - чувства се поласкан Евгени Митев.

- Не, не, града, Русчук.

- Да, Русе на български - уточнява Евгени. - Замърсяването на Русе е един сложен проблем между България и Румъния...

Тук се запъва - както поради езикови затруднения, така и от липса на други съобщения. Отпива уж замислено от бирата си, въздъхва многозначително и с преувеличено любопитство извърта глава към компанията. Иска да покаже на еколожката, че лично за него е приключила една съвсем обикновена размяна на повърхностни реплики, а в момента от дясната му страна се води твърде интересен разговор, в който би желал да участва. Тя обаче явно не схваща и упорито фиксира тила му, очаквайки продължението. Така минават четири-пет секунди, през които Евгени се чуди как да заобиколи темата за Русенския комитет. От дясната му страна, впрочем, майката на дисертанта и съпругата на професор Еди-кой-си разговарят за кучета, а това го плаши не по-малко. Накрая все пак избира ляво и решава с изпитани средства да поеме инициативата.

- Аз се казвам Евгени, а вие?

- Барбара, извинявайте, че не се сетих да ви се представя. Вие щяхте...

- Защо не си говорим на "ти"? - прекъсва я Евгени и чуква халбата си о нейната. - Разкажи ми нещо за себе си, Барбара. Аз не знам почти нищо за живота тук.

- О, какво ли да ви... какво ли да ти разкажа? - примигва с редичките си клепки Барбара, поемайки неуверено по новия коловоз на разговора. - Занимавам се със социология, в момента работим над едно изследване на новите младежки субкултури...

Евгени облекчено кима с глава, насърчавайки я да продължава, макар че почти не слуша. И по-точно: слуша, но не Барбара, а кучешкия разговор зад гърба си, който все повече го потриса със своята изчерпателност и скука. Двете елегантни дами (едната в костюм, другата в строга, тъмносиня рокля; чифт брилянтени брошки, два чифта обици, всичко лъскаво, стегнато, без гънка, петънце или случаен косъм) само привидно водят светска беседа - Евгени има натрапчивото усещане, че те всъщност работят: целенасочено, упорито, по германски. Разговорът за кучета постепенно придобива в съзнанието му очертанията на немски танк: двигателят е стартирал с едно-две прекъсвания, после машината леко е потръпнала, набирайки обороти, и тежкотонажно е поела към указаната кота, без да заобикаля нито едно препятствие. Леката на пръв поглед тема внезапно е разкрила неочаквани дълбочини и пространства: от различните породи кучета (изброени гордо като на изпит, без следа от отегчение), през кучешките храни, хигиенни пособия и болести, та чак до философията на кучегледането, до подмолите на човешкото и кучешкото подсъзнателно... В интерес на истината, подсъзнателното ще се появи около час по-късно, но Евгени отсега го надушва. В този момент веригите на разговора все още със скърцане преодоляват едва баирчето на ветеринарната медицина, а Барбара отляво му обяснява възгледите на Хабермас за институционализирането на левицата. Сам си е крив, защо ли му трябваше да я пита...

- Да, той и Гадамер, и изобщо Франкфуртската школа... - сигнализира Евгени съпричастието си, макар че с това смътната му информация по въпроса се изчерпва.

Слава Богу, Барбара очевидно няма намерение да му проверява библиографските източници (които, впрочем, изцяло липсват) - след като е разказала за себе си, тя му отвръща с насрещно биографично внимание:

- А сега е твой ред да ми се представиш.

Наоколо компанията е понабрала настроение - Йохан междувременно поръчва трети тур бири. В отсрещния край на масата протича някакъв мил ритуал: двама приятели на Томас са развили пергаментен свитък с червен, восъчен печат и панделка и тържествено четат нещо смешно на латински, самият Томас притеснено опипва бутафорната триъгълна шапка, която са му нахлупили, таткото се е просълзил и ръкопляска ни в клин ни в ръкав, дори кучешкият разговор за момент е спрял, за да си отдъхне преди решителния щурм. Пламъчетата на свещите уютно потрепват, а келнерите (Италианци? Турци?) почтително подтичват около академичното тържество. Евгени скромно сгушва брадичка в яката на полото си, в смисъл: Какво пък толкова интересно мога да кажа за себе си... Не че не може - просто се опасява, че не владее необходимия дискурс, че не умее (подобно на двете дами отдясно) да възприема разговора като някакъв трезор, където събеседниците добросъвестно полагат късче по късче златото на информацията си, докато накрая богатството им се удвои. Той е свикнал с друго: с леката истеричност, с преувеличенията и обобщенията, със суперлативите, с непрекъснатото прекъсване, с недоизказването и недоизслушването, с разговори като тяло, а не като банкова сметка... За късмет, току-що са им донесли и по една ракия (сливова - келнерите и собственикът се оказват македонци), тъй че Евгени съумява да фиксира блуждаещите си мисли и окончателно да очисти терена от Франкфуртската школа, барабар с Гадамер и Хабермас:

- Знаеш ли, трудно ми е да говоря за живота си... - Тук прави театрална пауза, опипвайки кокалчетата на дясната си ръка и поглежда Барбара право в очите, за да установи някаква емоционална връзка. - Ние сме по-други, ние живота си го живеем, а не го трупаме като биография на спестовен влог.

Барбара кима с остриганата си глава, но учудените бръчици по челото и цялата й поза издават определено недоверие. Освен че има диплома на социоложка, тя цялата е някак жилава, стегната и неподатлива към подобни обобщения. Евгени в движение решава да смени наратива и се запретва да описва проекта, по който работи в Комитета:

- ... Лично аз вече се срещах с най-големия полски режисьор Анджей Вайда, няма начин да не го знаеш. Включили сме и такива имена като Канети, за когото стана дума, един от най-интересните австрийски автори, Томас Бернхард, а от наша страна ще участват няколко от най-добрите ни съвременни...

Барбара се е поотпуснала, пуши с дълго цигаре и от време на време неволно опипва правилната форма на черепа си. Тук-таме задава уточняващи въпроси за държавните субсидии в областта на културата, за свободата на придвижване, за цензурата и за интересите на публиката, но Евгени вече е опитен и се справя къде с двусмислени отговори, къде с ловки шеги:

- Държавата е мащеха на културата, но пък цензурата е майка на свободното слово...

Докато описва безпримерния културен скок на малка България (преведени са най-интересните произведения на световната литературна класика, българските театри жънат успехи по най-реномирани фестивали, българските оперни певци са желани гости на най-големите оперни сцени по света, българската живопис - самобитно явление със своя школа, която се корени..., българската поезия сред най-..., българският фолклор..., най- по- и отвъд), двете киноложки зад гърба му превземат все нови и нови рубежи:

- ... тъй че забраната на родвайлерите във Великобритания е правилна и само доказва, че безразборното селекциониране на нови видове изкривява намеренията на природата.

- Това обаче не е съвсем вярно, защото при определени условия дори обикновените породи домашни кучета са агресивни и опасни. Знаете ли, например, г-жо Шюмелфедер, че 10 процента от трудовите злополуки в германските пощи са причинени от кучета? Хиляди германски пощальони годишно изпадат във временна нетрудоспособност поради кучешки ухапвания, а федералният бюджет изплаща всяка година по 15 милиона марки за терапия, за болнични и за временни назначения...

- Така е, но едно друго проучване показва, че домашните животни, и най-вече кучетата, са извор на положителни емоции, които повишават продуктивността на своите собственици. Можете ли да си представите, г-жо Щрубел, че в изследваните две групи е била регистрирана разлика до 30 на сто...

Боже Господи! - кръсти се наум Евгени. Тия хора не са наред. Не дай Боже да ме затворят, па било то и само за един ден, заедно с тези двете - направо ще пукна. Макар че те всичките са такива. И всъщност това им харесва, така са си направили обществото, че да им е добре. То и затова така цъка, защото всичко е премислено, обсъдено, сравнено, измерено, статистически оправдано, научно доказано, прошнуровано и пронумеровано. Затова и светофарите им работят, затова и хората им уважават светофарите, полицията им уважава хората, държавата им уважава полицията и изобщо - всички взаимно се уважават. А ние се уважаваме само като се напием...

Барбара е отишла до тоалетната, тъй че Евгени може на спокойствие да формулира последното обобщение и дори да си поръча още един "сливовиц". Тормози го коварното съмнение, че не вижда нищо от конкретните страни и хора, че само ги използва като елементи от лего, за да сглобява някакви причудливи сгради. Ето Йохан, Сами, заирците, Барбара, Белгия, Холандия, Бон - какво ще му остане в плът, образ, миризма, мисъл, приятелство? Сигурно е нещо повреден...

- Извинявай, ама вие всичките сте малко повредени.

Тъкмо с това съобщение Барбара се тръшва на стола си до него. Евгени така се обижда, че дори не му идва наум да потърси телепатичните измерения.

- Чакай сега, кои "вие"? И защо пък да сме повредени?

Домъчнява му, макар че уж през цялото време все е искал да стане нещо, някой да се обиди (Ама защо пък точно аз?), да възникнат емоции. И от къде на къде "вие"?

- Ами вие, там долу, Балканите, Русия - продължава безцеремонно Барбара, набъбвайки постепенно до обема на плешив гестаповски сатрап, само пенснето й липсва.

- Малоценните раси, така ли? - Тази реплика по принцип е замислена иронично, но прозвучава злобно и комплексирано.

- Нямам това предвид - съвсем спокойно отвръща Барбара. - Защото, ако трябва да сме честни, аз имам много по-малко общо с Хитлер, отколкото ти. Ние си разчистихме сметките с национал-социализма още през 68-а. И много болеше, искам да те уверя, защото три поколения, и дори ние, родените след войната, трябваше да се оперираме от чувството си за непогрешимост, а това за един германец е почти равносилно на самоубийство. Баща ми, например, и до ден-днешен смята, че е жертва на чудовищна несправедливост: хем си е оставил единия бъбрек край Сталинград заради родината, хем сега го карат да се покае. Но той поне разбира, макар че страда. Докато вие все още живеете в лъжа, нещо по-лошо, вие обезценявате и опошлявате идеята за един по-справедлив свят.

- Чакай, ти неоснователно ме идентифицираш с целия социализъм и по-точно със сталинизма...

- Защо да е неоснователно? Нали ти току-що ми разказваше за големите културни успехи и прочие? Тъкмо там е работата. Ти и такива като тебе (а аз познавам подобни хора, и руснаци, и румънци, и източногерманци), именно вие крепите тези общества с мълчаливото си сътрудничество. Понеже сте близо до властта, вие добре знаете как да си създавате свободни периметри. Идеално решение: в своята кухня аз съм свободен, какво ме интересува, че цялата държава е един голям затвор? Кухненски дисиденти, това сте вие, най-добрият материал за изграждане на тоталитарна система. Само че вашите грехове ги плащаме ние, западната левица, защото и проваленият експеримент, и бутафорните ви общества, и вашето малодушие отблъскват тукашните избиратели от левите идеи.

- Ако ще говорим така, аз пък мога да ти кажа, че на нас хич не ни е притрябвал социализмът, дето ни го подариха твоите сънародници Маркс и Енгелс - вече не на шега се гневи Евгени. - През 1938 година Чехословакия, например, е икономически по-добре дори от Франция, а по същото време моите баба и дядо си карат почивката във Виена...

- Ето, затова казвам, че сте сбъркани! - тържествува Барбара, а изпод кожата на подстриганото й слепоочие гневно пулсира синя вена. - Когато ви е удобно, хвалите всеобщото образование, безплатното медицинско обслужване и великата си социалистическа култура, но иначе гледате да си купите някое БМВ на старо и се разтапяте в спомени за 1938, за покойния си цар и за буржоазния уют отпреди войната. Голямото престъпление на вашата система е, че назначи филистерите за интелигенти, а истинските интелигенти прати в лагери.

- Извинете, млади човече, бихте ли дръпнали пепелника пред себе си?

Това е госпожа Шюмелфедер, която - за добро или за лошо - прекъсва обвинителната реч на Барбара. Евгени покорно премества пепелника, където димят два негови неугасени фаса и несъзнателно се усмихва на Барбара: все пак, и двамата са пушачи, при това - каквото и да му говори тя - той също не обича филистерите. Тя е пъхнала ръце под мишниците на апликирания си пуловер и с отсъстващ вид гледа компанията, която вече масово се е хванала под ръка и изпълнява упражнението "бирени вълни".

- Смешен е този надпис - откъсва я от съзерцанието й Евгени.

- Кой надпис?

- На пуловера ти.

- А, този... - Барбара несъзнателно приглажда апликацията върху почти липсващия си бюст. - Извинявай, аз малко прекалих, но ми причернява пред очите, когато ме взимат за малоумна.

- Не бе, разбирам те - Евгени без да ще е влязъл в задушевния си регистър. - Само че ти тълкуваш малко еднопланово нещата. А то е и въпрос на характер...

Продължава да говори през набъбналото си небце, преодолявайки доскорошната враждебност, езиковата бариера и талазите на хоровата песен около масата:

- Хората, - научава Барбара,- биват два вида: такива, които се оплакват, и такива, които се фукат. Тази класификация наистина е особено подчертана отвъд Желязната завеса, защото там човекът (т.е. аз) е по-беден и по-комплексиран, тъй че има нужда от някаква компенсация. Аз например се фукам (както самата ти установи), но си мисля, че за околните самохвалството е по-приемливо, отколкото безконечните жалби. По принцип обаче това е нагласа на характера, това са двете проявни форми на човешкия егоцентризъм. И все пак, най-досадна е третата група: тези, дето хем се оплакват, хем се фукат.

Евгени говори почти без участието на главния си мозък - тази кръчмарско-литературна теория я е репетирал вече на няколко маси, а илюстративен материл винаги има подръка:

- Ето, баща ти, например...

Барбара е подвила крак върху стола си и го слуша съсредоточено - на нея, както и на повечето хора тук, са им чужди византийските преструвки; когато се ядосват - ядосват се, но когато слушат - слушат. Евгени отново се отегчава - и от думите, и от мислите си. Ето, само за два часа установиха реален личен контакт, дори почти се скараха. После, естествено, дойде фазата на разкаянието, примесено не само с интелектуален, но и с човешки интерес към Другия.

- ...Същото е и с моя баща, който...

И това вече го е разправял: в друг ресторант, в друга държава, на друга жена. Вече крачат покрай Рейн - на метър един от друг, загърнати в дрехите си. Реката и хълмовете отсреща, заводите в далечината и градът зад гърба им - всичко изглежда голямо, властно, спокойно и тъжно. Дори невидимият дъждец сякаш ги затиска с германската си тежест към лъсналите плочи на алеята. Фугите са идеално прави, тревата покрай бордюра - дисциплинирана, а шлеповете по Рейн се разминават в мъглата с увереното безразличие на айсберги. Почти не говорят - сякаш са изприказвали всичко. Или пък, сякаш ги е страх да не разклатят невидимия, временен мост помежду си. Евгени смътно мисли за секс или за близост (сам не е наясно за кое от двете), опитва се да вдишва дълбоко влажния въздух, а след това да издишва някакви телепатични послания, удобно му е да не говори, защото и анатомичният, и немският му език са изпаднали в леност, преизпълнен е с нежни хармонии, за които дори на български му се губят думите, и ужасно иска да ги предаде на Барбара, за да се усетят двамата като близнаци в утроба, като последните човешки същества, като тревата покрай бордюра, като щастливи атоми...

Барбара го е яхнала, притиска колене о кръста му, а мускулестото й тяло пулсира нагоре-надолу като живачен стълб - сякаш някой ритмично забива термометъра в буца сняг. Евгени е обгърнал стегнатия й ханш и се мъчи да спазва ритъма, но това като че ли няма никакво значение - Барбара се е съсредоточила върху ленивия му член в утробата си и останалото изобщо не я интересува. При всеки тласък тя издава искрени, нечленоразделни звуци на възторг, после, с колене, забити в корема му, отново се набира нагоре по невидимата стена, която ги разделя, докато прекъсне контакта между двата полюса на еротична енергия. Тогава от побелелите й устни излиза нещо като тъжна въздишка, а в следващия миг коремните й мускули отново всмукват като вакуумна помпа онова, което е останало от Евгени Митев. Буцата сняг бавно се топи, но стената помежду им остава, Евгени има чувството, че нагорещената преса все по-тежко се спуска върху слабините му, и почти чува съскането на телесните изпарения, щастливите усилия на жената отгоре му са последователни и целенасочени, те не оставят място за нежности, за модификации или за свързана реч, тънките й пръсти са забити във възглавницата като ръцете на лекоатлет пред стартовото блокче, тя самата гледа някъде напред и нагоре, там, където е целта, финалът, всичко дотук е било просто тежка тренировка, пролятата пот обаче е благодатна, защото в мига, когато прозвучава изстрелът на стартовия пистолет, Барбара налага нечовешки ритъм и след секунди с победоносен стон първа пресича финалната лента, за да рухне в изнемога върху изтощения си противник-партньор.

Късно през нощта, докато пътуват с Йохан обратно към белгийската граница, от радиото в колата научават, че току-що са били отворени граничните пунктове по Берлинската стена.

<<< || >>>

© Александър Андреев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.08.2001
Александър Андреев. Нови степени на свобода. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Александър Андреев. Нови степени на свобода. София, 1999.