ФИГУРАТА НА УЧИТЕЛЯ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЧЕХОВ И ЕЛИН ПЕЛИН - УСЪМНЯВАНЕ В НАРОДНИЧЕСКИЯ ИДЕАЛ

Зоя Новакова

web

Фигурата на учителя заема съществено място в творчеството на Чехов, което може да се обясни с интереса на писателя към съдбата на руския интелигент, както и с отношението му към идеите на позитивизма, актуални в руската култура от 60-те години на ХІХ век. Б. Олашек, изследователка на руския позитивизъм, включва в неговите рамки и творчеството на Чехов, което е не съвсем коректно, като се има предвид спора на писателя с позитивизма. В този социокултурен контекст ще се окажат в един ред фигурите на учителя, лекаря и инженера (вж. Чавдарова 2011: 207-216).

Чехов не отрича теорията за "малките дела" (откриването на училища, библиотеки, аптеки в руската провинция), но на неговото мислене е присъщо усъмняването във всяка теория, всяка идея. В творчеството на писателя проблематизирането на мисията на учителя се вписва не само в критичния патос спрямо социалните недъзи - то се свързва и с усъмняването в идентичността, с представата за отчуждението на човека от неговата социална роля.

Обикновено образът на учителя в творчеството на Чехов се засяга в общи изследвания на прозата на писателя, като се обръща внимание преди всичко на разказа "Учителят по словесност". Почти не се коментират ранните хумористични разкази, които не влизат в канона¹.

Образът на учителя се появява в разказа "Татенцето" ("Папаша") от 1880 г., публикуван в сп. "Стрекоза". В коментарите към събраните съчинения на Чехов се посочват бележки на П. П. Филевски за прототипа на този образ - учителя Владимир Дмитриевич Старов и жена му Ариадна Черец:

Последвалата история на В. Д. Старов е много тъжна (...) започва семейна драма. Младата жена обичала да се появява по балове, в клуба, в театъра (...). За баловете и театъра са били нужни премени, а учителят не могъл да ги доставя, макар че се стараел, влизайки в дългове. Поклонниците на Ариадна Григориевна, богати гърци, започнали да й правят подаръци, тя ги приемала, това отчайвало нещастния Старов и той започнал да неглижира службата, давал скъпи частни уроци (Чехов 1974: 562).

Тази реална история показва затъването на интелигента в блатото на пошлия бит - проблем, който се превръща и в една от основните теми на Чеховите разкази. Самото име на съпругата, чиято единствена цел е насладата от живота - Ариадна - дава възможност за семантизиране в художествения текст. В хумореската "Татенцето" това семантизиране не се осъществява, защото образът на съпругата е само загатнат от репликата на учителя по математика "Скъпо ми струваш ти, Ариадна!". Но това име ще бъде дадено на главната героиня на разказа "Ариадна", в който то ще извика митологичната символика на лабиринта.

В сюжета на хумористичния разказ историята за семейния бит на учителя е изместена от историята за натиска върху учителя от страна на татенцето, което ходатайства за своя разхайтен син, получил двойка по математика. Както е характерно за сюжета на т.нар. къс разказ на писателя, в него липсва събитие в истинския смисъл на думата - текстът проследява диалога между татенцето и съпругата му, загрижена за съдбата на своето синче, и между татенцето и учителя. В хода на диалога между наглия и безцеремонен баща и учителя последният демонстрира безволие и липса на достойнство: той не се противопоставя твърдо нито на обвиненията в пристрастност, нито на предложението за рушвет. Коментарът на разказвача съдържа хумористична интерпретация на безволието и самоунижението на учителя: "Учителят се опули и... толкова; а защо не се обиди - това за мен ще си остане завинаги една тайна на сърцето на учителя"; "Учителят се изчерви, сви се... и толкова. Защо не посочи вратата на татенцето - това ще си остане за мен завинаги една тайна на сърцето на учителя." В крайна сметка, за да се отърве от натрапника, учителят се съгласява да пише тройка на синчето, при условие че и другите учители му пишат тройки - така той решава проблема си, като подлага своите колеги на притеснения.

Образът на учителя получава хумористична интерпретация и в разказа "Несполука" ("Неудача") от 1886 г. Текстът се гради върху анекдотичен сюжет, характерен за "късия разказ" на Чехов: съпрузите Иля Сергеевич Пеплов и Клеопатра Петровна подслушват любовното обяснение на околийския учител Шчупкин към дъщеря им Наташенка и виждат подходяща възможност да го принудят да се ожени за нея. Женитбата те възприемат като лов: "Кълве! - шепнеше Пеплов, треперейки от нетърпение и потривайки ръце". Учителят не се отличава от пошлата еснафска среда - на обвиненията на Наташенка, че няма добър почерк, макар да преподава краснопис, той отговаря: "В краснописа главното не е почеркът, а учениците да не те забравят. Кого ще удариш с линия по главата, кого ще поставиш на колене...". Следва комична самоидентификация с поета Некрасов, който също имал лош почерк, последвана от следния диалог:

- Това е Некрасов, а вие сте друго... Аз за писател с удоволствие бих се омъжила. Той постоянно щеше да ми пише стихове за спомен.

- И аз мога да ви напиша стихове, ако желаете.

- За какво можете вие да пишете?

- За любовта... за чувствата... за вашите очи... Като прочетете - ще загубите ума и дума... Ще заплачете! А ако ви напиша поетични стихове, ще ми дадете ли да целуна ръчичката ви?

В този момент влизат родителите с икона в ръка, за да благословят младите, и учителят е хванат натясно. Разказът завършва с неочакван финал - оказва се, че вместо икона, майката е взела портрета на писателя Лажечников, и учителят е спасен.

Чехов се обръща и в късните си разкази към хумористична интерпретация на образа на учителя, който не отговаря на своята културна роля. Това явление намира ярък израз в произведението "Из записките на стария педагог" (1892), в което е използван похватът на сказа - имитация на стила на примитивния, ограничен учител-пенсионер. Речта на учителя е изпълнена със стереотипи, клишета, баналности.

В други разкази от 80-те и 90-те години на ХІХ век Чехов предлага сериозна интерпретация на темата за учителя, в която на него на са му отказани професионални качества. Но в художествената концепция на писателя професионализмът се подлага на изпитание чрез моралния критерий. В разказа "Учител" (1886) е изобразен учител с добра репутация, който живее с мисълта за успехите на своите ученици и своето училище: след годишния изпит във фабричното училище той преживява тежко грешката на един от добрите си ученици на диктовката и изразява недоволството си пред учителя, който според него е чел текста неясно. Уважението към професионалните качества на учителя намира и материален израз - той получава от собствениците на фабриката заплата от 500 рубли и много похвали. Идилията е разрушена от болестта на учителя и разкриването на истината за близката му смърт. На този трагичен епизод обръща внимание един от съвременниците на Чехов през 1904 г. в сп. "Образование", като подчертава, че Чехов в това свое произведение се е отказал от "познатото изображение на плахия, унизен учител, с изплашен поглед, с раздърпан сюртук, с непохватни маниери, оплакващ се от мизерно заплащане" (Ашевский 1904: 32). Но проблемът, поставен от писателя, се крие не в самата смърт, а в отношенията на хората един към друг. В основата на сюжета на разказа лежи описанието на банкета след изпита, на който болният учител показва своето раздразнение и липса на такт, с което нарушава празничната атмосфера. В произнесения от Фьодор Лукич Сисоев тост се съдържат намеци за интригите на другите, похвалата към директора на фабриката - немеца Бруни - съдържа обиждащ стереотип ("въпреки своя немски произход и лютеранска вяра, има руска душа"). Тази реч оставя у присъстващите неприятно впечатление, подсказано в речта на повествователя от метафората "задушно": "Когато той свърши, всички си отдъхнаха, като че ли някой пръсна във въздуха студена вода и разпръсна задухата". Нетактичност допуска и самият директор, който обявява, че собствениците на фабриката ще отпуснат средства за обезпечаване на семейството на учителя - изказване, разкриващо пред учителя истината за близката му смърт и пораждащо у него силен шок и болка.

Духовната ощетеност на учителя намира гротесков израз в разказа "Човекът в калъф" ("Человек в футляре") от 1898 г. Заедно с разказите "Френско грозде" и "За любовта" той образува трилогия, която авторът е смятал да продължи с цяла серия творби, свързани с една обща тема - обезкриленото, ограниченото, духовно осакатеното човешко съществуване. Този замисъл обаче остава нереализиран, но написаните произведения, от които най-ярко се откроява "Човекът в калъф", оставят трайна следа. Със своя герой Беликов Чехов създава нов художествен тип в руската литература, отразяващ цялата обществена среда и духа на своето време. Тъй като разказът влиза в учебните програми и е един от най-представителните за Чеховото творчество, той е и най-широко коментираното произведение на автора. Тук ще му обърнем отново внимание, доколкото той се вписва в контекста на темата за учителя.

Заглавието на разказа съдържа метафора, върху която се гради целият текст. В интерпретацията на явлението "човек в калъф" професията на учителя получава особена значимост, защото понятието, назовано със споменатата метафора, влиза в контраст с културната роля на учителя. Призван да сее знания, да развива мисълта, творчеството, вътрешните заложби не само на учениците, но и на всички членове на обществото, той се превръща в гонител на всяка свободна мисъл.

Фигурата на учителя Беликов е представена чрез устното описание на разказвача Буркин, който го характеризира като забележителен със своя външен вид, държание и поведение. В това описание се наслагват детайли със значението ‘затварям, предпазвам’: "галошите", "чадърът", "зимното палто", "калъфът на чадъра", "калъфът на часовника", "калъфът на ножчето за подостряне", "халатът", "нощната шапчица", "капаците на прозорците", "резетата", "спалнята като кутийка", "балдахините". Думите, назоваващи детайлите от костюма, интериора и други битови атрибути, последователно извикват и метафоричното значение ‘ограниченост, страх от свободната мисъл’. Този страх определя и всяко отношение на героя към заобикалящия го свят, неговата позиция в училищния колектив, приятелския кръг и изобщо в обществото. Описанието на външните и вътрешни черти показва недвусмислено стремежа на главния герой да се самоизолира от света, да се предпази от всичко в живота, а може би и от самия живот, който го плаши. Изследователят на детайла в прозата на Чехов А. Белкин пише:

Чадърът в разказа има по-особено значение. Той се превръща в нарицателен образ. Учителят Беликов без чадър е непълна фигура. Закопчано догоре зимно палто, галоши и чадър дори в сухо време олицетворяват характера на главния герой. Прави впечатление, че детайлът не е избран от служебната сфера (той е учител), нито от интимния му живот (той е влюбен във Варенка), а измежду битовите дреболии. Защото Беликов не е способен нито да обучава, нито да обича. Страхът му от живота се разкрива предимно в битовите дреболии." (Белкин 1994: 281-282).

Освен споменатите детайли, в знак за същността на Белкин се превръща и предметът, който той преподава - старогръцки език. Този предмет функционира със значението си ‘мъртъв език’. Любовта на Беликов към древността подсказва отново бягството му от живота и от новото. Това значение на старогръцкия (и латинския) език ще се използва от много автори, ще се превърне в устойчив литературен мотив.

Важно значение в образа на Беликов има стриктното спазване на нормите и забраните, контролът върху другите, което придава на героя ролята на охранител, цензор - роля, противоречаща на мисията на учителя. Така Беликов се превръща в тормоз за всички, както за колегите му, така и за учениците и училищното началство, за целия град. Неговото "да не вземе да стане нещо" започва да ограничава обществените прояви, възможността за пълноценно социално общуване и се превръща в мото за всяко негово действие-бездействие. Нещо повече, мнителността, търсенето на грешките на другите, постоянното му нравоучително поведение започват да всяват страх у съгражданите му и постепенно води до "вкарване" на целия обществен строй в неговия личен социален "калъф". Цялото това поведение и отношение към околните предизвиква у тях страх - страх от Беликов, страх от всичко: "страхуваха се да говорят високо, да пишат писма, да се запознават, да четат книги, страхуваха се да помагат на бедните, да учат неуките...".

Важно изпитание за "човека в калъф" е любовта - в цялостната художествена концепция на Чехов именно любовта, отзивчивостта, душевното богатство са по-висш критерий за ценността на човека от знанията, интелекта и професионализма. В ситуацията на любовната среща учителят ("русский человек на rendez-vous") показва особено ясно своята духовна недостатъчност, която намира израз и в езика на любовта: Беликов прави комплимент за романса на Варенка, като сравнява звучността на украинския език със старогръцкия. Дори любовта не може да изведе героя извън клишетата. Сблъсквайки се с любовта, Беликов изпитва усещането за нарушаване на привичния ред и е завладян от присъщия му страх "да не се случи нещо". Този страх на Чеховия герой напомня страха на Гоголевия Шпонка от женитбата, но, приписан на един учител, той изглежда още по-гротесков. Нелепостта на Беликов като влюбен е разкрита и от появилата се карикатура на учителя по старогръцки с Варенка, хванати под ръка.

Ощетеността на Беликов е внушена и чрез сблъсъка с Коваленко - брата на Варенка. Това е сблъсък между живото и мъртвото, свободата и ограниченията. Образът на Коваленко представя алтернативата на Беликов, нормалността в представата за учителя. В знак за свободата се превръща и смехът на Варенка при вида на изхвърления по стълбите Беликов.

Последен щрих в гротесковия образ на "човека в калъф" е ковчегът след неговата смърт, превърнал се в удобен, уютен заслон. Главният герой в него е "с кротко лице, приятен, дори весел, сякаш му беше драго, че най-после са го сложили в калъфа, откъдето вече никога няма да излезе."

В някои свои разкази Чехов измества акцента от недъзите на учителя към социалната му принизеност, така че учителят получава чертите на жертва на бедността и житейските нещастия. В този случай той е епизодичен герой. Така например в разказа "Ана на шия" ("Анна на шее") от 1895 г. бащата на героинята, учителят по краснопис и рисуване Пьотър Леонтич, се пропива след смъртта на жена си и изпитва вечното унижение от мизерията.

Също такава жертва на социалните недъзи се оказва учителят от разказа "Дами" (1886), който загубва гласа си и трябва да подаде оставка - директорът на гимназията му съчувства и му предлага освободило се място на деловодител в приют, но под натиска на разни високопоставени дами и собствената си съпруга е принуден да даде мястото на някакъв богат и повърхностен млад човек.

В други разкази писателят създава образите на учители, които носят в себе си някакъв идеал, имат духовни стремежи, но са погълнати от пошлата среда. Един от тези разкази е "Учителят по словесност" (1894). Заглавието на произведението създава очакването, че ролята на учителя ще бъде основна, а също така, че ще бъде поставен проблемът за преподаването именно на литература². Но това очакване на читателя е излъгано. Началото на текста въвежда темата за любовта, при това нейното описание създава усещането за баналност. Съдбата на учителя - женитбата, битът, работата, прозрението за обкръжаваща пошлост - би могла да бъде присъща не само на учител, но и на всеки друг среден интелигент (лекар, инженер, чиновник). Функционалността на професията на учителя, и то на учителя по словесност, може да се открие в представата за неговата свързаност с духовната култура. Дискусията за литературата в дома на Маша Шелестова, в която Никитин е влюбен, подсказва, че познаването на литературата е задължително за интелигентния човек - а съжденията на спорещите са банални, знанията им повърхностни (един от офицерите доказва, че Пушкин е психолог, и прочита два стиха от Лермонтов). Както забелязва Н. Георгиев, в спора Никитин "защитава, без много страст, Пушкин и Салтиков-Шчедрин. Повече страст влага в любовта си към младата и изящна Маня, за която прави грешката - както се оказва - да се ожени" (Георгиев 2009: 28). Значим е изводът на Никитин за ограничеността на собствените му знания - по дефиниция учителят по литература трябва да бъде четящ човек: "Наистина не е удобно. Аз съм учител по литература, а още не съм чел Лесинг" - мисли си героят, след като един от гостите го пита чел ли е "Хамбургската драматургия".

В текста на разказа се въвежда и описание на работата на героя в гимназията - по този начин очакването, породено от заглавието, се потвърждава. Но тази работа е изобразена като част от бита, а не като призвание на героя - скуката, властваща и в училището, поставя под въпрос мисията на учителя. Никитин не слуша учениците, гледа през прозореца и си мисли: Скучно, скучно, скучно!". Представата за скука и пошлост се допълва от образа на учителя Иполит Иполитич, който произнася фрази, съдържащи всеизвестни истини: "Волга се влива в Каспийско море", "Конете ядат овес и сено" и др. След женитбата си Никитин съвсем загубва интерес към преподаването:

В малките класове той караше някое момче да диктува и, докато децата пишеха, седеше на перваза на прозореца със затворени очи и мечтаеше (...). В големите класове четяха на глас Гогол или прозата на Пушкин, и от това го налягаше дрямка, във въображението му изникваха хора, дървета, поля, ездитни коне, и той произнасяше с въздишка, сякаш се възхищава на автора:

- Колко е хубаво!

В света на Чехов и любовта, и професионалната роля на човека се оказват някаква случайност - създава се усещането, че, както не Никитин е избрал Маша, а бракът им е бил предопределен ("щом си идвал у нас, трябваше да се ожениш"), така и професията не е негов избор и призвание. По такъв начин в разказа се поставя въпросът за непостигнатата идентичност, за отчуждението на човека от неговите социални роли.

Същата отчужденост е присъща и на учителката Маря Василевна от разказа "На пътя" ("На подводе") от 1897 г. - но образът на жената-учителка получава допълнителни конотации. Към една от тях насочва Н. Георгиев, като припомня Рада Госпожина: "в бедата да си учител има и още по-голяма беда - да си жена, учителка, във времена на така наречената мъжка хегемония" (Георгиев 2009:14). Доминиращата мисъл на Чеховата учителка - за семейно щастие - може да ни подскаже и за различните приоритети на мъжа и жената, различното им отношение към професията и семейството. В съзнанието на учителката по време на пътуването й с талига към селото, в което работи, училището е част от житейската монотонност и скука: "Тук беше нейното минало, нейното настояще; и друго бъдеще тя не можеше да си представи, освен училището, пътя до града и обратно, и отново училището, и отново пътя..." Както за Никитин, за Маря Василевна учителската професия не е призвание, а необходимост: "Тя беше станала учителка от нужда, без да чувства някакво призвание; и никога не мислеше за призванието, за ползата от просветата, и все й се струваше, че главното в нейната работа са не учениците и просвещението, а изпитите." Тягостното усещане за безсмислица на делото се засилва от състоянието на самата социална среда, от състоянието на образователната система - героинята си дава сметка, че и "живите, впечатлителните, нервните, които са говорили за своето призвание, за служене на идеалите, скоро се изморявали и захвърляли работата". Мислите на Маря Василевна кръжат около незаинтересоваността на управата, грубостта на училищния пазач, който я нагрубява и бие учениците, некомпетентността на инспектора, неграмотността на училищния настоятел, присвояването на средства и т.н. В мечтите на героинята за щастие, в усещането й за старост и тежест ("сякаш са я наляли с олово") се съдържа идеята на Чехов за необходимостта от хармония в живота на човека, за търсенето на смисъла извън прагматичните цели на труда: "И на никого не се харесва, и животът преминава скучно, без ласка, без дружеско съчувствие, без интересни познати".

Сходна концептуализация на учителя откриваме в българската литература у Елин Пелин. Почти всички изследователи на творчеството му споменават за близост до Чехов. Самият Елин Пелин в беседа пред писателите-белетристи през 1949 г. говори за отношението си към Чехов:

Тогава, в това време, се създаде и списание "Общо дело“. Мисля, че един от редакторите беше Митишев. Той беше социалист. Беше редактор и уредник на списанието. Той преведе тогава (мисля под редакцията на Ана Карима) Чехов - няколко тома. Той беше един трудолюбив човек, слаб; умря наскоро. Беше чиновник във Финансовото министерство, в Пенсионното отделение. Преводът не беше лош. Сносен превод беше. Аз даже скоро намерих една книжка от него, прегледах го и ми се видя нелош превод, дори много добър превод. Той изигра една голяма роля в нашата литература, особено между тези младежи, които се интересуваха и които бяха склонни да пишат. От това, което се даде от Чехов, аз можах да се запозная и да науча нещо за руската литература, макар че по-рано аз бях вече чел на руски Чехов.

В творчеството на Елин Пелин темата за учителя е една от основните. Н. Георгиев цитира мнението на Хр. Недялков, че писателят е "най-големият приятел и защитник на учителството" (Георгиев 2009: 15). На Елин Пелин са близки народническите идеи за ролята на учителя в просвещението на народа. В свои публицистични текстове той изразява пряко тези идеи: в сп. "Селска разговорка" утвърждава виждането си, че единственият път за спасение на народа от злините на епохата е широката просвета на народните маси, но такава просвета, която да отвори очите им за социалното зло и да ги мобилизира за борба за неговото премахване. Писателят вярва, че "лъчите на просвещението" ще помогнат на селячеството да се ориентира в "мъглата на нашия обществен живот", да разбере своето положение и значение в обстановката на капитализма, да схване и разреши "мъчните и неизбежни обществени въпроси, които животът му поставя". При тези условия, подчертава той, "само народният учител стои буден страж между своя народ и се стреми да пробуди заспалото съзнание на своя брат...". Същевременно художественото творчество на писателя предлага специфична интерпретация на този проблем, близка до тази на Чехов с проблематизацията на мисията на учителя и идеята за поглъщащата интелигента среда.

Като "учителски" разкази в творчеството на Елин Пелин се открояват "Кал" (1903), "Самичка" (1905), "Сълза Младенова" (1910), в които учителят е главен герой. В други разкази на Елин Пелин ("Напаст божия") присъства фигурата на учителя, но той изпълнява второстепенна роля или само е отбелязано неговото участие, без да има отношение към сюжетната линия. "Учителските" разкази трябва да се разбират като "интелигентски", защото интелигентът и учителят от онова време се припокриват смислово и житейски. Можем да отбележим, че измежду "интелигентските" разкази на Пелин не всички са "учителски", както не всички от "учителските" могат да се разглеждат като "интелигентски". Затова те са поставени в периферията на тогавашните представи за художественост и имат преобладаващо очеркова функция.

По-ранните разкази, в които Елин Пелин изобразява герой учител, напр. "Поприще" (1903) и "Напаст божия" (1901), се открояват от другите т.нар. учителски по своята идейна насоченост. Ако в останалите - "Кал", "Самичка", "Сълза Младенова", "Душата на учителя" главните герои са примиренчески страдалци, то в тези разкази учителският персонаж е неопитен, но принципен борец в името на науката, на обществото, на общото колективно благо, изразява се социално-просветителската дейност на учителя сред народните маси на село.

В "Напаст божия" учителят не е главен герой, дори името му не е назовано никъде. Той обаче се явява важен за развитието на повествованието в разказа и идеен вдъхновител на младежкия бунт срещу попския излак, от който се разнася болестта, моряща цялото село. Преди всичко фигурата на учителя се характеризира с образованост и постоянство - единствен той установява причината за разпространяващата се инфекция, но в същото време неговата младост и неопитност са причина селяните да не обърнат сериозно внимание на неговата препоръка: "Учителят имаше право, но той бе много млад и хората не искаха да го вярват, а продължаваха да разнасят страшната зараза по селото."

Фигурата на учителя тук се противопоставя на образа на селския поп. Това противопоставяне на два типа персонажи съдържа в себе си концептуализацията на самите обществени фигури на учителя и свещеника. Докато учителят е принципен и образован, попът е суеверен и алчен човек, гледащ да забогатее от мъката на своите съселяни и не позволяващ по никакъв начин да се пренебрегне неговата воля. Младият учител, от своя страна, проявявайки постоянство, не спира да обяснява къде всъщност е проблемът: "гнездото на страшната зараза е поповият излак", който трябва да се запусти. Сблъсъкът между двамата, както се отбеляза, не е личностен - това е сблъсък на младата, прогресивна и образована личност срещу старите с тяхното невежество и суеверия. Естествено е всеки да има своите поддръжници - учителят - в очите на младите момци, а попът - в очите на старите чорбаджии и прости селяни. В този контекст понятието "млад" актуализира своето преносно значение - получава значенията ‘прогрес’, ‘просвещение’. Впечатление прави решителността на Елин-Пелиновия герой: "Учителят не се стърпя. Един ден той събра момците, който бяха с него, и пред всички селяни заковаха излака с яки дъбови капаци." Тази предприемчивост и готовност да се опълчи на статуквото, да прояви своята личностна отговорност пред околните, да понесе ударите на общественото недоволство върху себе си, в името на общото благо, няма да открием така ярко изразена в другите разкази на Елин Пелин. И въпреки че момъкът Младен поема упреците на тълпата, организатор и идеен подбудител на делото остава учителят. Макар че авторът оставя разказа с открит финал, той нееднократно подсказва важността на учителския подвиг в името на обществения интерес. Учителят е призван да сее знания, които да помагат на хората да живеят по-добре. По този начин писателят изразява своята позиция за социалната значимост на учителя.

В разказа "Поприще" ни се представя фигурата на Ангелина - млада и ревностна учителка, посветила своите мисли и дела на народната кауза. Отново образът е ярко личностен, с подчертан характер, с воля за борба в името на всеобщото добруване и просвета. Самото заглавие "Поприще" насочва към основната идея на творбата. Думата "поприще" извиква у читателя високите значения на труда, представата за призванието на учителя, за неговата мисия. В самия текст тези значения се неутрализират чрез мотива за неразбирането от страна на закостенялото общество и придобиват иронични кавички. Така учителството се оказва просто занаят, форма за поминък, а не светла и благородна социална мисия. Отново се срещат старият закостенял рутинен дух на примиренчеството с идеала на младата, борбена и решителна личност - в лицето на Ангелина. Този образ на жената-учителка напомня героините на руските писатели-народници, например учителката от едноименния разказ на Глеб Успенски.

Първата представа за героинята се създава от разговора с нейния колега, също учител, Богданов. Гледищата на двамата се разминават - Ангелина проявява критичност към работата на своя колега на театралното поле, който, от своя страна, не отхвърля тази негативна нота, а по-скоро обосновава своята небрежност с интелектуалния потенциал на аудиторията: "тука е село... Обстоятелствата повече и не позволяват, па и публиката е без претенции и без всякакъв вкус". Такава позиция е неприемлива за младата учителка. Според нея човекът от народа трябва да бъде насърчаван в усъвършенстването на личностните му качества и култура, за което изключително въздействащо е театралното изкуство.

Сблъсъкът на рутината и скепсиса, характерни за Богданов, с позитивното и принципното, присъщи на Ангелина, намира още по-ярко изражение в следващите реплики, които двамата си разменят. Макар по-опитният учител да изповядва същите принципи като своята колежка, той вече е загубил вярата в тях и е възприел своята работа като обикновено препитание. Младата учителка, съхранила все още своя творчески заряд, не може да възприеме позицията на Богданов за театъра, която определя като елементарна и от която се срамува. В същото време тя понася и критиката на своя събеседник, който намеква за нейната неопитност и неразбиране на създалата се ситуация и я оценява прибързано.

Този сблъсък се повтаря и в следващите ситуации - разправията в селото, разговора с хазяйката, разговора при попа, срещата със съпругата на болния, срещата с лекаря. И във всеки един от тези епизоди се сблъскваме с примитивното мислене на селската маса, което е неразбираемо за идеалистичната и ревностно отдадена на своето призвание натура на Ангелина. В същото време нейното желание да реши всеки проблем не само че не довежда до позитивен краен резултат, но и показва друга нейна черта - прибързаност и неопитност. Затова и тя справедливо понася упрека на Тихчев: "Познаваш ли добре почвата? Знаеш ли материята, с която искаш да боравиш? Аз вярвам, че не - не... Всякой, който иска да бъде полезен на средата, в която работи, трябва да я познава добре... освен това трябва да бъде железен."

Като краен резултат Ангелина не среща разбирането на околните, от една страна, поради нейната неопитност и прибързаност, от друга страна, поради тяхната закостенялост и нежелание да се погрижат истински за проблемите, с които се сблъскват всеки ден. Тези проблеми водят до преобръщане в системата на ценностите - лекарят е пренебрегнат заради врачката, учителката заради своята неопитност, попът не е духовно крепило, което да заздрави семейните връзки и т.н.

Поставена в тази обществена ситуация и поради невъзможността да се пребори със създалото се статукво, главната героиня прави следната констатация: "Попът ти не помага, лекарят ти не помага... Твоите другари ти не помагат - никой ти не помага. Сам работи ли се? И що може да се постигне сам? Това поприще трънливо и мъчно само на учителя ли е дадено?" Разочарованието от безизходицата всъщност не е предизвикано от нейното учителстване и работата с децата, а по-скоро от изпитанието на народническите идеи в реалността. Сблъсквайки се с трудностите при тяхното реализиране, Ангелина установява, че в тази борба е сама, но в същото време не загубва вярата в успеха си. Затова и последният упрек "само на учителя ли е дадено" не е насочен към учителството, а към всеки, който избягва своята социална отговорност в името на обществото. Героинята остава идеалист.

Името на главната героиня също е значимо. От една страна, то е натоварено със социокултурна функция: героинята е представена само с малкото си име, а другите герои - само с фамилните им имена, което според речевия етикет е знак за статута на учителката в служебната йерархия - тя е все още млада, неопитна, не е навлязла в преподавателската професия и не е успяла да си изгради име, да събужда респект. Това се потвърждава и от авторовото описание: "едно младо момиче, току-що завършило гимназията", "Ето вече месец имаше, откак тя беше учителка". Но, наред с това, в текста името "Ангелина" се семантизира и извиква значенията ‘ангелска чистота’, ‘честност’, ‘принципност’. Тази функция на името измества социокултурната на втори план.

И в двата разказа - "Напаст божия" и "Поприще", учителите са показани в светлината не на своето работно място - в училище, а в един по-широк социален контекст. Тяхното учителство надхвърля границите на учебните кабинети и е призвано да сее знания, то се разпростира над цялата общност, в която е поставено. В своето творчество обаче Елин Пелин постепенно променя фокуса на своята гледна точка, като в същото време запазва принципната си позиция относно учителите. Докато в първите разкази с герои - учители те са борци и със силен дух се опълчват срещу системата, то в "учителските" разкази те са вече жертва на тази система, ограничени и погубени от нея.

Заглавията на тези разкази носят както буквално, така и метафорично значение. Най-осезаеми са двете равнища в заглавието "Кал", тъй като думата многократно се обиграва в конкретните и преносните си значения - целият текст се гради върху играта с двете значения на думата. Така Елин Пелин изразява дискретно идеята за "калното" битие на селския учител, която е развита и в другите му "учителски" разкази. Самото заглавие дава предварителна нагласа и очакване, асоциирайки с мръсотия, лепкава и цапаща субстанция, в която хората газят и потъват във физическо и духовно отношение. Може да се осмисли и с падението на личността, както и с духовния упадък на общността. Калта има конотации, насочващи към блато и тиня, които можем да обвържем с душевното състояние на героите - по този начин в текста се развиват значенията, криещи се в заглавието.

Още в първото изречение Елин Пелин представя учителя, като го назовава с името Никола Нонин. Описано е неговото физическо състояние - чрез тройното повторение на наречието "пак" се подчертава цикличността на симптомите на болестта му. Обземат го мисли за смъртта, на която той гледа с мрачна ирония. Това усещане може да бъде провокирано единствено от съзнание за безсмислено воден живот, безнадеждност, отчаяност, самотност. Неговите размисли алюзират духовната смърт на героя, внушена чрез физическата. Той осмисля смъртта си като изход от безсмисленото си битие. Възприема живота си като бреме за себе си и за другите.

Никола Нонин е единственият протагонист в "учителските" разкази, който се самонаблюдава, самокоментира, самоиронизира, т.е. раздвоен е по класическия романтично-модернистичен модел. Самонаблюдението у другите главни герои е загатнато, но не е прокарано системно. Диалогът между двата аз-а на Никола Нонин в известен смисъл обезсилва разказваческата гледна точка, подхващайки и усилвайки тенденциите в нея.

Гледищата на повествователя и главния герой се дистанцират в момента, когато Нонин вижда калта от прозореца си: нечленуваните и максимално широки в смисъла си думи "къщи", "хора", "добитък", са част от речта на повествователя, а конкретните "селяк" и "бабичка" - зримоосезаеми за Нонин. По-нататък гледището на разказвача се подхваща в пряката реч на героя и се развива в буквална и преносна насока: "Всичко, всичко тъне в кал - и души, и сърца, и умове, и говеда, и всичко..."

Тенденцията за сливането на двете гледни точки личи и на други места: "плитки разговори", "жалки перчения пред живота", "редингот, смешно измачкан", "дивашка музика" - все определения, които с еднакво основание могат да се отнесат и към едната, и към другата гледна точка. Повествователят изпъква само в определението за Нонин - "бедният учител", но това не обръща тенденцията. За разказвача къщите, хората и добитъкът са с общ предикат - "заглъбнало". Така човешкото - къщите и хората - добива характеристики на добитък и обратно.

В гледната точка на главния герой изравняването на човешко и нечовешко, на културно и природно е усилено, развити са конотациите в определенията на калта в гледната точка на повествователя, близка до гледната точка на главния герой: "ужасна, гъста, черна, лепкава, непроходима селска кал". В гледната точка на героя "къщи" и "хора" от разказваческото гледище се заменят от метонимични означения на човешкото: "души", "сърца", "умове". Това са все ключови думи за модернизма. Героят в "Кал" е рицар и на сърцето, и на ума: "много е любил, много е учил". Метонимичните обозначения на човешкото с модернистични конотации се изравняват не с добитъка от гледището на разказвача, а със стилистично по-яркото - "говеда". Гледището на Нонин отразява романтично-модернистичната опозиция поет (гений, творец) - тълпа и едновременно тази опозиция се превръща в тъждество (вж. Нанков 1991: 40-41).

Никола Нонин е самотник, асоциален и изолиран. Той сам поставя прегради между себе си и околните. В рутината на своята работа главният герой не възприема хората като важни и съществени елементи в живота му: "Какво са хората за мене и какво съм аз за тях? Нищо... нищо - да!" В същото време те все пак играят някаква роля за него и той за тях. Именно чрез хората Никола Нонин задоволява своето честолюбие и признава това директно пред себе си. Следователно хората са му потребни дотолкова, доколкото могат да удовлетворят егоцентричните му амбиции. За тази цел той трябва да показва пред тях ревност към своето поприще. И в целия този театър Нонин трябва да е главният герой, а другите да остават в периферията. Това е единственият модел на общуване, чрез който Елин-Пелиновият герой се чувства пълноценен.

Мрачната, есенна природна обстановка е в унисон с душевното настроение на героя. За да се подсили минорността на есенния пейзаж, авторът въвежда и калта: "Облачно небе, намръщено и слупено над кръгозора, и кал." От картината лъха песимизъм, безнадеждност, отчаяност. В тази обстановка героят се опитва да впише и всичко около него. Неговото лично настроение трябва да бъде присъщо за другите и те трябва да потънат в калта, за да бъдат като него. В калта е поставена и самата причинителка на душевните терзания на Нонин - неговата бивша възлюбена Славка.

Нейният образ изплува не с някаква особена красота и съвършенство, но все пак е мил за Нонин. Тук се проявява и още една черта от характера на главния герой - неговата нерешителност. Дълго време той не разкрива чувствата си пред Славка, макар и те да са вече известни на всички. Нонин е незрял и колеблив в своите постъпки. Не смее да види Славка като жена, тя е "дете", "моя малка" и т.н. Учителят изживява чувствата си като игра, страхува се да подходи прямо и откровено и потиска всичко в себе си. Неспособен да признае собствените си грешки и нерешителност, Нонин прехвърля вината за тяхната раздяла на Славка, обвинявайки я в лицемерие, женско лукавство, преструвки.

Нонин продължава да живее в своя свят на илюзии и няма чувство за реалност и преценка. Той не може да осъзнае, че Славка е изстинала към него и че е вече на прага на своя нов живот. Вместо това учителят Нонин смята, че тя изпитва угризения, че още го обича, че ще направи грешка, от която само той е способен да я спаси. И тук отново се проявява колебливостта и нерешителността му. Вместо да прояви мъжественост и да отиде на сватбата, Нонин се просва на леглото, като продължава да се затваря в себе си, да се предпазва от калта навън, от калта, в която отдавна е затънал. В своя живот Нонин не е постигнал нищо, "...нито едно дело не е извършил за другите, нито една минута от живота си не е грабнал за себе си..." Така калта се отъждествява с живота на Нонин, с неговото отношение към света и положението му в обществото.

Елин Пелин дообогатява фигурата на учителското съсловие с още няколко персонажи, които живо описва: "напудрени", "с кални обувки", "две сухи и една дебела учителка", "моми", "шкембест директор" с "къси кални панталони". У тях липсва всяка идея за съчувствие към Нонин и вместо да го утешат, те са дошли, за да поклюкарстват. Плоските им шеги и елементарните разговори показват тесен духовен кръгозор, до който са достигнали тези представители на учителското съсловие и в по-общ план - падението на самото учителство, видяно през погледа на Елин Пелин и алюзирано чрез калта по дрехите им.

Нонин осъзнава, че няма воля да ги изгони, липсва му всякаква решителност, за да отпрати дори тези, които му се подиграват. Той живее в своя вътрешен свят, където действията се случват единствено в мислите му. Всякаква предприемчивост и воля са лишени от действителна реализация.

В разговора между учителките най-ясно са посочени причините, поради които любовта между Никола и Славка не се осъществява. Докато тя е смела, решителна, предприемчива, отворена към другите и към света, той е пълната нейна противоположност - нежен, сантиментален, но не е и практичен. Младата учителка Славка търси стабилност, иска да създаде семейство и да има отговорен човек до себе си, на когото да разчита в трудни моменти, който да бъде опора - духовна и финансова. Примирена с хладния практицизъм и користни сметки на средата, в която е попаднала, тя пренебрегва достойния, любимия мъж и приема да стане съпруга на един "възстаричък глупав селски богаташ". Нонин, от своя страна, е мечтател, който търси криле, простор, "иска да живее волно, широко и пълно", безгрижно. Когато загубва вярата си в тези отвлечени понятия, в неговата душа не остава нищо. Погледът му към света е изпълнен само с кал, в която поставя всичко.

В разказа "Самичка" Елин Пелин отново ни сблъсква с личната драма на една млада учителка, търсеща любовта, но намираща единствено отчаянието при сблъсъка с тежката и несправедлива действителност. Образът на жената-учителка, отчуждена от своето дело и търсеща щастието, напомня героинята на Чехов от разказа "На талигата". Тази типологична близост потвърждава мнението на Н. Георгиев, че "самотата и старомоминството на учителките се оказва общо място в литературата" (Георгиев 2009: 15).

В разказа на Елин Пелин мотивът за самотата на учителката прозира още в заглавието, което предопределя читателското очакване за съдбата на героинята. Самият текст изобразява самотата на учителката, която е на чуждо място, заобиколена от непознати, затворена в своите мечти и проблеми, очакваща светлото бъдеще, което да й донесе щастието в живота.

Едно и също явление се показва в текста от две гледни точки - на разказвача и на героинята. Позицията на повествователя е заявена в първото изречение: "Тежък мокър сняг вали и покрива село Сънино, полята, горите, целия свят." Тази гледна точка може да е едновременно вън и вътре в училището - позиция, различна от тази на героинята: "Вътре бръмчат като пчели учениците и тоя жив и непрестанен шум лети вън на весели вълни." Гледната точка на героинята се въвежда в първото изречение на втория абзац: "Учителката седи на масата в стаята си, гледа снега през мътните стъкла на малкия прозорец и мисли". Училището и селото се свързват чрез обща характеристика: селото е "Сънино", натоварено отново със знаковост, която предразполага читателя към предварителни очаквания - сън, застой, летаргия, алюзира депресия, в училището "сънливо гледат две прашни карти", училищният слуга "дреме".

Ярко обрисуваната зимна картина допълва тези очаквания и засилва идеята за застиналост, унесеност, непродуктивност. Авторът насочва мисълта на читателя към единствената действителност - безнадеждността, която най-ярко намира изражение в старото селско училище. Обвързването става посредством цитиране на тип смислообразуващ механизъм, характерен за модернизма: "Старото селско училище, клекнало под тежестта на своята безнадеждност, едвам дими из счупения си комин."

Пространството е тясно, неудобно, поглъщащо героинята. Образът, който най-пълно носи тези значения, е снегът. Той подобно на калта и мъглата в "Кал" развива преносни смисли и затрупва "целия свят", "всичко". Още първата дума на творбата задава смисловото ядро на снега: "Тежък мокър сняг." По-нататък "тежък" (а имплицитно и "сняг") се обогатява със значения за пространството, времето, морала.

Така комбинацията "тежък сняг" става убиващо пространство навсякъде и никъде. Пространството на училището е "вътре" в снежното пространство и го дублира в своята убийственост за героинята. Стихията в двете пространства - вятърът и детският шум - са допълнително мъчение за героинята. Във фантазното пространство героинята е с "едничкия, хубавия, красивия, живия, веселия" подпоручик. В него тя е "младо и хубаво момиче", докато в реалното пространство лицето й е "сухо и болничаво".

Фигурата на учителката отново е натоварена с болезненост, измъченост и тъга, а неконтролируемият ученически шум "бие слабите нерви." Тя е застинала в очакване, далече от проблемите и задълженията. Тази отдалеченост е не само в пространствено измерение, но и във времево - тя не знае дори кой ден е от седмицата. След като описва нейните психически терзания, Елин Пелин въвежда и нейното физическо описание - "младо хубаво момиче", както и предава биографични факти - "сираче, отраснало при далечни роднини", описва нейното нежелание и нетърпимост към тази училищна атмосфера и любовта, която я е докарала дотук.

Едва след тези характеристики авторът въвежда името на главната героиня - Маринка. Отсъствието на фамилното име в целия текст е показател за това, че тя все още не се е наложила в ролята на учител и възпитател, не предизвиква респект. Това се дължи преди всичко на нейната младост и неопитност. Умалителните "самичка" и "Маринка" допълнително "смаляват" нейния образ, като му придават характеристики на незначителност.

Маринка живее ден за ден, в непрекъснато очакване на писмо от нейния възлюбен. Всяко друго занимание, усилие, задължение е поставено на заден план, извършва го с рутинност и нежелание. Тя води изцяло затворен живот, не общува с никого, живее само със своите надежди, очаквания, които не се сбъдват. В своята безнадеждност тя разчита на сънища, напразни мечти, на писма без отговор. Отчаянието й се затвърждава от липсата на дълго чаканото писмо, от постоянните плачове и депресията, която носи училището.

В образа на Маринка се раздвояват две роли - на страдащата влюбена жена и на учителката, като първата проблематизира втората, а това закономерно извиква упреците на кмета и писаря: "Тук има ли учител, или не? Децата ще се изпотрепят вън! Няма началство да ги смири... И никакво разпореждане, и никакво педагогическо възпитателство! Тежко и горко!" Финалната фаза "Тежко и горко!" е без конкретен адресат и затова може да бъде адресирана към всичко. Текстът извиква съчувствие към героинята, защото критерият за истинност у Елин Пелин, както у Чехов, е етичният. Българският писател поставя проблема за отчуждението от социалната роля на човека, основен и за творчеството на Чехов.

В разказа "Сълза Младенова" Елин Пелин представя друг учителски персонаж, орисан да бъде злощастен. Това проличава още от заглавието, което назовава името на главната героиня - Сълза Младенова. Заглавието има ясно изразена знаковост - анализът от ракурса на поетическата ономастика разкрива осмислянето на собственото и фамилното име Сълза Младенова и като нарицателно: героинята е млада ("момиче") и лее сълзи ("да ти се сълзяви", "даде воля на сълзите си"). Знаковостта на името на главната героиня се допълва от "говорещото" име на другите герои: името Добрян Горев внушава двойствеността на героя в етично отношение, името Златана подкрепя интензивното цветово присъствие на тази "белосана и червосана" жена, но и контрастира с душевната грубост и бездушие. Чрез семантизирането на личното име на героинята се моделира модернистичната опозиция творец (страдалец) - тълпа.

В разказа гледните точки на повествователя и главната героиня се противопоставят и това е доловимо още в първото изречение. За учителката учебната година е завършила "благополучно". За разказвача училището е мизерно - "мъничката маса в тясната учителска стая" - там нищо не може да бъде благополучно. В първия абзац двете гледни точки се доразвиват. Изброяват се училищните предмети (гледна точка на героинята), но всеки от тях се характеризира като негоден за истински научни занимания (гледна точка на разказвача); "разпокъсаните книги", "прашния глобус" и т.н. Изследователите на творчеството на Чехов свързват подобни детайли с идеята "суета сует". Различните гледни точки от самото начало набелязват художествен свят, в който нормалното за героинята е ненормално за разказвача. В края на първия абзац гледната точка на повествователя добива универсален смисъл, което, по наблюдението на Н. Нанков, се постига чрез перифраза-цитат от прочутата по онова време творба на Едгар По "Гарванът". Изследователят разглежда разказа като "сложна и изтънчена пародия на Гарванът" (Нанков 1991). Училището престава да функционира само като конкретно училище (каквато е представата на героинята), то е съизмеримо с вечните въпроси на битието. Вторият абзац доразвива двете страни в разказваческото гледище и обвързва училището със селото. Първо, то се оказва в селото, но никой не се интересува от него. Второ, сънливостта в училището е характеристика и на селото: "сладкото и приспивателно жужене на пчелите". Трето, престижният цитат, според Н. Нанков, е снизяващо дублиран: "фаталният гарван...", "Никога вече!" - "крамолата на врабците". Същият изследовател подчертава, че "отношението между Сълза Младенова и гарвана не е в гледната точка на героинята, която не съзнава културната успоредица между своите лични злощастия и тъгите на учения, влюбен в По, а в гледната точка на повествователя и, като следствие, в гледната точка на читателя". В двояката гледна точка на повествователя училището и селото добиват конотации на културно-историческата опозиция град - село, чиито полюси са сближени, смесени. По-нататък в разказа всичко се възприема и оценява двойствено - според тона, зададен от разграничаването на двете гледни точки и от двойствеността в самото разказваческо гледище.

За разлика от другите учителски разкази, тук е налице пролетно-лятна картина, създаваща представа за радост и приветливост. Но в същото време учителката е поставена в училището, опустяло след годишния изпит. Отново се създава чувството за празнота, засилена от овехтелия училищен инвентар: "две-три разпокъсани книги", "стара географска карта", "прашен глобус", "оскубана гугла", "изкривена желязна печка", "провлечени паяжини по стените". Елин Пелин изразява и пряко в текста идеята за изгубената образователна мисия на училището: "от всичко лъхаше тъга, сънливост и безверие в науката". Самият интериор, по наблюдението на Н. Нанков, е пародиен по отношение на стаята на поета у Е. По. За Сълза Младенова светът, в който живее, е изцяло реален. За повествователя той има и реално, но и културно измерение. Рефренът "Never more" отключва верига разширяващи се представи, родени от битието на Е. По в модернистична Европа и България. Образът на човешкия скелет с иронична усмивка и препарираният черен гарван, както и препратката на автора към фаталния гарван на Едгар По и зловещата фраза "Никога вече!", поставят цялото действие в разказа в смисловата рамка на модернизма, като по този начин засилват мрачната тоналност.

Сълза Младенова, подобно на Маринка от разказа "Самичка", е загубила представа за времето и пространството. И тя също е застинала в очакване и бърза да приключи свидетелствата. Младенова, за разлика от Маринка, е успешно реализирал се учител, за когото учебната година е приключила благополучно, човек с ясни планове за бъдещето, с реални очаквания и надежди, които скоро трябва да се реализират. Тя гори от нетърпение и мислено се пренася в обстановката на нейната предстояща сватба. Поради своята неопитност и непознаване на хората Сълза Младенова се влюбва в селския учител от чорбаджийски род - Добрян Горев. И сякаш едно по едно всяко от тези желания е на път да се осъществи в живота на Сълза Младенова. Тя е възхитена от качествата на своя бъдещ съпруг, от неговата интелигентност, трудолюбие и старание.

Чрез думите на Добрян Горев е подсказано мнението на Елин Пелин относно развитието на педагогиката: "Хората измислиха грамофони, кинематографи, рентгенови лъчи, радиото, хвърчащи машини, а в педагогическата наука се още се блъскат с остарели форми, с изтъркани понятия, с формалистика." За автора методите в образованието са закостенели, което ги прави некачествени и непродуктивни. Чрез тази констатация добиваме и ясна представа за отношението на Елин Пелин към учителите и образователната система изобщо. Липсата на прогрес в тази сфера довежда до редицата пародийни и трагикомични ситуации, които авторът така ярко описва.

Всичко в живота на Сълза Младенова се подрежда според нейните очаквания, на път е да осъществи своите мечти, да се омъжи, да отпразнува по своя си начин "най-важния ден в живота на едно момиче". Тя планира да бъде в своя роден град, където "всичко е готово". Тук настъпва и сблъсъкът на две култури - градската и селската. За учителката, родена, израснала и изучила се в градска обстановка, това събитие е изключително важно. За нейния бъдещ съпруг и неговото семейство - представители на селската маса, това събитие е разход, зрелище, плод на предразсъдъци.

Сблъсъкът между тези две полярни гледища е изключително драматичен в навечерието на сватбата. Сълза Младенова узнава за бездушните сметки и чорбаджийски морал на бъдещия си съпруг и неговите близки. Тя с ужас разбира жестоката си самоизмама, когато годеникът, баща му, "белосаната и червосана" кума само за няколко минути ограбват всичките мечти и очаквания и показват истинското си лице. Те сами, без да се допитат до Сълза Младенова, без да зачетат нейното желание, вземат решение за преместване на сватбеното тържество от града в селото. Така я поставят пред свършен факт и я принуждават да се съгласи. Липсва всяка възможност за диалог, за разговор върху проблема.

Младенова не успява да каже нито дума, защото свитата на мъжа не й дава никаква възможност. Нещо повече - тя е подложена на упреци и обиди. Наричат я "кокона", третират я като стока - приход за домакинството, като натрапник, който желае да им се качи на главите, да им похарчи парите. Всички тези квалификации, директни и индиректни, смазват нейното самочувствие, като я карат да се чувства като "агне между вълци". Тя отново е сама, макар и в присъствието на бъдещото си семейство, сама, с ограбени мечти, принизена като стока, като разменна монета. Тя трябва да е благодарна, че ще бъде заточена в селото с хора, които не оценяват нейните качества, не я възприемат за личност. Нейните идеали са грубо потъпкани. В нейните очи годеникът вече не е величествен и интелигентен, а сух, омразен, безсърдечен и циничен.

Отново сблъсъкът и тежкото падане, сякаш присъща за учителите участ, ограбват мечтателността и идеализма и поставят учителя в жалкото положение на провинциален селски чиновник, евтина преоценена стока, заслужаваща единствено презрително отношение, поради своята безполезност. Цялата тази обстановка смазва учителите, а единственият им изход е примирението и обезличаването. Тази същност на изобразения свят в разказите на Елин Пелин за учители подсказва Св. Игов:

Ако някой Елин-Пелинов разказ твърде дълго се задържи в стаята, там вече замирисва на смърт и мъртвец или поне на меланхолично-модерна градска самота ("Кал", "Самичка", "Сълза Младенова"), която за Елин Пелин е болест, водеща към смъртта. Отчужден от естествените природни закони на битието, човек за Елин Пелин е вече "жив мъртвец." (Игов 1990: 203).

В разказа "Душата на учителя" Елин Пелин напуска границите на реалното, за да предаде по-живо духовните терзания на един обикновен учител, погубен от образователната система. Още в заглавието пряко е посочен главният герой, но никъде в текста не е назован по име. И макар да са посочени конкретни данни, свързани с личността, тя се явява събирателен образ на цялото учителското съсловие. "Душата на учителя" не е конкретна личност, локализирана в дадено време и пространство, а абстрактен персонаж, събиращ в себе си проблемите на всеки един училищен преподавател.

Името на селото - Криво Школо, ясно загатва, че не става дума за конкретен топографски обект, а по-скоро насочва към проблематиката, за която Елин Пелин недвусмислено говори. Учителят е жертва на образователната система, жертва на своето училище, наречено "кочина", жертва на своите съселяни, които не могат да осмислят необходимостта и важността на неговата мисия. Условията на работа са непоносими и примитивни - не е създадена никаква среда за обучение: "училището бе ниско, тясно, с изровен под, без дъски, с тесни прозорци, с мръсни стаи, натъпкани с деца до вратата". Тази обстановка неминуемо довежда до болестта и гибелта на главния герой, но тя е само предпоставката. Причината е безхаберието на селяните към образоването на техните деца. За тях то е нещо ненужно, а учителят, който трябва да сее наука и знания, е пречка: той "ще ги изненада да умре", работата ще "се свърши благополучно", "ще му коват дъски". Селяните дори не са заинтересовани от неговото здраве, а по-скоро от това кога ще умре.

След своята гибел душата на учителя е поставена пред равносметката кое е по-доброто - животът преди смъртта или животът след нея. Отново, както в "Кал", смъртта е глупава, но и също желан изход от ситуацията. Каквото и да стане, какъвто и живот да последва, той би бил по-добър от досегашния. Тази равносметка е резултат от трудностите, на които са подложени учителите - тяхната професия не им дава стабилност, те трябва да се скитат от село в село, постоянно да променят местоположението си, а оттам и да не могат да създават трайни социални контакти. Те са постоянно притискани от инспектори, кметове, кредитори, както и от селското неразбиране. Особено силна ирония спрямо статуса на учителя съдържа приписването на страха от инспектора на душата на мъртвия учител - дори в отвъдния свят той не може да се спаси от този страх: преследва го мисълта, че не си е взел отпуска, за да умре, и ще бъде санкциониран. Условията, в които живеят преподавателите, са непоносими - "студове" и кал. Учителите са мечтатели - идеалисти, но техните мечти и идеали не могат да се реализират в тази социално-битова обстановка, остават блян, стъпкан в калта. Това довежда и до разочарование от живота и професията - призвание.

Поставена между Ангела и Дявола, душата за първи път има свободата да избира и за пореден път е принудена да чака, пренебрегната е от Ангела. Чрез думите на двамата гости Елин Пелин внушава, че душата е свикнала да търпи и дори в задгробния живот е длъжна да се примирява. Ангелът е сравнен със служител от министерството, който се държи наставнически, заповеднически, а в очите на Дявола той е чиновник, слуга. Страданията на учителя са сравнени с ангелска праведност, заслужаваща райско блаженство. Дяволът упреква Душата на учителя, че се е предала само на страдания, а не е постигнала нищо в живота, няма воля за действие. В думите на Дявола прозира упрек към учителя, който приживе не се е противопоставял, а се е примирявал със своето положение. Учителят жадува за свобода, да не бъде ограничаван от никого и от нищо. Търси възможност за себеизява, за реализиране на своите мечти и идеали.

Душата на учителя е готова да продаде задгробната си участ на Дявола, за да получи свободата, която приживе търси. Учителската душа вижда своето спасение по пътя на Дявола, който дава волност и неограниченост на думи и дела, а респективно, участта, която предлага Ангелът, се осмисля като затвореност и липса на възможност за лична изява. Душата на учителя копнее по неясното и тайното, което може да достигне и извоюва сама, затова и нейният избор е предопределен.

Разказът "Душата на учителя" се явява пряк отглас и идеен отпор срещу държавната политика, която забранява на народното учителство да развива обществена дейност, неразрешена от Министерството на народната просвета, а дотогавашните свободни учителски сдружения се поставят под опеката на училищните власти. Но този житейски факт се превръща в художествено обобщение, постигнато чрез средствата на гротеската.

В "учителските" разкази Елин Пелин създава панорама от образи и картини на българския учител, на учителството, на образованието изобщо, поставени в рамките на времевия и пространствен диапазон на първите няколко десетилетия на XX в. и българската селска действителност. Елин-Пелиновата критичност е насочена не толкова към личността на учителите, колкото към положението, в което те са поставени, към неразбирането на тяхната професия и призвание, към системата, която не може да им осигури нормални, ползотворни, творчески условия, за да реализират в пълнота своя идеен потенциал.

Образът на учителя в творчеството на Елин Пелин се развива: в ранните разкази героите - учители са представени като активни и борбено настроени, млади и енергични, с голям духовен и творчески заряд. Такива са учителят от "Напаст божия" и Ангелина от "Поприще". Постепенно обаче авторът ни насочва към ограничаването, затварянето в собствения свят, асоциализирането и обезличаването на народния учител. Така той е представен в "Кал", "Самичка", "Сълза Младенова". Това явление намира гротескова реализация в разказа "Душата на учителя", в който учителят има възможност да реализира своите мечти и идеали извън рамките на реалността.

За значимостта на темата за учителя в творчеството на Елин Пелин говори и това, че писателят я интерпретира в рамките на различни жанрове и със средствата на различна поетика. Образът на учителя се появява и в произведенията, определени като сатири и пародии. Сред тях вниманието ни привлича "Писмото на един селски даскал" от 1902 г. Текстът е стилизиран като писмо, в което адресантът с горчива самоирония разказва за материалната нищета на селския учител. Комичният ефект се поражда от сблъсъка на високото и ниското - мечтите на учителя и физиологичните му нужди (вечното чувство на глад), вехтите му дрехи:

Вдъхновение, небесно вдъхновение е озарило ума ми в тоя час и не зная де се намирам от възторг. Иде ми да викна, колкото мога, и да възпея с нечути досега стихове невидения от никого астар на моето палто!

Ако не си изял през месниците, когато все някой си облизва блажните пръсти, ако не си изял през това време пет венци чеснов лук, девет делви туршия, деветдесет и девет глави рапон, ако не си изтопил със сух хлебец една кратуна кълцан враждебски пипер и солчица, ако не си изфърцал една каца пресольова чорба, ако не си правил вересия при бозаджия, ако не си имал щастието кметове да не ти плащат - ти никога, никога няма да разбереш от какви кътове на моето бедно даскалско сърце излиза думата "заплата" и с какво сладострастно благоговение я произнасят устата ми. (Елин Пелин 1977: 357).

В този свой текст Елин Пелин използва похвата на Чехов от неговата пародийна стилизация на дневника на стария педагог, но създава своя интерпретация на темата за учителя: словото на учителя в творбата на българския писател съдържа авторовата ирония спрямо социалния статут на учителското съсловие, докато словото на Чеховия учител разобличава неговата интелектуална ощетеност.

Друг жанр, в който откриваме фигурата на учителя, са стихотворенията в проза "Кошмар", "Кукумявка" и "То", публикувани за първи път в сп. "Съзнание" от 1903 г. В тези свои произведения писателят интерпретира същата тема за нерадостната съдба на учителя, но с други художествени средства - тези на модернизма. Основни мотиви в споменатите творби са страхът, ужасът, чувството за неизбежност на злото. В "Кошмар" учителят наблюдава собственото си погребение:

- Кой е починал, братя? - питам аз.

- Ти, ти, учителю!

Студени тръпки побиват тялото ми.

- А коя е тая нажалена мома, която ме придружава с плач?

- Твоята несрета, учителю... (Елин Пелин 1977: 216).

Темата за кошмарния сън, в който се вижда собствения гроб, диалогизира с Яворовите стихове от "Хайдушки песни" - "сън сънувах, сън прокоба - сънувах си гроба". В "Кукумявка" "нощната птица" напомня гарвана от "Сълза Младенова" - нейният крясък "Кукумяу! Ку-ку-мя-у!, който предсказва злини и нещастия на училището и на учителя, има семантиката на “Never more!" от стихотворението на Е. По. В "То" Елин Пелин предлага комична интерпретация на съдбата на учителя в стила на модернизма, като придава на реалното явление от бюрократичната система (постановлението против учителя) чертите на свръхестествена, тайнствена сила: "И в тъмното пространство, пред затворените ми очи все пак светят хищните му погледи и в ушите ми все пак звучат тайнствените и зловещите му стъпки" (Елин Пелин 1977: 341). Комизмът може да се обясни с пародирането на поетиката на модернизма - според Св. Игов "хуморът на Елин Пелин най-често е пародиен", на писателя е присъща "неспособност да се възприемат сериозно вече отживели (или отживяващи) художествени конвенции" (Игов 1990: 206). Същевременно, като се използват изразните средства на модернизма, социалното зло се изпълва с екзистенциален ужас.

Съпоставката между Чехов и Елин Пелин ни насочва към следните изводи:

И двамата писатели разкриват погубващата интелигента среда и по такъв начин поставят под въпрос народническата идея за просветителската мисия на учителя сред народа.

Сходни у двамата са образите на самотната учителка, отчуждена от работата си и мечтаеща за женско щастие.

У Елин Пелин не се среща образът на учителя-деспот. Както забелязва Н. Георгиев, "няма български беликовци и унратовци". Как ли може да се обясни това?

В своята интерпретация на темата за учителя Чехов, оставайки в рамките на реализма, поставя проблеми, които ще развие европейската литературата на модернизма през ХХ век - такъв е проблемът за изгубената идентичност. Елин Пелин в стихотворенията си в проза "бяга" от реализма, но остава в рамките на темата за социалната несрета на учителя.

БЕЛЕЖКИ

1. Тези разкази може би са оказали силно въздействие върху Чудомир, затова би било интересно да се направи сравнение между двамата писатели от гледна точка на интерпретацията на темата за учителя. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ашевский 1904: Ашевский, С. (М. Н. Столяров). Наши педагоги в изображении Чехова. // Образование, 1904, № 4, отд. ІІ, с. 32. Цит по: Чехов (1976: 639).

Белкин 1994: Белкин, А. Прекрасният чадър. // Руска литературна класика. Том 1. София, 1994.

Георгиев 2009: Георгиев, Н. Учител по литература ли? Не съм от тях. // Български език и литература, 2009, бр. 4.

Георгиева 2010: Георгиева, Цв. Строителят. // Концепти на българската култура. Шумен: УИ "Епископ Константин Преславски", 2010, с. 285-296.

Игов 1990: Игов, Св. История на българската литература (1878-1944). София, 1990.

Нанков 1991: Нанков, Н. Из поетиката на "интелигентските" разкази на Елин Пелин. // Литературна мисъл, 1991, бр. 9.

Оляшек 2005: Оляшек, Б. Русский позитивизм. Идеи в зеркале литературы. Łodź, 2005.

Чавдарова 2011: Чавдарова, Д. Професията на интелигента в творчеството на Чехов (лекар, инженер, учител) в контекста на позитивизма. // Светът на словото. Сборник в чест на проф. Николай Даскалов. УИ "Св. св. Кирил и Методий". Велико Търново, 2011, с. 207-216.

ИЗТОЧНИЦИ

Елин Пелин 1972а: Елин Пелин. Напаст божия. Кал. Душата на учителя. Самичка. // Елин Пелин. Съчинения в 6 тома. Т. 1. София, 1972.

Елин Пелин 1972б: Елин Пелин. Ангелинка. Сълза Младенова. // Елин Пелин. Съчинения в 6 тома. Т. 2. София, 1972.

Елин Пелин 1972в: Елин Пелин. То. Кукумявка. Кошмар. Писмото на един селски даскал. // Елин Пелин. Съчинения в 6 тома. Т. 3. София, 1972.

Елин Пелин 1977: Избрани съчинения. Т. 1-3. София, 1977.

Чехов 1974: Чехов А. П. Папаша. // Чехов, А. П. Полное собрание сочинений и писем в 30 томах. Т. 1. Москва, 1974.

Чехов 1976а: Чехов, А. П. Учитель. // Чехов, А. П. Полное собрание сочинений и писем в 30 томах. Т. 5. Москва, 1976.

Чехов 1976б: Чехов, А. П. Из записной книжки старого педагога. // Чехов, А. П. Полное собрание сочинений и писем в 30 томах. Т. 5. Москва, 1976.

Успенский 1985: Успенский, Г. И. Учительница. // Успенский, Г. И. Избранное. Ленинград: Лениздат, 1985.

© Зоя Новакова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.04.2014, № 4 (173)