|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ КЪМ НАТО Александър Андреев Вивиан се е уговорила с Марко да ги води на вечеря. Тя е банкерка от Западното крайбрежие и нахлува в апартамента с порива на тихоокеански тайфун. Резедаво костюмче, копринена блуза, малка брошка-костенурка, бели маратонки и бутилка минерална вода под мишница. Ние още се лутаме наоколо, кой по пижама, кой по халат. - Как я карате, хора? - четирите думи са толкова добре омесени между небцето и езика й, че излизат на свобода като сурова мекица, тестени, разточени и несмилаеми. Докато хората, тоест ние, предъвкваме въпроса й, чудейки се откъде да започнем - че то не е лесно в едно изречение да кажеш как я караш в Ню Йорк, особено ако ти е за пръв път - тя отдавна вече е напреднала в разговора: - Ужас! Паркирала съм през два блока, и то пак на забранено! Тоя град никога няма да се оправи! Една демонстрация в подкрепа на Израел, една - за палестинците, че на всичкото отгоре и колоездачен пробег на някакви италианци! Взех кола под наем, но като че ли сбърках. Къде ви е тоалетната тук? Марко скача да й покаже, а Бисера само това чака, за да мине на български: - Мале, ква е кучка тая! Видя ли й пръстена? Пък нахлузила маратонки, вещицата... - Вещицата, чух, чух - хили се Марко откъм антрето. Той е италианец от македонски произход и винаги разбира точно онези български думички, дето не трябва да ги разбере. - Ми вещица е, да - продължава да мърмори жена му, докато си пали цигара. Вивиан е стара позната на Марко от годините на следването им в Ню Йорк. Много му била помагала тогава, разправя той. "Абе знаем ги ние тези познати и тая помощ," беше коментарът на Бисера по въпроса. Катарина не харесва този тон, но си мълчи. Бисера й е приятелка от детинство. - Че кво й е на жената? - обаждам се аз, без да ме питат, както смята Катарина. Марко ми се усмихва приятелски, а към Бисера размахва ръка, извита в китката като глава на кобра, и изсъсква с изплезен език. - Да, да, змия съм, нали? - глези се Бисера в отговор. - Ама нали знаеш какво казват италианките? Предупреден съпруг, наполовина спасен. Така че внимавай в картинката! Вивиан се връща в хола, пльосва се на канапето и изува маратонките. - Тая вода си я купих на обяд и още не съм я изпила - уведомява ни тя и надига пластмасовата бутилка. - Готови ли сте за сушито, момчета? Отиваме всички, нали така? Исусе, тоя апартамент сигурно струва пет милиона, а? Аз вдигам рамене, в смисъл, че не съм наясно с цените на имотите в Горен Манхатън, пък и не ме интересува - апартаментът е на италианската банка, в която работи Марко. Катарина, която до момента разлиства пътеводителя и подчертава нещо със зелен маркер, нали е половин германка, решава да вкара разговора в руслото: - Марко ни каза, че работиш в инвестиционна банка в Сан Франциско... Вивиан междувременно пак е станала и сега оглежда черчеветата, за да качи или да смъкне някой милион в оценката си. За половин час ще го купи и продаде, барабар с четиримата махмурлии наоколо. Тоест трима, Катарина никога не се напива. - Ама не е ремонтиран отдавна... Да бе, в Сан Франциско. Там е животът. И слънце има, и място повече. И японската кухня е по-добра. Не е като тук. В Ню Йорк си като в клетка. - Златна клетка - изтърсвам аз, без да знам точно какво имам предвид. На Вивиан тази шега й се вижда много смешна. Кристалните висулки на полилея почти задрънчават от смеха й. Марко я щраква с фотоапарата си, а от това на нея й става още по-смешно. - Ей, Марко, ти да не си папарак? - крещи тя като на футболен мач и закачливо го сритва в бедрото. Бисера си е допушила цигарата и повлича крака към кухнята за ново кафе. Предишната нощ в Гринидж Вилидж беше доста дълга. Катарина отваря уста, за да каже, че ние няма да ходим на ресторант, или пък да припомни за интереса си към инвестиционното банкерство в Сан Франциско, но после се отказва. Вивиан е забравила въпроса и в момента коментира строителната субстанция на жилището и амортизацията на климатиците. - Някой да иска кафе? - подвиква Бисера през отворените врати. Аз не искам - изпил съм близо литър, понеже станах първи някъде около дванайсет. И Катарина не ще - тя всъщност иска само да излезем час по-скоро и да обиколим всичко по зеления маркер. Само Вивиан смята кафето за "добра идея": - Черно, моля, без захар, без мляко. И без повече фотографии! Пак смях, пак подрънкване на полилея. Марко отива да помага на Бисера, а ние с Катарина от немай къде започваме да си рецитираме урока: ама страшно е интересен тоя град, човек нали идва с всякакви предубеждения, че то от филмите уж всичко си знаеш, но то е друго, и хората тук са такива едни живи, ококорени, и на всеки ъгъл градът се променя, от Чайна Таун без преход попадаш на Уол Стрийт... - Ма не ща на ресторант с тая кучка бе, Маркооо - глезено провлачва Бисера в кухнята. - Бисера, недей така, жената е много симпатична... Марко също е минал на македонско-български, но въпреки това шепне. Може би заради нас, защото Вивиан няма как да го разбере. - И тия японски риболяци, айде да не им казвам името, че вещицата ще ме чуе - продължава да каканиже Бисера. - Аз пък снощи в магазина на ъгъла се запознах с един много смешен човек - опитвам се да подхвана нова история, за да отклоня вниманието от назряващия скандал в кухнята. Вивиан дружелюбно ма насърчава да продължа. Кима толкова енергично с глава, че направо прешлените й пукат. Аз обаче съм засякал, понеже ми липсват думите на английски, пък съм забравил и имената. Българска работа, мръщи ми се Катарина. Но накрая, както винаги, самоотворжено се притича в помощ на съпруга си: - Та този човек му разправил на Евгени, че е приятел с Джеси Норман, с Уди Алън, с Джек Никълсън и с кого ли не още. Пишел им биографиите или нещо такова... - А носеше едно лекьосано сако, май не се беше къпал от седмица - прекъсвам я аз с важни детайли. - Леле, колко интересно! - радва се Вивиан, макар че изобщо не ни слуша. - Та така в Ню Йорк... - обобщавам аз и с това разговорът пресъхва. Бисера се появява с кафетата и с дълбоките сенки под очите. Марко ходи умърлушено след нея с каничка мляко. Спорът за вечерята с Вивиан очевидно не се развива в негова полза. - Абе аз защо ли не си налея едно уиски? Въпросът ми е реторичен, а всички, които разбират български, си поглеждат часовниците. Пет следобед. Вивиан не е разбрала, но и тя си поглежда часовника. - Исусе! Пет часът! Марко, трябва да запазим маса - скача тя от канапето. Усещам, че нещата взимат неблагоприятна посока. - Вивиан, аз ще си налея един скоч. Ти искаш ли? Катарина ме гледа строго. Така де, търся си компания за уиски в пет часа. А и маршрутите по зеления маркер фатално се изплъзват от ръцете й. Скочът също е добра идея, отговаря Вивиан, с лед, да. - Вие да не сте решили по пижами да ходите на ресторант, хора? Нещо като японско "пиджама-парти", а? Висулките на полилея пак се разтреперват. Зад гърба й Бисера подигравателно надува бузи и без звук произнася една дума с "у" и "а". Чудя се дали е "курва" или "кучка". Макар че е все едно. Вивиан е извадила мобилния си телефон и удря с показалец по клавишите. Няма маникюр, за разлика от Бисера. С Марко се сблъскваме пред вратата на хладилника. - Бисера не ще да ходим на японски ресторант - оплаква се шепнешком той, докато вади леда. - Ние пък с Катарина искахме да отидем до Бруклин и после обратно по моста - съобщавам аз. - А защо не дойдете на ресторант? Тогава и Бисера сигурно ще се съгласи - предлага Марко. Оттатък Вивиан шумно спори по телефона за резервация на маса в по-късен час. На мен направо ми се повдига само при мисълта за суши, а съм вече гладен. Занасям двете чаши, като в движение отпивам едра глътка от моето уиски. Бисера пак е запалила цигара и разсеяно разбърква кафето си. Катарина е застанала до прозореца с гръб към компанията. Всички са сърдити, с изключение на Вивиан. - Хайл Хитлер! - вика ми тя вместо "благодаря", докато поема чашата си. Знае, че ние двамата живеем в Германия, а там всички са такива мрачни, сигурно заради Хитлер. Марко и Бисера живеят в Италия, но на Вивиан не й хрумва нищо по въпроса. Уредила е масата и сега се оглежда наоколо с още неутолен организационен апетит. - Зиг Хайл, наздраве, чин-чин, живели - викам аз, защото Марко и Катарина също си наливат питиета от барчето. Бодрата ми наздравица увисва във въздуха. Другите трима европейци унило мълчат. Българската половина на Катарина меланхолично изучава водката в чашата. Отпиваме съсредоточено. Бисера сръбва последната глътка от кафето и обръща филджанчето. Какво да й обясняваш на тази американка с пружини в маратонките? - Къде е проблемът бе, хора? - пита Вивиан леко пообъркано след трийсет секунди мълчание. Споглеждаме се и като по команда започваме притеснено да говорим в един глас. Различни работи: - Той, Евгени, не яде риба... - Ние всъщност искахме до идем до Бруклин... - Аз имам мигрена и трябва да си направя йогата... - Бисера не се е виждала от години със своите приятели от Германия... - Всъщност, от България... - А аз не че не ям риба, обаче... - Но Марко толкова ми е говорил за тебе, Вивиан, че... - Обаче, нали сме уморени от снощи... - И това уиски направо ме удари в петите... И пак мълчание. Вивиан повдига вежди, докато мести поглед ту към един, ту към друг. В следващия миг висулките изпадат в истерия. - Е, няма да се оправите в тази Европа никога...
© Александър Андреев |