КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ДУМИ

Александър Андреев

web

...свел себе си до трите думи “колекционерът на думи” сред три милиона осемстотин петдесет и три хиляди седемстотин двайсет и двете други думи в колекцията си, онемял (“онемял”) завинаги (“завинаги”) поради обречеността на всеки опит да ги произнесе поне веднъж отначало докрай, край няма, всеки ден се появяват нови, ето, днес за пръв път се появи думата “маздеизъм”, мярна му се в книгата, която четеше човекът до него в трамвая, или може би само беше му се привидяла тази дума, нали нямаше очила, имаше ли я изобщо, дали не беше “мазохизъм”, дали не е мазохизъм цялото му колекционерство, или по-скоро садизъм, когато се впива като вендуза в събеседника си и изсмуква всичките му думи, превръщайки го в дрипа, в изкормена мумия, в бивш събеседник, а повечето думи (почти всичките при един средностатистически събеседник) после ги изплюва в умивалника, както китът изплюва фонтан вода, след като е изсмукал планктона, както дъвкачът на тютюн, както златотърсачът, много рядко попада на истинска златна жилка, на събеседник-находище, от когото могат да се екстрахират думи като “структурен консерватизъм”, “тупе” или “додекафония”, но дори и тогава работата е мъчителна, той е принуден да заляга в храсталака на разговора, да дебне под прикритието на шумата от баналности, да разгонва като пилци ятата питомни, петимни да му се харесат думи, понякога от дългото чакане почти задремва и едва в просъница чува онази дива и свободна дума, която е подмамвал от самото начало, често пъти разочарованието е светкавично, защото се оказва, че думата е съвсем обикновена, отдавна наместена в колекцията му, просто събеседникът се е изхитрил да я прошепне, изкрещи, изсъска, изпъшка, изпищи, да я обезобрази до неузнаваемост, да я изкриви с ударения, да я сплеска или разточи с диалект, да я наплеска с многозначителност, да насили контекста й, или просто да я каже на друг език, думата “regenscherm” например, там, където очаква да чуе “parapluie” или “umbrella” или поне “чадър”, в краен случай “Regenschirm”, но това все пак са дребни разочарования в сравнение с отчаянието, което го обзема, когато в мрежата му попадне нова дума, приблизителна и вкусна като хамбургер, гранива, такива думи са “чалга” и “cool”, сополи, които полепват по околните думи, засъхват, втвърдяват се, или пък някоя дума-урод, „Donauschifffahrtsgesellschaftskapitänswitwenrentenanspruch“ например, дума, преяла до пръсване с други думи и грохнала под собствената си тежест, дума-завоевател, превзела с блицкриг жизненото пространство на по-дребните и лакома за още, дума, която я показват навсякъде като панаирджийско чудо, а тя гордо се пъчи с произхода си, с Гьоте и Шилер, с Бисмарк, и козирува на зяпачите с изцъклен, воднистосин поглед изпод фуражката, или пък онези недъгави думи, покрити със струпеи, които узаконяват неграмотността и юродивостта, думи-клошари, асоциални като „asi“, недорасли като “споко”, “нямаш грижа” с мутиращо високомерие му избоботи юношата зад бар-плота в кафенето вместо “ей сега”, и после “гими файв” към един себеподобен с нахлупена наопаки бейзболна шапка, но колекционерът на думи не биваше да се разсейва, беше излязъл на специален лов, за най-обикновени думи, каквито притежаваше с хиляди в сбирката си, ала сега ги търсеше развълнувани, защото внезапно беше открил, че развълнуваната дума няма нищо общо със спокойната дума върху хартията, това прозрение го беше ударило като пневматичен чук (“пневматичен чук”) малко след мимолетния секс, малко след като се беше любил, малко след половия акт, малко след чукането, след вагиналната и орална любов с онова момиче, с това момиче тук, с новата му любовница (“любовница”), с младата и потрепваща жена, която без смущение произнасяше думи като “оченце”, “еййй” или “сутиен”, и те самите потрепващи като нея, вибриращи във въздуха със своята обикновеност, думи като басмена рокличка, като върбова вейка, като бистра локва след дъжд, прости и прозрачни, без подтекст и без контекст, милички и сладки думи, “котенце” му каза тя например, а той отначало се ужаси, котенце е друго, то е малко, сиво и меко, може би настръхнало, с гурели в ъгъла на оченцата, той направо настръхна от възможността да мисли себе си като котенце, той мислеше себе си със строги и сериозни думи, думи като “разум”, “солипсизъм”, “агностицизъм”, “когнитивен” или “генетичен код”, понякога му се налагаше да мисли и думи като “ерекция”, одеве например, когато тя произнесе чудовищно обикновеното изречение “а, това ли било”, той остана като втрещен от това “а, това ли било”, неуместно, лекомислено, безгрижно заместващо “проблем”, ако не и “импотентност”, тези четири банални думи оргиастично (“оргиастично”) безчинстваха в главата му през цялото време, докато тя си играеше с тялото му, но после бяха прогонени от други, сякаш още по-нелепи в своята едноизмерност, “цигарка”, каза тя, искаш ли цигарка, и още “синявици”, направил си ми синявици по ръката, вулгарно е, педантично класифицираше той, но в същото време е автентично, някак треперливо и наивно, това са уникални думи, които никога не са били произнасяни и няма да бъдат произнесени повече, ама че тъпизъм, сепна се изведнъж, защото аурата на тези прости думи внезапно се беше стопила, “кафенце”, “обичкам”, и пак котенце, тя нищо не забелязваше и продължаваше, “муцунка” и “вчешеш”, в най-лошия случай го мислеше като посткоитална меланхолия (“посткоитална меланхолия”), но едва ли, по-скоро “умореничък” и “едно за отскок”, взаимозаменяеми думи, докато си обуваше чорапогащника, плоски и нищо незначещи, като безименни войници в многомилионна армия, сиви и без собствена воля, думи, изпълняващи команди, телесни команди като студ, глад, умора, жажда, размножаване, думи - пушечно месо, думи-баласт, думи - срички от безкрайния речитатив на всекидневието, “чорапогащник”, “такси”, “питие”, ничии думи, обща собственост, демократични, комунистически, равни за всички, егалитарни, думи от казана, казани думи без никакъв резултат, изречени от хората, които непрекъснато говорят, защото са в ужас, че ако спрат, Празното ще ги всмуче, ще ги преживя дълго и ще ги смели без следа, или просто защото смятат, че думите им подреждат Хаоса, че изреченото е по-спокойно от премълчаното, че нареченето е по-безопасно от безименното, онези женици на около 56 години, които се движат наоколо с напрегната тревожност и потреперват от всичко неочаквано, та тъкмо поради това са се вкопчили, изговарянето на познатото в уюта на повтарящите се неща, “кипнах си вода за чай, отрязах си две филийки, но от по-стария хляб, онзи, вчерашния, дето го купих от фурната на долната спирка, аз там рядко купувам хляб, защото все има много хора, но продавачката е много мила, синът й е в Австралия, работи по строежи, тя ми разказва, когато има време, но в тази фурна все много хора има, заради спирката, та нямаме време да си поговорим като хората, аз затова сутринта купих хляб от другата, дето е навътре в уличката до нас, от него ще си хапна довечера, сега ще си взема и малко сиренце, изкиснато, аз изкиснато го обичам, че иначе ми е солено, и от този австрийския маргарин, една съседка разправя, че й докарвал разстройство, но на мен нищо ми няма, той, вярно, сладни малко, ама е сто пъти по-хубав от нашия, дето не знаеш вътре какво има, чувала съм, че с химикали някакви го стабилизирали, те и кашкавала вече развалиха, та не съм купувала кашкавал сигурно от четири месеца, точно така, беше в средата на юни, онази, голямата буря, тогава си бях купила за последно кашкавал, пък автобусът закъса и висяхме два часа под един мост, докато мине пороят”, гигантска дума без край, която жениците произнасят сричка по сричка през целия си живот, чудовищна дума без смисъл, запълваща десетки хиляди дни с ненужните си гласни и съгласни, същото правят и онези типове с доброто самочувствие и винаги в доброто настроение, някъде около 43 годишни, които сякаш играят някаква известна само на тях игра, играта кой-ще-заговори-пръв, и винаги я печелят, още щом видят върха на обувката му иззад ъгъла, те включват на автоматична стрелба, “айде бе, къде си, какво си, къде ходиш”, няма никакъв смисъл да им отговаря, защото те самите вече отговарят на неговите незададени въпроси, “пък аз да ти разправям какви ядове имах вчера с колата, то едно делко, нищо работа, обаче оня в сервиза на важен ми се прави, аз му викам, ти на важен ли ми се правиш, а той продължава да ми се прави на важен, добре, викам си, като ще ми се правиш на важен, аз пък да не съм балама, а, чакай, че се сетих за един хубав виц, няма начин да го знаеш, знаеш ли го, да бе, как ще знаеш дали го знаеш, като още не съм, та значи, зайчето и мечката пътуват в трамвая без билет, и идва, значи, контрола, и тогава мечката хваща зайчето за ушите, не, май не беше така, а, да, тогава зайчето вика на мечката, бабо мецо, хвани ме за ушите, не, май другояче беше, абе все тая, аз всъщност друго исках да ти разправям, то защо се сетих за колата, понеже посрещах гости на летището, сестра ми и зет ми с децата, от Норвегия, сестра ми е невероятен терк, скъсваш се от смях с нея, тя иначе си мълчи, мълчи, ама като си отвори устата, не че зет ми е мухльо някакъв, нищо че е инженер, че и норвежец на всичкото отгоре, нали, обаче тя е страшна скица, трябва да ви запозная, ще си паднеш по нея, надонесла сега някакви кристали, цяла чанта, за какво са ти тия кристали бе, сестра ми, викам й, ама те истински кристали такива, стърчат, боцкат, тежат два тона, а тя вика, че имали някакви енергии и успокоявали, глупости, капия невероятна е, казвам ти, жена ми веднага се сряза на един от тия камънаци, разбира се, тя нали все да пипне, все да подреди нещо, като в оня виц, сигурно го знаеш, дето мъжът се прибира пиян, пък жена му”, дума-виц, дума-фейлетон, която се е еманципирала от означаемото и блуждае като зараза навсякъде, дума-псевдовсекидневен кич, способна да опаше три пъти земното кълбо по Екватора и пак да не се изтощи, дума в колекцията на колекционера на думи, който...

© Александър Андреев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2003, № 5 (42)

Други публикации:
Литературен вестник, № 1, 08.01.2003.